Движението за граждански права на афроамериканците в САЩ (1954–1968)

Преди Гражданската война в САЩ е имало почти четири милиона чернокожи роби. Само бели мъже с имущество можеха да гласуват и само бели хора можеха да бъдат граждани на Съединените щати.

След Гражданската война правителството на Съединените щати приема три изменения на Конституцията:

• 13-ата поправка (1865 г.) слага край на робството
• 14-ата поправка (1868 г.) дава на афроамериканците гражданство
• 15-ата поправка (1870 г.) дава на афроамериканците правото да гласуват (по това време жените в САЩ не могат да гласуват).

В южната част на страната

След Гражданската война правителството на САЩ се опитва да наложи правата на бившите роби в Юга чрез процес, наречен възстановяване. През 1877 г. обаче Реконструкцията приключва. До 1890 г. законодателните органи на южните щати отново са изцяло бели. Демократите от Юга, които не подкрепяха гражданските права на чернокожите, управляваха изцяло Юга. Това им дава голяма власт в Конгреса на Съединените щати. Например южните демократи успяха да направят така, че законите срещу линчуването да не бъдат приети.

От 1890 г. демократите от Юга започват да приемат щатски закони, които отнемат придобитите от афроамериканците права. Тези расистки закони стават известни като закони на Джим Кроу. Те включват например:

• Закони, които не позволяват на чернокожите да гласуват (това се нарича лишаване от избирателни права). Тъй като не можеха да гласуват, чернокожите не можеха да бъдат и членове на съдебни заседатели.
• Закони, които изискват расова сегрегация - разделяне на чернокожи и бели. Например чернокожите не можеха:
• посещават същите училища, ресторанти или болници като белите.
• да използвате същите тоалетни като белите или да пиете от същите фонтани.
• Сядайте пред белите в автобусите

През 1896 г. Върховният съд на САЩ отсъжда по делото "Плеси срещу Фъргюсън", че тези закони са законни. Според тях "разделно, но равно" е нормално. В Юга всичко е било отделно. Въпреки това места като чернокожите училища и библиотеки са получавали много по-малко пари и не са били толкова добри, колкото местата за белите. Нещата са били разделени, но не и равни.

Насилието срещу чернокожи се увеличава. Отделни лица, групи, полиция и огромни тълпи от хора можеха да наранят или дори да убият афроамериканци, без правителството да се опита да ги спре или да ги накаже. Зачестиха случаите на линчуване.

В Съединените щати

Проблемите са най-сериозни в Юга. Въпреки това социалната дискриминация и напрежението засягат афроамериканците и в други райони.

Сегрегацията в жилищното настаняване е проблем в САЩ. Много афроамериканци не можеха да получат ипотечни кредити за закупуване на жилища. Търговците на недвижими имоти не продаваха къщи на чернокожи в предградията, където живееха бели хора. Те също така не можеха да наемат апартаменти в бели райони. До 50-те години на ХХ век федералното правителство не предприема нищо по този въпрос.

Когато е избран през 1913 г., президентът Удроу Уилсън въвежда сегрегация в държавните учреждения. Той смята, че сегрегацията е най-добра за всички.

Чернокожите са участвали в Първата и във Втората световна война. Въпреки това армията е била сегрегирана и те не са имали същите възможности като белите войници. След активни действия на чернокожи ветерани президентът ХариТруман десегрегира армията през 1948 г.

Ранна активност

Афроамериканците се опитват да се борят срещу дискриминацията по много начини. Те създават нови групи и се опитват да създадат работнически съюзи. Опитват се да използват съдилищата, за да получат справедливост. Например през 1909 г. е създадена Националната асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP). Тя се бори да сложи край на расовата дискриминация чрез съдебни дела, образование и лобиране.

В крайна сметка обаче много афроамериканци се разочароват и започват да не харесват идеята за използване на бавни, правни стратегии за постигане на десегрегация. Вместо това афроамериканските активисти решават да използват комбинация от протести, ненасилие и гражданско неподчинение. Така започва афроамериканското движение за граждански права през 1954-1968 г.

Фотогалерия

Браун срещу Съвета по образование (1954 г.)

Училищата в Юга и в някои други части на страната са сегрегирани от 1896 г. насам. През тази година Върховният съд постановява в делото Плеси срещу Фъргюсън, че сегрегацията е законна, стига да е "разделена, но равна".

През 1951 г. тринадесет чернокожи родители завеждат колективен иск срещу Съвета по образование в Топика, Канзас. В делото родителите твърдят, че черните и белите училища не са "отделни, но равни". Те твърдят, че черното училище е много по-лошо от бялото.

В крайна сметка делото стига до Върховния съд на САЩ. След години работа Тургуд Маршал и екип от други адвокати на NAACP печелят делото. Върховният съд постановява, че сегрегираните училища са незаконни. Всички девет съдии от Върховния съд се съгласиха с това.

В решението си Съдът посочва:

Стигаме до заключението, че в ... общественото образование доктрината "отделен, но равен" няма място. Отделните учебни заведения по своята същност са неравностойни.

