Расова сегрегация — определение, история и примери (апартейд, САЩ)

Сегрегацията не е толкова проста, колкото да има "отделни, но равни" места за хора от различни раси. Сегрегацията се случва, когато дадена държава или общество смятат една раса за по-добра от друга. Целта на сегрегацията е да държи "по-лошата" раса далеч от "по-добрата" раса. Тъй като една раса се разглежда като "по-нисша", хората от тази раса не се третират добре. Те са подложени на дискриминация. Често не им се дават основни права, като например правото да гласуват. Както казва един съдия от Върховния съд на САЩ по дело за сегрегацията в училищата: "отделените помещения [винаги] са неравностойни". Нещата спряха сегрегацията, като Мартин Лутър Кинг и Роза Паркс. Те помогнаха много, като се застъпиха за своята страна. Въпреки че са знаели, че ще си навлекат неприятности. Роза Паркс накара всеки чернокож да спре да използва автобусите, докато автобусната компания не свърши парите (повечето от парите им идваха от чернокожите). Това проработи и на чернокожите беше позволено да използват автобусите без разделение.

Сегрегацията може да е съществувала в ранна англосаксонска Англия. Когато англосаксонците пристигат в Англия през IV в., те може би създават "общество, подобно на апартейд", според някои историци. Възможно е те да са се отнасяли към местните жители на Англия като към роби и да са имали правила, забраняващи сключването на брак с тях. Според някои историци англосаксонците са били много по-богати и са имали по-висок социален статус от келтските британци.

От началото на XIX в. до края на 80-те години на XX в. австралийското правителство отнема много деца на аборигени от семействата им. Семействата им не са били съгласни да пуснат децата си. Правителството обаче е решило да принуди децата на аборигените да се "асимилират" в австралийското общество. Децата са настанени в домове на бели или в мисии. Там те били принудени да изучават християнството, да изоставят аборигенската си култура, да станат част от бялото общество и да се оженят за бели хора. Целта на тази програма била да се "изкоренят" аборигенските черти, така че те вече да не съществуват в Австралия. По-късно, през 1951 г., Организацията на обединените нации определя този вид програма като геноцид.

От около 1900 г. до 70-те години на ХХ век Австралия следва така наречената "политика на бялата Австралия". Тази политика възпрепятства имиграцията в Австралия на хора с различна от бялата раса, като прави имиграционните тестове твърде трудни за преминаване.

В началото и средата на ХХ в. много аборигени са принудени да живеят в мисии. Целта на тази политика е била аборигените да напуснат земите си, тъй като белите заселници са искали да ги използват.

През 60-те години на ХХ век Австралия променя официалната си политика на "интеграция". Това означава, че аборигените трябва да могат да живеят в австралийското общество или в мисии. Много аборигени обаче отказват да изпълняват тези заповеди и продължават да живеят далеч от градовете. В тези райони те бяха изолирани от останалата част от австралийското общество, а освен това бяха и по-бедни. По онова време някои хора наричат ситуацията "апартейд" и дори предполагат, че политиката на австралийското правителство е вдъхновила програмата за апартейд в Южна Африка.

През 1366 г. английският крал приема тридесет и пет закона, наречени "Устав на Килкени". Тяхната цел е била да попречат на английските заселници в Ирландия да се смесват с ирландците или да заприличат твърде много на тях. Законите забраняват на англичаните да се женят за местни ирландци, да имат ирландски деца, да осиновяват ирландски деца, да използват ирландски имена или дрехи или да говорят нещо друго освен английски.

През 1830 г. Франция поема контрола над Алжир от Османската империя. В продължение на повече от сто години Алжир е френска колония. Френските управници поддържат в Алжир система, подобна на апартейда. Например на алжирските араби и бербери е било позволено да кандидатстват за френско гражданство (което би им дало право на глас и други права) само ако се откажат от мюсюлманската си религия и култура.

Алжирските мюсюлмани не са склонни да се примирят с тази "система на апартейд" и тя е една от основните причини за Алжирската война през 1954 г.

През XV в. в Североизточна Германия на "вендите" (славяните) не е било позволено да се присъединяват към някои гилдии. Според Вилхелм Раабе "до XVIII в. нито една германска гилдия не приема вендски човек".

