Роза Паркс

Ранни години

Роза Паркс е родена в ТускегиАлабама, на 4 февруари 1913 г. Родителите ѝ са Джеймс и Леона Макколи. Тя е предимно от африкански произход. Един от прадядовците ѝ е шотландско-ирландски и отива в Чарлстън, Южна Каролина, като наемен слуга.

Баща ѝ напуска дома си, за да си намери работа, когато Роза е на 2 години. Майка ѝ преподава в училище в друг град. Роза и брат ѝ Силвестър са отгледани от баба си и дядо си.

Роза започва да ходи на училище през 1919 г., когато е на 6 години. По онова време училищата са сегрегирани. Имало е черни и бели училища. По-късно Паркс си спомня как автобусите са возили белите ученици до тяхното училище, а черните е трябвало да ходят пеша до своето:

Всеки ден виждах автобусния пропуск... Но за мен това беше начин на живот; нямахме друг избор, освен да приемем това, което беше обичайно. Автобусът беше сред първите начини, по които осъзнах, че има черен и бял свят.

През 1924 г. постъпва в индустриалното училище за момичета "Монтгомъри" в Монтгомъри, Алабама. След 5 години напуска училище и започва работа във фабрика за ризи. Освен това се грижи за баба си.

 

На 1 декември 1955 г. Паркс се качва в градски автобус, за да се прибере у дома след работа. Тя плати своите 10 цента и седна на първия ред седалки зад нарисуваната линия на пода, която обозначаваше черната секция. След няколко спирки в автобуса се качват още бели пътници. Шофьорът на автобуса наредил на Паркс и още трима чернокожи да отстъпят местата си, за да могат белите да седнат. Другите трима се преместиха в задната част на автобуса, но Паркс се плъзна към прозореца. Тя каза, че спазва закона, като седи в правилната секция. По-късно тя разказва, че когато ѝ казали да отиде в задната част на автобуса, "си помислих за Емет Тил и просто не можех да се върна назад". (Тил е чернокожо 14-годишно момче, което е линчувано в Мисисипи около три месеца по-рано.)

Шофьорът спира автобуса и се обажда в полицията. Двама полицаи арестуват Паркс и я отвеждат в затвора за нарушаване на законите за автобусите в Алабама.

Майка ѝ се обръща към Едгар Никсън с молба да я спаси. Никсън е председател на местния клон на NAACP. Никсън знаел за опасността, в която се намира Паркс, и веднага уредил освобождаването ѝ под гаранция.

Местната организация NAACP е търсила пример за оспорване на законите за сегрегация на автобусите. Паркс е била уважавана работеща жена. Тя беше добре говореща и нейният случай щеше да бъде добър начин да се оспори законът. Беше решено на 5 декември да се проведе бойкот на всички автобуси в Монтгомъри.

В цялата чернокожа общност се разпространява информацията за планирания автобусен бойкот. Чернокожите министри казват на своите паства да подкрепят бойкота. В понеделник, 5 декември, Роза Паркс трябва да се яви в съда. Това беше и първият ден, в който чернокожите пътници нямаше да пътуват с автобусите в Монтгомъри. Улиците на Монтгомъри бяха пълни с чернокожи, които отиваха на работа. Чернокожите деца ходеха пеша на училище. Същата сутрин във всички автобуси на Монтгомъри бяха назначени по двама полицаи с мотоциклети, които да пазят от евентуални чернокожи банди, които да сплашват пътниците. Нямаше черни банди. Чернокожата общност просто си сътрудничеше с бойкота. Автобусите останаха празни през целия ден. Белите пътници, които се страхуваха от проблеми, също не се качваха в автобусите.

В допълнение към обвинението за нарушаване на закона за автобусите, Паркс е обвинен и в нарушаване на обществения ред. Съдебният процес е бърз - само около 30 минути. Съдът я признава за виновна по всички обвинения и я глобява 14 долара. Бойкотът продължава.

Вземане на пръстови отпечатъци от Паркс след ареста ѝ

Браудър срещу Гейл

Паркс обжалва присъдата си. Адвокатът ѝ Фред Паркс и други членове на NAACP подават жалба, наречена "Браудър срещу Гейл". На 19 юни 1956 г. апелативният съд се произнася в полза на чернокожите граждани на Монтгомъри. Градът обаче обжалва решението.

На 13 септември 1956 г. Върховният съд на Съединените щати потвърждава решението на по-долната инстанция. Бойкотът на автобусите е прекратен. Продължителността му е 381 дни. Чернокожите граждани на Монтгомъри можеха да се возят в автобусите и да седят, където пожелаят. Роза Паркс отново пътува с автобус на 21 декември 1956 г. Този път автобусът беше интегриран. По ирония на съдбата, тя пътува със същия шофьор, който я е арестувал година по-рано. В едно интервю Паркс казва: "Той не реагира (пауза), а и аз не реагирах".

Роза Паркс е героиня на чернокожата общност. Макар че не го е направила сама, нейните действия са предизвикали пожар, който е довел до големи промени.

След бойкота

След бойкота на автобусите в Монтгомъри Паркс преминава през много трудности. Тя губи работата си в универсалния магазин. Съпругът ѝ е принуден да напусне работата си.

През 1957 г. Паркс и съпругът ѝ напускат Монтгомъри и отиват в Хамптън, Вирджиния, за да си намерят работа. В Хемптън Паркс си намира работа като домакиня в гостилница в института "Хемптън" - исторически черен колеж.

По-късно Паркс и съпругът ѝ се преместват в Детройт, Мичиган. Паркс продължава да работи като активист. В продължение на години тя работи за конгресмена от САЩ Джон Кониърс. След това работи като активист срещу апартейда в Южна Африка. Открива и център в Детройт, който дава съвети на чернокожи младежи за кариера и възможности за работа.

през 1999 г. президентът Бил Клинтън награждава Паркс със златен медал на Конгреса. Това е най-високото отличие (най-важната награда) на САЩ за цивилни лица. Когато й връчва наградата, президентът Клинтън казва:

Никога не трябва да забравяме, когато тази церемония приключи, за силата на обикновените хора да се изправят в огъня за каузата на човешкото достойнство.

Паркс умира на 24 октомври 2005 г. в дома си в Детройт вследствие на деменция. На 30 октомври ковчегът ѝ е положен в Капитолия на САЩ. Това е голяма чест за хората в Съединените щати.

Президентът Бил Клинтън връчва на Паркс Президентския медал на свободата.