Това е първата голяма победа на Движението за граждански права. Въпреки това Браун не отменя решението по делото Плеси срещу Фъргюсън. Браун направи сегрегацията в училищата незаконна. Но сегрегацията на всички останали места все още беше законна.

Бойкотът на автобусите в Монтгомъри (1955-1956 г.)

Лидерите за граждански права се съсредоточават върху Монтгомъри, Алабама, тъй като сегрегацията там е толкова крайна. На 1 декември 1955 г. местната чернокожа лидерка РозаПаркс отказва да отстъпи мястото си в обществен автобус, за да освободи място за бял пътник. Паркс е активистка за граждански права и член на NAACP; тя току-що се е върнала от обучение по ненасилствено гражданско неподчинение. Тя е била арестувана.

Афроамериканците се събират и организират бойкота на автобусите в Монтгомъри. Те решават, че няма да се возят повече в автобусите, докато не бъдат третирани по същия начин като белите. При сегрегацията чернокожите не можеха да седят пред белите - те трябваше да седят в задната част на автобуса. Освен това, ако бял човек каже на чернокож да се премести, за да може да седне, чернокожият трябва да го направи.

Повечето от 50 000 афроамериканци в Монтгомъри участват в бойкота. Той продължава 381 дни и почти довежда до фалит автобусната система. Междувременно NAACP работи по съдебно дело за сегрегацията в автобусите. През 1956 г. те печелят делото и Върховният съд разпорежда на Алабама да премахне сегрегацията в автобусите си. Бойкотът завършва с победа.

Десегрегация на централната гимназия в Литъл Рок (1957 г.)

През 1957 г. NAACP записва девет афроамерикански ученици (наречени "Little Rock Nine") да учат в Little Rock Central High School в Литъл Рок, Арканзас. Преди това в училището са били допускани само бели. Училищното настоятелство на Литъл Рок обаче се е съгласило да изпълни решението на Върховния съд по делото "Браун срещу Образователния съвет" и да десегрегира училищата си.

След това настъпва първият учебен ден на чернокожите ученици. Губернаторът на Арканзас извика войници от Националната гвардия на Арканзас, за да попречат на чернокожите ученици да влязат в училището. Това противоречи на решението на Върховния съд, затова се намесва президентът Дуайт Д. Айзенхауер. Той поема контрола над Националната гвардия на Арканзас и им нарежда да напуснат училището. След това изпрати войници от армията на Съединените щати, за да защитят учениците. Това е важна победа в областта на гражданските права. Тя означаваше, че федералното правителство е готово да се намеси и да принуди щатите да прекратят сегрегацията в училищата.

За съжаление много от белите ученици в училището се отнасят много лошо към деветимата от Литъл Рок. В края на учебната година централната гимназия в Литъл Рок е затворена, за да не се налага следващата година да се допускат чернокожи ученици. Същото правят и други училища в Юга.

Седящи стачки (1958-1960 г.)

В периода 1958-1960 г. активистите протестират срещу сегрегацията в бюрата за обяд (малки ресторанти в магазините). Те сядаха на бюрото за обяд и учтиво искаха да си купят храна. Когато им казват да напуснат, те продължават да седят тихо до щанда. Често те оставаха там, докато бюрото за обяд не затвореше. Групи от активисти се връщаха на същите места, докато те не се съгласяваха да обслужват афроамериканците на своите щандове за обяд.

През 1958 г. NAACP организира първата седяща стачка в Уичита, Канзас. Те седнаха на бюрото за обяд в магазин, наречен Dockum's Drug Store. След три седмици успяват да накарат магазина да се раздели със сегрегацията. Не след дълго всички аптеки на Докъм в Канзас се десегрегират. След това ученици от Оклахома Сити, Оклахома, провеждат успешна седяща стачка в друга аптека.

През 1960 г. студенти от колежа (включително и някои бели студенти) започват да седят в стола на Woolworth's в Грийнсбъро, Северна Каролина. След известно време те започват да седят и в други бюра за обяд. В магазините, в които се намирали тези бюфети, продажбите спаднали с една трета. Тези магазини се десегрегират, за да не продължат да губят пари. След пет месеца на седящи протести магазинът Woolworth's в Грийнсбъро също премахва сегрегацията. Вестниците в цялата страна пишат за седящите стачки в Грийнсбъро. Скоро хората започват да седят в целия Юг.

Няколко дни след началото на седящата стачка на учениците от Грийнсбъро, учениците в Нашвил, Тенеси, започват своя собствена седяща стачка. Те избират магазини в частта на Нешвил, в която има най-много фирми. Преди да започнат седящите стачки, те решават, че няма да проявяват насилие, независимо от всичко. Написали са правила, които активистите в други градове също започват да използват. Техните правила гласят:

Не отвръщайте на удара и не проклинайте, ако ви обиждат. ... Не блокирайте входовете на магазините отвън [или] коридорите вътре. [Бъдете вежливи] и дружелюбни през цялото време. Сядайте изправени; винаги гледайте към гишето. ... Насочвайте търсещите информация към вашия ръководител по учтив начин. Помнете ученията на Исус, Ганди, Мартин Лутър Кинг. Пътят е любов и ненасилие.