През 1935 г., след като нацистката партия поема контрола над германското правителство, тя приема Нюрнбергските закони. Нацистите, ръководени от Адолф Хитлер, вярват, че "арийската" раса е по-добра от всички останали раси. Нюрнбергските закони забраняват на "арийските" и "неарийските" хора да се женят или да правят секс. Първоначално законите са имали за цел най-вече да предпазят "арийците" от смесване с евреи (които нацистите са смятали за по-нисша раса). По-късно обаче нацистите добавят към законите и "цигани, негри и техните извънбрачни [деца]". Арийците, които нарушават тези закони, могат да бъдат изпратени в концентрационни лагери, а неарийците - екзекутирани. За да запазят германската кръв "чиста", след началото на Втората световна война нацистите забраняват на всеки негерманец да се жени или да прави секс с германец.

През 1939 г. нацистите нахлуват в Полша и я превземат. Те разделят полския народ на различни етнически групи. В зависимост от това колко "германски" са, всяка група има различни права. Например различните групи имали право на различно количество храна; имали право да живеят само на определени места и да използват определен обществен транспорт.

През 30-те и 40-те години на миналия век нацистите карат евреите да носят жълти лентички или звезди на Давид с думата "Jude" ("евреин"). Расовите закони дискриминират евреите и ромите (циганите). Например на еврейските лекари не е било разрешено да лекуват арийски пациенти; на еврейските професори не е било разрешено да преподават на арийски студенти. На евреите не е било позволено да използват какъвто и да е обществен транспорт, освен ферибота; да карат велосипеди; или да се возят в автомобили. Те имали право да пазаруват само от 15:00 до 17:00 ч. и само в магазини, собственост на евреи. Те не можеха да посещават театри, плувни басейни или други места за забавление.

По време на Холокоста нацистите се опитват да избият всички евреи и роми в Европа. Те избиват и милиони славянски народи (включително украинци, съветски граждани и поляци), тъй като смятат славяните за по-нисша раса. Първо нацистите принуждават евреите и ромите да живеят в гета, отделно от всички останали. След това изпращат милиони евреи, роми и славяни в концентрационни лагери и лагери на смъртта.

Освен това между 1939 и 1945 г. най-малко 1,5 милиона поляци са депортирани в нацистка Германия за принудителен труд. Нацистка Германия използва и принудителни работници от Западна Европа. Въпреки това поляците и други източноевропейци, които нацистите са смятали за расово непълноценни, са били третирани много по-зле. Те са били принуждавани да носят на дрехите си платнена табелка с буквата "Р", която показвала, че са поляци. Те трябвало да спазват полицейски час и не можели да използват обществен транспорт. Обикновено те трябвало да работят по-дълго време за по-ниско заплащане от западноевропейците. В много градове те трябваше да живеят в обособени бараки зад бодлива тел. Не им беше позволено да разговарят с германци извън работното място. Ако имаха сексуални отношения с германци, щяха да бъдат екзекутирани.

Династия Тан

По време на династията Тан китайските ханове приемат няколко закона, които отделят некитайците от китайците. През 779 г. династията Тан въвежда правило, което принуждава уйгурите да носят традиционното си етническо облекло, а не китайско. Освен това им забранява да се "преструват" на китайци и да се женят за китайки. Ханските китайци не харесвали уйгурите, защото те давали пари назаем срещу лихва.

През 836 г., когато Лу Чун е назначен за управител на Кантон, той с отвращение установява, че китайците живеят с чужденци и се женят за тях. Лу въвежда закон за сегрегацията. Той обявява за незаконно некитайците да се женят за китайци или да притежават собственост. Законът изрично забранявал на китайците да създават връзки с "тъмни народи" или "цветнокожи". Това означавало чужденци като "иранци, согдийци, араби, индийци, малайци, сумати" и други.

През 1938 г. Италия е управлявана от фашистки режим, ръководен от Бенито Мусолини. Режимът е съюзник на нацистка Германия. Под натиска на нацистите режимът приема няколко закона, според които в Италианската империя вече ще се практикува сегрегация. Те наричат тези закони "provvedimenti per la difesa della razza" (норми за защита на расата).

