Апартейдът е расистка политическа и социална система в Южна Африка, наложена и укрепена от правителството на бялото малцинство след Втората световна война. Системата официално се прилага от 1948 г. до началото на 90-те години на ХХ век и принуждава хората да бъдат третирани различно според цвета на кожата и произхода им. Думата апартейд означава "дистанциране" на езика африканс. Расовата сегрегация и дискриминацията имат по-дълга история в региона, но след 1948 г. те са систематизирани чрез набор от закони и административни мерки.

Произход и цели

Апартейдът цели да запази политическата и икономическата власт в ръцете на бялото население, като контролира движението, жилищното устройство, образованието, правата на труд и достъпа до обществени услуги за чернокожите, цветнокожите и азиатските общности. На изборите през 1948 г. Националната партия идва на власт и въвежда строги расови закони. Официалната политика включва и идеята за отделяне на "домини" или "бантустани" (homelands), където мнозинството от чернокожите би трябвало да получи формална автономия — на практика това води до политическа изолация и лишаване от граждански права в рамките на самата Южна Африка.

Основни закони и мерки

Някои от ключовите закони и институционални мерки, чрез които апартейдът е налаган, са:

  • Population Registration Act (1950) — задължителна регистрация на всички граждани по расови категории (бели, чернокожи/африканци, цветнокожи, индийци/азиати), което става основа за всички следващи ограничения.
  • Group Areas Act (1950) — определя различни жилищни и търговски зони за отделните раси и предизвиква масови принудителни премествания (примерно Sophiatown, District Six).
  • Bantu Authorities Act (1951) и създаването на т.нар. "бантустани" (homelands), където част от чернокожото население е "гражданско" само в тези структури, но лишено от права в останалата част от страната.
  • Bantu Education Act (1953) — въвежда расово сегрегирано образование с цел да подготви чернокожите за нискоквалифицирана трудова роля; качеството на обучението е значително по-ниско.
  • Separate Amenities Act (1953) — разрешава отделянето на обществени съоръжения по расов признак, включително транспорт, плажове, болници и други.
  • Закони за контрол на движение и работа („pass laws“), които ограничават свободата на придвижване и изискват документи за влизане в градовете и за работа.

Практика и икономическо въздействие

Режимът поддържа икономика, в която чернокожото население рядко има достъп до добре платена заетост и земя. Големи земи и добивни сектори остават под контрол на белите, а насилствените премествания и ограничения върху образованието и свободата на труд засилват неравенствата. Дългосрочните последици включват бедност, ограничен достъп до здравеопазване и жилища за милиони хора и дълбоки социални разделения.

Съпротивление и репресии

Апартейдът среща масово вътрешно съпротивление и организирани политически движения. Основните организации, борещи се срещу системата, включват Африканския национален конгрес (ANC), Африканския национален конгресен комитет и други групи като PAC. В отговор на насилствените действия от страна на държавата някои групи прибягват и до въоръжена борба — например военната крила на ANC, Umkhonto we Sizwe (Междувременно за бой). Кървави и символични събития като стрелбата в Шарпевил (Sharpeville) през 1960 г. и бунтовете в Совето през 1976 г. привличат международно внимание и засилват вътрешната мобилизация.

Държавата отговаря с арести, забрани на политически партии, извънредни закони, цензура и тежки присъди. Най-известният политически затворник е Нелсън Мандела, осъден по делото от Ривония (Rivonia Trial) и прекарал по-голямата част от 27-те си години в затвора (1964–1990) на остров Робен и други затвори.

Международен натиск и санкции

От 60-те години нататък международната общност постепенно засилва натиска чрез икономически санкции, културно-спортни бойкоти и дипломатическа изолация. Санкциите и бойкотите, комбинирани с вътрешната съпротива и икономическите трудности, допринасят за отслабването на режима през 80-те и началото на 90-те години.

Краят на апартейда

Преговорите между правителството и опозиционните сили започват в края на 80-те и особено след встъпването в длъжност на Фредерик Вилем де Клерк като президент. През февруари 1990 г. Де Клерк обявява отменяне на забраните срещу ANC и други организации и освобождава Нелсън Мандела от затвора. В продължение на няколко години се водят сложни преговори, които водят до създаване на преходен правов ред и първите многорасови избори през април 1994 г. На тези избори Нелсън Мандела е избран за президент и става първият чернокож държавен глава на републиката. За усилията им в процеса на мирен преход и преговори и двамата — Мандела и Де Клерк — са удостоени с Нобелова награда за мир.

След прехода е приета нова конституция, която отменя законите на апартейда и утвърждава равни права за всички граждани (финалната конституция на Южна Африка е приета през 1996 г.). За да се разгледат престъпленията и човешките права от епохата на апартейда, е създадена Комисията за истина и помирение (Truth and Reconciliation Commission), председателствана от архиепископ Дезмънд Туту, която работи с цел документиране, признание и възстановяване.

Наследство и значение

Апартейдът оставя дълбоки социални, икономически и психологически последици в Южна Африка: неравенства в доходите, сегрегация в жилищата и образованието и продължаващи опити за преодоляване на историческата несправедливост чрез политики за действие, повторно разпределение и развитие. Днес терминът "апартейд" често се използва и в международен контекст за описание на системи или практики на институционализирана дискриминация и разделение.

Апартейдът е сложен и болезнен период от историята на Южна Африка — пример за това как държавно санкционираната дискриминация може да промени хиляди животи и да предизвика дългосрочни последици, които обществото продължава да преодолява и днес.