Много от студентите в Нашвил бяха нападнати и малтретирани от групи бели хора, арестувани и дори бити от полицията. Въпреки това студентите винаги не са прилагали насилие. Техните протести и нападенията срещу тях предизвикват повече вестникарски материали и внимание. Това също така показа, че активистите наистина са били ненасилствени. След три месеца на седящи протести всички бюра за обяд в универсалните магазини в центъра на Нешвил бяха десегрегирани.

Скоро в цялата страна се провеждат седящи стачки. Седящи стачки имаше дори в Невада и в северни щати като Охайо. Над 70 000 души, черни и бели, взеха участие в седящите стачки. Те използваха седящите стачки, за да протестират срещу всички видове сегрегирани места - не само срещу бюфетите, но и срещу плажове, паркове, музеи, библиотеки, плувни басейни и други обществени места.

Седящите стачки получават подкрепата дори на президента Айзенхауер. След началото на седящите стачки в Грийнсбъро той заявява, че е "дълбоко съпричастен към усилията на всяка група да се възползва от правата на равенство, гарантирани им от Конституцията".

През април 1960 г. ученици, които са провеждали седящи стачки, са поканени на конференция. На конференцията те решават да създадат Студентски координационен комитет за ненасилие (SNCC). SNCC ще се превърне във важна група в движението за граждански права.

Езда на свободата (1961)

През 1960 г. Върховният съд постановява в делото "Бойнтън срещу Вирджиния", че е незаконно да се сегрегират хората в обществения транспорт, който се движи от един щат в друг. През 1961 г. студентски активисти решават да проверят дали южните щати ще последват това решение. Групи от чернокожи и бели активисти решават да пътуват с автобуси из Юга, като седят заедно, вместо да се сегрегират. Те планират да пътуват с автобуси от Вашингтон, окръг Колумбия, до Ню Орлиънс, Луизиана. Те наричат тези пътувания "Пътувания на свободата".

Freedom Riders се сблъскват с опасности и насилие. Например:

• Един автобус в Алабама е подпален и ездачите на свободата трябва да бягат, за да спасят живота си.
• В Бирмингам, Алабама, комисарят по обществената безопасност Юджийн "Бул" Конър позволява на членове на Ку Клукс Клан да нападат ездачите на свободата в продължение на 15 минути, преди полицията да ги "защити". Ездачите са жестоко пребити, а на един от тях са необходими 50 шева на главата.
• В Монтгомъри, Алабама, ездачите на свободата са нападнати от тълпа (голяма, разгневена група) от бели хора. Това предизвиква огромни безредици, които продължават два часа. Петима Freedom Riders трябваше да отидат в болница, а други 22-ма бяха ранени.

Студентският координационен комитет за борба с насилието (SNCC) привлича още ездачи на свободата, за да продължи движението. Те също са посрещнати с насилие:

• В Монтгомъри друга тълпа напада автобус. Те повалиха един активист в безсъзнание, а на друг избиха зъбите.
• В Джаксън, щата Мисисипи, ездачите на свободата са арестувани за това, че са използвали тоалетни и бюфети само за бели.
• Към движението се присъединяват нови ездачи на свободата. Когато пристигат в Джаксън, те също са арестувани. До края на лятото повече от 300 души бяха вкарани в затвора.

Нов закон

Хората в страната обаче започват да подкрепят Freedom Riders, които никога не са използвали насилие, дори когато са били нападани. В крайна сметка Робърт Кенеди, главен прокурор в правителството на брат си Джон Ф. Кенеди, настоява за нов закон за десегрегация. В него се казваше, че:

• Хората могат да седят в автобусите, където пожелаят.
• На автогарите не може да има табели "бяло" и "цветно".
• Не можеше да има отделни чешми, тоалетни или чакални за бели и чернокожи.
• Бюфетите за закуски трябваше да обслужват хора от всички раси

Регистрация на избирателите (1961-1965)

В периода 1961-1965 г. групи активисти работят за регистриране на чернокожите за гласуване. След края на Реконструкцията южните щати са приели закони и са използвали много стратегии, за да попречат на чернокожите да се регистрират за гласуване. Често тези закони не се отнасяха за белите хора.

Активистите за регистрация на гласоподаватели започват в Мисисипи. Всички организации за граждански права в Мисисипи се обединиха, за да се опитат да накарат хората да се регистрират. След това активистки групи в Луизиана, Алабама, Джорджия и Южна Каролина започнаха подобни програми. Когато обаче активистите се опитват да регистрират чернокожите да гласуват, полицията, белите расисти и Ку-клукс-клан ги бият, арестуват, стрелят и дори убиват.

Междувременно чернокожите, които се опитват да се регистрират за гласуване, са уволнявани от работа, изхвърляни от домовете си, бити, арестувани, заплашвани, а понякога и убивани.

През 1964 г. е приет Законът за гражданските права от 1964 г. С него дискриминацията беше обявена за незаконна, като специално беше посочено, че е незаконно да има различни изисквания за регистрация на избирателите от различните раси. Въпреки това, дори след приемането на този закон, южните щати все още силно затрудняват гласуването на чернокожите. Накрая беше приет Законът за избирателните права от 1965 г. Този закон включваше начини да се гарантира, че всички граждани на Съединените щати получават правото си на глас.