Законите са насочени най-вече към евреите. Например евреите не можеха:

• Преподавате или учите в училища или университети.
• Собствени отрасли, които са важни за страната
• Работа като журналисти
• Влезте в армията
• да се ожени за неевреи

Заради тези закони Италия губи някои от най-добрите си учени. Някои от тях бяха уволнени. Например на Рита Леви-Монталчини, която по-късно получава Нобелова награда за физиология или медицина, е казано, че не може повече да работи в своя университет. Други напуснаха Италия заради законите. Например Енрико Ферми, който работи върху първия ядрен реактор и печели Нобелова награда за физика, напуска страната. (Съпругата му е еврейка.) Много други известни учени, физици, математици и други учени са загубили работата си или са напуснали Италия заради расовите закони.

Алберт Айнщайн се отказва от почетното си членство в италианската академия на науките Accademia dei Lincei в знак на протест срещу расовите закони.

След 1943 г., когато Северна Италия е окупирана от нацистите, италианските евреи са отведени в нацистки концентрационни лагери и лагери на смъртта.

В продължение на векове евреите в Европа често са били принудени да живеят в сегрегирани гета и штети (малки градове, в които живеят предимно евреи). През 1204 г. папата нарежда на евреите да се отделят от християните и да носят облекло, което ги обозначава като евреи. Принудителната сегрегация на евреите се разпространява в цяла Европа през XIV и XV век.

В Руската империя от 90-те години на XIX в. на евреите е разрешено да живеят само в Палето на заселването. Това е била западната граница на Руската империя, приблизително там, където днес се намират Полша, Литва, Беларус, Молдова и Украйна. До началото на 20 век повечето европейски евреи живеят в Палето на заселването.

В Мароко от XV в. евреите са отделени в мелахи. В градовете мелахът е бил отделен район за евреите, заобиколен от стена с укрепена порта. Селските мелахи са били отделни села, в които са живеели само евреи.

В средата на XIX в. историкът Дж.Дж.Бенджамин пише за живота на персийските евреи:

Когато испанците идват в Америка и превръщат латиноамериканските страни в колонии, те създават кастова система, основана на раса. Те измислили петнадесет различни категории хора въз основа на техните расови смеси, включително категории като "мулат" и "метис". Хората, които били "по-бели" или "испански", имали по-висок социален статус от хората, които били "по-тъмни" или "индианци". Хората, които са били "по-тъмни", са били третирани като по-нисши и са се сблъсквали с дискриминация - например е трябвало да плащат по-високи данъци от "по-белите" хора.

Обикновено, когато извоюват независимостта си от Испания, повечето латиноамерикански страни приемат закони срещу кастовите системи. Въпреки това предразсъдъците, основани на раса, остават.

Фон

Расовата сегрегация в Южна Африка започва, когато страната е холандска колония. Холандците кацат в Кейптаун през 1652 г. и постепенно завладяват все по-голяма част от страната. Сегрегацията продължава, когато Британската империя завладява нос Добра надежда през 1795 г.

До 1833 г. в Южна Африка съществува робство. Две години по-късно обаче правителството приема закон, който превръща робите в наемни работници. Тази система не се различава много от робството. През останалата част от XIX в. южноафриканските колонии приемат закони, които ограничават правата и свободите на тези работници.

През 1894 г. и 1905 г. правителството приема закони, според които "индианците" и "чернокожите" нямат право да гласуват. Други закони дискриминират не-белите, но не са толкова лоши, колкото законите за апартейд, които ще се появят през следващите 50 години.

Началото на апартейда

Апартейдът в Южна Африка започва през 1948 г. По това време Националната партия получава контрол над правителството на Южна Африка. Тази политическа партия е съставена от африканерите. Африканерите са потомци на нидерландски заселници, които идват в Южна Африка през 1600-те и 1700-те години. Националната партия вярва в африканския национализъм.