Интегриране на университетите в Мисисипи (1956-1965 г.)

През 1956 г. един чернокож мъж на име Клайд Кенард иска да учи в колежа "Мисисипи Саут". Кенард е служил в Корейската война и е искал да се възползва от Закона за военнослужещите, за да учи в колеж. Президентът на колежа, Уилям Маккейн, помолил щатските политици и местна расистка група, която подкрепяла сегрегацията, да направят така, че Кенард никога да не постъпи в колежа.

Кенър е арестуван два пъти за престъпления, които никога не е извършвал. В крайна сметка е осъден на седем години затвор. След като Кенар прекарва три години в затвора, където полага принудителен труд, губернаторът Рос Барнет го помилва. Журналисти са проучили случая на Кенард и пишат, че държавата не е осигурила на Кенард необходимото лечение за рака на дебелото черво. Кенард умира през същата година. По-късно, през 2006 г., съдът постановява, че Кенард е невинен за престъпленията, за които е бил изпратен в затвора.

През септември 1962 г. Джеймс Мередит печели съдебно дело, което му дава право да учи в университета в Мисисипи. Той се опитва три пъти да влезе в университета, за да се запише за занятия. Губернаторът Рос Барнет блокира Мередит всеки път. Той казва на Мередит: "[Н]икое училище няма да бъде интегрирано в Мисисипи, докато аз съм ваш губернатор".

Главният прокурор Робърт Кенеди изпраща маршали на Съединените щати да защитят Мередит. На 30 септември 1962 г. Мередит успява да влезе в колежа с маршалите, които го защитават. Същата вечер обаче студенти и други бели расисти започват бунт. Те хвърляли камъни и стреляли с пистолети по маршалите. Двама души са убити, 28 маршали са простреляни, а други 160 души са ранени. Президентът Джон Ф. Кенеди изпраща армията на Съединените щати в училището, за да спре бунта. Мередит успява да започне занятия в колежа в деня след пристигането на армията. Мередит преживява тормоза и изолацията в колежа и се дипломира на 18 август 1963 г. със степен по политически науки.

Мередит и други активисти продължават да работят за десегрегация на държавните университети. През 1965 г. първите двама афроамерикански студенти успяват да се запишат в Университета на Южен Мисисипи.

Кампания в Бирмингам (1963 г.)

През 1963 г. Конференцията на лидерите на южните християни (SCLC) започва кампания в Бирмингам, Алабама. Нейните цели са да се десегрегират магазините в центъра на Бирмингам, да се осигури справедливо наемане на работа и да се създаде комитет, включващ чернокожи и бели, който да изготви план за десегрегация на училищата в Бирмингам. Мартин Лутър Кинг описва Бирмингам като "вероятно най-сегрегирания град в Съединените щати".

Комисар по обществената безопасност в Бирмингам е Юджийн "Бул" Конър. (Комисарят по обществена безопасност отговаря за полицията и пожарната и се занимава с извънредни ситуации, които могат да бъдат опасни за хората в града. ) Конър беше много против интеграцията. Той често позволявал на полицията, Ку Клукс Клан и бели расисти да нападат активисти за граждански права. Той обещава, че черните и белите никога няма да бъдат интегрирани в Бирмингам.

Активистите използват няколко различни ненасилствени начина на протест, включително седящи стачки, "коленичене" в местни църкви и шествия. ^{стр. 218} Градът обаче получава съдебно решение, според което всички подобни протести са незаконни. Активистите знаеха, че това е незаконно, и в знак на гражданско неподчинение отказаха да изпълнят съдебната заповед. ^{стр. 108} Протестиращите, включително Мартин Лутър Кинг, бяха арестувани.

Докато е в затвора, Кинг е държан в карцер. Там той написва известното си "Писмо от затвора в Бирмингам". След около седмица е освободен.

Детският кръстоносен поход

Много малко активисти обаче можеха да си позволят да рискуват да бъдат арестувани. Тогава на един от лидерите на SCLC му хрумва идеята да обучи ученици от гимназиите, колежите и началните училища да участват в протестите. Той се аргументира с това, че учениците нямат постоянна работа, на която да ходят, нямат семейства, за които да се грижат, и могат да си "позволят" да бъдат в затвора повече от родителите си.

По-късно списание "Нюзуик" нарича този план "Детски кръстоносен поход". На 2 май повече от 600 ученици, сред които и такива на 8 години, се опитват да тръгнат от местна църква към кметството. Всички те са арестувани.

На следващия ден още 1000 ученици започнаха да маршируват. Бул Конър пуска полицейски кучета да ги нападат и използва пожарни маркучи, за да повали студентите. Репортерите бяха там, а видеоклиповете и снимките, показващи насилието, бяха показани по телевизията и отпечатани в цялата страна.

Споразумение

Хората в Съединените щати са толкова разгневени от тези видеоклипове, че президентът Кенеди работи с SCLC и белите бизнесмени в Бирмингам, за да постигне споразумение. В него се казва:

• Бюфетите за закуски и други обществени места в центъра на града ще бъдат десегрегирани.
• Те ще създадат комисия, която да измисли как да спре дискриминацията при наемане на работа.
• Всички задържани протестиращи ще бъдат освободени (профсъюзи като АФЛ-КИО са помогнали за събирането на пари за гаранция).
• Чернокожите и белите лидери ще общуват редовно

Някои от белите жители на Бирмингам не са доволни от това споразумение. Те бомбардират централата на SCLC, дома на брата на Кинг и хотела, в който Кинг е отседнал. Хиляди чернокожи реагират с бунтове; някои палят сгради, а един дори намушква с нож и ранява полицай. ^{стр. 301}

На 15 септември 1963 г. Ку Клукс Клан взривява църква в Бирмингам, където активистите за граждански права често се срещат, преди да започнат шествията си. Тъй като денят е бил неделя, църковните служби са се провеждали. Бомбата убива четири млади момичета и ранява други 22 души.

"Надигаща се вълна на недоволство" (1963 г.)

През пролетта и лятото на 1963 г. се провеждат протести в повече от сто града в САЩ, включително в северните части на страната. В Чикаго имаше бунтове, след като бял полицай застреля 14-годишно чернокожо момче, което бягаше от мястото на грабеж. Във Филаделфия и Харлем чернокожи активисти и бели работници се сбиха, когато активистите се опитаха да интегрират държавни строителни проекти. На 6 юни повече от хиляда бели хора нападат седяща стачка в Северна Каролина; черните активисти дават отпор и един бял мъж е убит.

В Кеймбридж, Мериленд, белите лидери обявяват военно положение, за да спрат сраженията между чернокожи и бели. Налага се главният прокурор Робърт Кенеди да се намеси, за да сключи споразумение за десегрегация на града.

На 11 юни 1963 г. губернаторът на Алабама Джордж Уолъс действително застава на входа на Университета на Алабама, за да попречи на първите двама чернокожи студенти да влязат вътре. Наложи се президентът Кенеди да изпрати войници на САЩ, които да го накарат да се махне от вратата и да се уверят, че чернокожите студенти могат да влязат в училището.

Междувременно правителството на Кенеди е силно обезпокоено. Чернокожите лидери бяха казали на Робърт Кенеди, че за афроамериканците става все по-трудно да проявяват ненасилие, когато ги нападат и когато на правителството на Съединените щати му отнема толкова много време да им помогне да получат гражданските си права. Вечерта на 11 юни президентът Кенеди изнася реч за гражданските права. Той говори за "надигащата се вълна от недоволство [нещастие], която застрашава обществената сигурност". Той поиска от Конгреса да приеме нови закони за гражданските права. Също така помоли американците да подкрепят гражданските права като "морален въпрос ... в нашето ежедневие".

Рано сутринта на 12 юни Медгар Евърс, лидер на NAACP в Мисисипи, е убит от член на Ку Клукс Клан. ^{стр. 113} На следващата седмица президентът Кенеди предоставя на Конгреса своя законопроект за гражданските права и иска от него да го приеме като закон. ^{стр. 126}

Маршът във Вашингтон (1963 г.)

През 1963 г. лидерите за граждански права планират протестно шествие във Вашингтон, окръг Колумбия.Всички големи групи за граждански права, някои профсъюзи и други либерални групи си сътрудничат при планирането на шествието. Пълното име на марша е "Маршът във Вашингтон за работа и свобода". Целите на марша бяха да се приемат закони за гражданските права; да се накара правителството на САЩ да създаде повече работни места; и да се осигурят равни, добри жилища, образование, работни места и избирателни права за всички. Най-важната цел обаче беше да се приеме законът за гражданските права на президента Кенеди. ^{стр. 159}

Много хора смятаха, че е невъзможно толкова много активисти да се съберат заедно без насилие и безредици. Правителството на Съединените щати подготви 19 000 войници наблизо, в случай на размирици. Болниците се подготвиха да лекуват огромен брой ранени хора. Правителството забрани продажбата на алкохол във Вашингтон за този ден. ^{стр. 159}

Маршът във Вашингтон е един от най-големите ненасилствени протести за човешки права в историята на САЩ. Мартин Лутър Кинг-младши смята, че участието на 100 000 души в марша ще направи събитието успешно. На 28 август 1963 г. около 250 000 активисти от цялата страна се събират за марша. Сред участниците в шествието бяха около 60 000 бели хора (включително църковни групи и членове на профсъюзи) и между 75 и 100 членове на Конгреса. ^{стр. 160} Заедно те преминаха от паметника на Вашингтон до Мемориала на Линкълн. Там те изслушаха речи на лидери в областта на гражданските права.

Мартин Лутър Кинг-младши говори последен. Речта му, наречена "Имам една мечта", се превърна в една от най-известните речи за гражданските права в историята.

Историците твърдят, че Маршът във Вашингтон е помогнал за приемането на закона за гражданските права на президента Кенеди.

Малкълм X се присъединява към движението (1964 г.)