Закони за апартейда

Националната партия приема закони за апартейда, за да превърне расовата сегрегация в закон в Южна Африка. Някои от най-важните закони включват:

• Закон за регистрация на населението (1950 г.), според който южноафриканците се разделят на четири расови категории: "черни", "бели", "цветни" (смесени раси) и "индианци" (южноазиатци от бивша Британска Индия).
• Хората трябваше да се регистрират в правителството и да получат идентификационни карти, на които да пише към коя расова група принадлежат.
• Законът за груповите райони (1950 г.), с който на всяка расова група се определя част от Южна Африка за живеене. Хората са принудени да живеят в определената им част от страната.
• Навлизането в друга част на страната е незаконно без разрешение. Чернокожите не можеха да влизат в градовете, освен ако нямат разрешение от бял работодател.
• Законът за запазване на отделни удобства (1953 г.), с който се създават отделни обществени места, като болници, университети и паркове, за различните раси.
• Законът за образованието на банту (1953 г.), с който сегрегира образованието

По силата на тези закони за апартейда между 1960 и 1983 г. 3,5 милиона южноафриканци, които не са бели, са принудени да напуснат домовете си и да се преместят в сегрегирани квартали. Това е едно от най-големите масови изселвания в съвременната история.

Други закони забраняват на човек да се ожени или да прави секс с лице от друга раса. След това, през 1969 г., правителството отнема правото на цветнокожите да гласуват. Тъй като "индианците" и "чернокожите" нямаха право да гласуват от десетилетия, това означаваше, че белите бяха единствените хора в Южна Африка, които имаха право да гласуват.

През 1970 г. е забранено представителите на не-белите да участват в правителството. Същата година чернокожите са лишени от южноафриканско гражданство.

Протести

Протестите срещу апартейда започват веднага след неговото възникване. Още през 1949 г. младежкото крило на Африканския национален конгрес (АНК) предлага да се бори срещу расовата сегрегация, като използва много различни стратегии. През следващите 45 години се провеждат стотици акции срещу апартейда. Те включваха протести на Движението за черно съзнание; студентски протести; работнически стачки и активизъм на църковни групи. През 1991 г. е приет Законът за премахване на расово обусловените мерки за земята, който отменя законите за расовата сегрегация, включително Закона за груповите райони. През 1990 г. президентът Фредерик Вилем де Клерк започва да се опитва да сложи край на апартейда. През 1993 г. на хората, които не са бели, е дадено правото да гласуват. През 1994 г. в Южна Африка се провеждат първите многорасови избори (на които на небелите е разрешено да бъдат кандидати). Нелсън Мандела и Африканският национален конгрес спечелиха. Мандела и де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993 г. за съвместната си работа за прекратяване на апартейда.

Съединените щати имат дълга история на расова сегрегация, която започва още с идването на първите европейски заселници в Северна Америка. Първо чрез робството, след това чрез расистки закони, а после и чрез расистки нагласи, афроамериканците в Съединените щати са се сблъсквали със сегрегация в продължение на векове. Хората от други раси също са били сегрегирани. Например по време на Втората световна война президентът на Съединените щати Франклин Д. Рузвелт нарежда почти цялото японско-американско население да бъде сегрегирано в лагери за интерниране.

Хора от всички раси са се борили срещу сегрегацията и дискриминацията в САЩ. Благодарение на движения като Движението за граждански права сегрегацията вече е забранена от закона в Съединените щати. Въпреки това предразсъдъците срещу малцинствените групи все още съществуват. Това е довело до нови видове сегрегация, причинени от предразсъдъците и поведението на хората.

Държавата Израел практикува апартейд спрямо палестинците. Той започва с окупацията на Западния бряг; терминът апартейд в този контекст се отнася до апартейда в международното право. Или може да го сравни с апартейда в Южна Африка. Някои използват термина, за да включат и отношението към арабските граждани на Израел. Те описват статута им на граждани от втора класа.

Тези функции се отнасят до такива неща като системата за идентификация. Включват също така модела на израелските селища, отделните пътища за израелското и палестинското население, израелските военни контролно-пропускателни пунктове, закона за брака, бариерата на Западния бряг, използването на палестинците за по-евтина работна ръка, ексклавите на палестинската земя на Западния бряг, неравенството в инфраструктурата, законните права (например "Закон за анклавите") и неравенството в достъпа до земя и ресурси между палестинците и израелските заселници. Твърди се, че подобно на Южна Африка, Израел може да бъде класифициран като заселническо колониално общество в нарушение на международното право.