Малкълм X е американски министър, който приема исляма в затвора около 1948 г. Става член на организацията "Ислямска нация". ^{стр. 138} Тази група вярва в превъзходството на чернокожите - че черната раса е най-добрата от всички. Те вярвали, че чернокожите трябва да бъдат напълно независими от белите и в крайна сметка да се върнат в Африка. ^{стр. 127-128, 132-138 стр. 149-152} Те също така вярваха, че чернокожите имат право да се борят и да използват насилие, за да получат правата си. Поради тази причина Малкълм X и Ислямската нация не подкрепят движението за граждански права, защото то не е насилствено и подкрепя интеграцията. ^{стр. 79-80}

През март 1964 г. обаче Малкълм X е изключен от организацията "Ислямска нация", тъй като има разногласия с лидера на групата Илайджа Мохамед. Той предлага да работи с други групи за граждански права, ако те приемат, че чернокожите имат право да се защитават сами.

На 26 март 1964 г. Малкълм се среща с Мартин Лутър Кинг-младши. Малкълм има план да изправи Съединените щати пред ООН по обвинения, че САЩ нарушават човешките права на афроамериканците. Възможно е д-р Кинг да е планирал да подкрепи това.

Между 1963 и 1964 г. активистите за граждански права са по-ядосани и по-склонни да се противопоставят на белите. През април 1964 г. Малкълм произнася известна реч, наречена "Бюлетина или куршум". ("The ballot" означава "гласуване".) В речта той заяви, че ако правителството на САЩ "не желае или не е в състояние да защити живота и собствеността на негрите", тогава афроамериканците трябва да се защитават сами. ^{с. 43} Той предупреди политиците, че много афроамериканци не са готови "повече да обръщат другата буза". ^{с. 25} След това предупреди бяла Америка какво ще се случи, ако на чернокожите не бъде позволено да гласуват:

Лятото на свободата в Мисисипи (1964 г.)

През лятото на 1964 г. групи за граждански права довеждат почти 1000 активисти в Мисисипи. Повечето от тях бяха бели колежани. ^{стр. 66} Целите им бяха да работят заедно с чернокожи активисти за регистриране на гласоподаватели и да преподават през лятото на чернокожи деца в "училища на свободата". Те също така искаха да помогнат за създаването на Демократичната партия на свободата в Мисисипи (ДПМС). По онова време в Демократическата партия на Мисисипи можеха да участват само бели хора. MFDP беше планирана като друга политическа партия, която щеше да позволи на чернокожите и белите демократи да участват в политиката.

Много бели жители на Мисисипи се ядосват, че хора от други щати идват и се опитват да променят обществото им. Държавните служители, полицията, Ку-клукс-кланът и други бели расисти използваха много стратегии, за да атакуват активистите и чернокожите, които се опитваха да се регистрират за гласуване. Проектът "Лято на свободата" продължава десет седмици. През това време са арестувани 1062 активисти, 80 са пребити, а 4 са убити. Трима чернокожи мисисипианци са убити, защото са подкрепяли гражданските права. Тридесет и седем църкви и тридесет домове или предприятия на чернокожи са бомбардирани или опожарени.

На 21 юни 1964 г. трима активисти от "Лятото на свободата" изчезват. Седмици по-късно телата им са открити. Те са убити от членове на местния Ку Клукс Клан - някои от тях са били и полицаи в шерифския отдел на окръг Нешоба. Когато хората търсели телата им в местните блата и реки, те открили телата на 14-годишно момче и седем други мъже, които изглежда също са били убити по някое време.

По време на Лятото на свободата активистите създават поне 30 училища на свободата и обучават около 3500 ученици. Сред учениците са деца, възрастни и възрастни хора. В училищата се преподаваха много неща, като история на чернокожите, граждански права, политика, движение за свобода и основни умения за четене и писане, необходими за гласуване.

Също така през лятото около 17 000 чернокожи мисисипианци се опитват да се регистрират за гласуване. Само 1 600 от тях успяха да се регистрират. Въпреки това повече от 80 000 се присъединиха към Демократическата партия на свободата на Мисисипи (ДПСМ). Това показва, че те искат да гласуват и да участват в политиката, а не просто да оставят белите да го правят вместо тях.

Закон за гражданските права от 1964 г.

Предложеният от Джон Ф. Кенеди законопроект за гражданските права беше подкрепен от членовете на Конгреса от северните части на страната - както от демократите, така и от републиканците. Въпреки това сенаторите от Юга блокираха приемането на предложения закон. В продължение на 54 дни те се опитват да блокират приемането на закона. В крайна сметка президентът Линдън Б. Джонсън успява да прокара законопроект.

На 2 юли 1964 г. Джонсън подписва Закона за гражданските права от 1964 г. Законът гласи:

• Беше незаконно да се дискриминират хора на обществени места или на работа само заради тяхната раса, цвят на кожата, религия, пол или родина.
• Ако местата нарушават закона, главният прокурор може да заведе дело срещу тях, за да ги принуди да спазват закона.
• Всички щатски или местни закони, които са позволявали дискриминация на обществени места или на работа, вече не са били законни.

Кинг получава Нобелова награда за мир (1964 г.)

През декември 1964 г. на Мартин Лутър Кинг е присъдена Нобелова награда за мир. При връчването на наградата председателят на Нобеловия комитет казва:

Маршове от Селма до Монтгомъри (1965 г.)

През януари 1965 г. Мартин Лутър Кинг и SCLC отиват в Селма, Алабама. Групите за граждански права там са ги помолили да им помогнат за регистрирането на чернокожите за гласуване. По това време 99 % от хората, регистрирани да гласуват в Селма, са бели. Заедно те започват да работят за правата на глас.

На следващия месец обаче афроамериканец на име Джими Лий Джаксън е застрелян от полицай по време на мирно шествие. Джаксън умира. ^{стр. 121-123} Много афроамериканци са много ядосани. От SCLC се притесняват, че хората са толкова ядосани, че ще започнат да проявяват насилие.

SCLC решава да организира поход от Селма до Монтгомъри. Походът щеше да бъде дълъг 54 мили (87 км). Активистите се надяваха, че маршът ще покаже колко силно афроамериканците искат да гласуват. Те също така искаха да покажат, че няма да позволят на расизма или насилието да ги спрат да получат равни права.

Първото шествие е на 7 март 1965 г. Полицаи и бели расисти нападат участниците в шествието с палки и сълзотворен газ. Те заплашват да хвърлят участниците в шествието от моста "Едмънд Петтус". Седемнадесет участници в шествието трябваше да отидат в болница, а 50 други също бяха ранени. Този ден започва да се нарича Кървава неделя. Снимки и филми на пребитите маршируващи бяха показани във вестниците и по телевизията в цял свят.

Виждайки тези неща, повече хора подкрепят борците за граждански права. Хора от всички краища на Съединените щати дойдоха да маршируват заедно с активистите. Един от тях, Джеймс Риб, е нападнат от бели хора заради подкрепата си за гражданските права. Той умира на 11 март 1965 г.

Накрая президентът Джонсън решава да изпрати войници от армията на САЩ и Националната гвардия на Алабама, които да защитят участниците в шествието. От 21 до 25 март участниците в шествието преминават по магистралата "Джеферсън Дейвис" от Селма до Монтгомъри. На 25 март 25 000 души влизат в Монтгомъри. Мартин Лутър Кинг произнася реч, озаглавена "Докога? Не дълго" в Капитолия на щата Алабама. Той каза на участниците в шествието, че няма да мине много време, преди да получат равни права, "защото дъгата на моралната вселена е дълга, но тя се извива към справедливостта".

След края на шествието Виола Лиуцо, бяла жена от Детройт, откара някои други участници в шествието до летището. Докато пътува обратно, тя е убита от трима членове на Ку Клукс Клан.

Законът за избирателните права от 1965 г.

На 6 август 1965 г. в САЩ е приет Законът за избирателните права. С този закон се обявява за незаконно да се пречи на някого да гласува заради неговата раса. Това означаваше, че всички щатски закони, които не позволяваха на чернокожите да гласуват, вече бяха незаконни.

В продължение на почти 100 години всички регистратори (държавните служители, които регистрират хората да гласуват) са били бели. Те са имали пълна власт над това кого да регистрират и кого да не регистрират. Ако регистратор откажеше да регистрира чернокож, той можеше само да подаде съдебен иск, който едва ли щеше да спечели. Законът за избирателните права обаче най-накрая промени тази система. Ако даден регистратор дискриминира чернокожи, главният прокурор може да изпрати федерални служители, които да заместят местните регистратори.

Законът проработи веднага. В рамките на няколко месеца 250 000 нови чернокожи гласоподаватели се записаха да гласуват. Един от всеки трима от тях беше регистриран от федерален служител, който замени расисткия регистратор. През 1965 г. 74 % от чернокожите гласоподаватели в Мисисипи действително гласуваха и в Мисисипи бяха избрани повече чернокожи политици, отколкото във всеки друг щат. До 1967 г. повечето афроамериканци са регистрирани да гласуват в 9 от 13-те щата в Юга.

Политиката в Юга се променя изцяло, след като афроамериканците получават правото да гласуват. Белите политици вече не можеха да създават закони за афроамериканците, без чернокожите да имат право на глас. В много части на Юга чернокожите бяха повече от белите. Това означаваше, че те можеха да гласуват за чернокожи политици и да изгонят белите расисти. Освен това чернокожите, които са регистрирани да гласуват, могат да участват в съдебни заседатели. Преди това всеки път, когато афроамериканец е бил обвинен в престъпление, журито, което е решавало дали е виновен, е било изцяло бяло.

Движения за справедливо жилищно настаняване (1966-1968 г.)

В периода 1966-1968 г. движението за граждански права се фокусира много върху справедливото жилищно настаняване. Дори извън Юга справедливото жилищно настаняване беше проблем. Например през 1963 г. в Калифорния е приет Закон за справедливо жилищно настаняване, който обявява сегрегацията в жилищата за незаконна. Белите гласоподаватели и лобистите в областта на недвижимите имоти постигат отмяна на закона през следващата година. Това спомага за бунтовете в Уотс. (По-късно, през 1966 г., Калифорния отново въвежда Закона за справедливо жилищно настаняване.)

Активисти, сред които Мартин Лутър Кинг, повеждат движение за справедливи жилища в Чикаго през 1966 г. През следващата година млади членове на NAACP правят същото в Милуоки. Активистите и в двата града бяха нападнати физически от бели собственици на жилища и юридически от политици, които подкрепяха сегрегацията.

Законопроект за справедливо жилищно настаняване

От всички закони за граждански права, приети по време на Движението за граждански права, Законът за справедливо жилищно настаняване беше най-трудно да бъде приет. Законът обявяваше дискриминацията в жилищното настаняване за незаконна. Това означаваше, че на чернокожите ще бъде позволено да се преместят в бели квартали. Както казва сенатор Уолтър Мондейл: "Това бяха лични граждански права".

Предложеният законопроект за справедливо жилищно настаняване беше изпратен първо в Сената на САЩ. Там повечето сенатори - от Севера и Юга - са против законопроекта. През март 1968 г. Сенатът изпраща по-слаба версия на Камарата на представителите. Очакваше се Камарата на представителите да внесе промени, които да направят законопроекта още по-слаб.

Това не се е случило. На 4 април 1968 г. Мартин Лутър Кинг е убит. Това накара много членове на Конгреса да почувстват, че трябва бързо да направят нещо за гражданските права. В деня след убийството на д-р Кинг сенатор Мондейл застана пред Сената и каза:

На 10 април Конгресът приема Закона за гражданските права от 1968 г. На следващия ден президентът Джонсън подписва закона. Част от закона се нарича "Закон за справедливото жилищно настаняване". Той постановява, че е незаконна дискриминацията при продажбата, отдаването под наем или отпускането на парични заеми за жилища въз основа на расата, цвета на кожата, религията или родината на дадено лице.

Убийството на Кинг и кампанията на бедните (1968 г.)

През 1968 г. Мартин Лутър Кинг и SCLC планират Кампанията на бедните. В движението участват хора от всички раси. Целта на движението беше да се намали бедността за хората от всички раси.

Като част от работата си срещу бедността, д-р Кинг и SCLC започват да се обявяват срещу войната във Виетнам. Кинг твърди, че бедните хора във Виетнам са били убивани и че войната само ще ги направи още по-бедни. Той също така твърди, че Съединените щати харчат все повече пари и време за войната и по-малко за програми за подпомагане на бедните американци.

През март 1968 г. д-р Кинг е поканен в Мемфис, Тенеси, за да подкрепи стачкуващите работници по сметосъбирането. Тези работници са получавали много ниско заплащане, а двама от тях са били убити при изпълнение на служебните си задължения. Те искаха да членуват в профсъюз. Д-р Кинг смята, че тази стачка е идеална за неговата кампания за бедните. Веднага след като пристига в Мемфис, Кинг започва да получава заплахи.

В деня преди да бъде убит, Кинг изнася проповед, наречена "Бях на върха на планината". На следващия ден той е убит. След убийството на Кинг хората се вдигат на бунт в повече от 100 града в САЩ.

След смъртта на Кинг лидерът за граждански права Ралф Абърнати продължава Кампанията на бедните хора. Около 3000 активисти лагеруват на Националния мол във Вашингтон в продължение на около шест седмици.

В деня преди погребението на д-р Кинг съпругата му Корета Скот Кинг и трите им деца повеждат 20 000 души на шествие през Мемфис. Войници защитават участниците в шествието. На 9 април г-жа Кинг повежда още 150 000 души през Атланта по време на погребението на д-р Кинг. Стара дървена каруца, теглена от мулета, теглеше ковчега на д-р Кинг. Каруцата е символ на кампанията на д-р Кинг за защита на бедните хора.

Госпожа Кинг веднъж каза:

По време на Движението за граждански права са убити много хора. Някои от тях са били убити, защото са подкрепяли гражданските права. Други са били убити от Ку Клукс Клан (ККК) или други бели расисти, които са искали да тероризират чернокожите. Никой не знае колко точно хора са били убити по време на Движението за граждански права. Ето обаче някои примери. Хората, чиито имена са подчертани в синьо, са били деца или тийнейджъри, когато са били убити.

Неизвестен брой други хора са загинали или са били убити по време на Движението за граждански права.

• История: Фъргюсън; Американската гражданска война; Реконструкция; Плеси срещу Фъргюсън
• Причини: Расизъм; превъзходство на белите; расова сегрегация; дискриминация; закони на Джим Кроу; линчуване
• Хора: Мартин Лутър Кинг-младши; Корета Скот Кинг; Джеймс Лоусън; Джеймс Мередит; Деветте от Литъл Рок; Роза Паркс; Малкълм Х
• Групи: Национална асоциация за напредъка на цветнокожите (NAACP); Южна християнска лидерска конференция (SCLC); Студентски координационен комитет за ненасилие (SNCC)
• Право и управление: Право на Съединените щати; съдебна практика; федерално право; законодателство; Конституция на Съединените щати; Върховен съд; Конгрес на Съединените щати
• Права: Граждански права; граждански свободи; права на човека; право на глас; социално равенство; социална справедливост
• Други: Ку Клукс Клан; градове на залеза; Съвет на белите граждани