Османската империя: история, управление и разпад (1299–1923)

Османската империя е основана от Осман I през 1299 г. Неговият син Орхан превзема първата ѝ столица Бурса от Византийската империя. В края на 1300 г. османците започват да укрепват властта си, особено на Балканите, където Сърбия е победена през 1389 г. в битката при Косово поле от султан Мурад I. Той умира в битката и Баязид I поема управлението. В битката при Никопол през 1396 г. голям кръстоносен поход на западноевропейските сили е разгромен. Въпреки победата Баязид е свален от власт от Тамерлан в битката при Анкара през 1402 г. Отсъствието му води до гражданска война, наричана Османско междуцарствие. Мехмед Челеби побеждава и става Мехмед I. Синът му Мурад II трябва да се бори с претенденти за трона, подкрепяни от Византийската империя. Той отвръща на удара с нападение срещу Константинопол, а Венеция помага на византийците. Мурад ги побеждава при Солун. През 1444 г. при Варна той побеждава и бейлика на Караманидите, Унгария, Полша и Влашко. Йоан Хуняди, унгарски генерал, се опитва да победи турците, но губи през 1448 г.

Мехмед Завоевателя завладява Константинопол на 29 май 1453 г. Той подчинява и Албания и разширява толерантността към православната църква. Мехмед продължава експанзията си, последван от сина си Баязид II. В началото на 1517 г. Селим I завладява Египет и Леванта, които са управлявани от мамлюците. През 1514 г. той унищожава и персите от династията на Сефевидите при Чалдиран. Османците са в противоречие и с Португалия заради експанзията си. Сюлейман Великолепни, синът на Селим, завладява Белград и по-голямата част от Унгария след битката при Мохач през 1526 г. Обсадата му на Виена е отблъсната от дълбоко разединената Свещена римска империя през 1529 г. Скоро след това Трансилвания, Влашко и Молдова стават трибутарни на Османската империя.

На изток османците завладяват Багдад от Сефевидите и си поделят Кавказ с тях. Междувременно Сюлейман се съюзява с Франциск I Френски заради взаимната омраза към Хабсбургите. Това довежда до османска активност в Средиземноморието, където в крайна сметка са превзети Родос, Тунис, Алжир и Триполи. Барбароса Хайредин оглавява османското настъпление. През 1566 г. Сюлейман умира и много историци смятат, че това е началото на османския застой.

Османците губят битката при Лепанто през 1571 г. от Филип II Испански и неговата Свещена лига. Османците бързо се възстановяват, като завладяват Кипър от Венецианската република. Поражението обаче разбива мита за османската непобедимост. През следващите 30 години османците претърпяват много поражения: Дългата война с Австрийската империя завършва в безизходица, а Сефевидите нахлуват в източните османски провинции. Мурад IV отвоюва Ирак и Кавказ от Персия. "Султанатът на жените" става прозвище за Османската империя, след като съпругите Кьосем султан и Турхан султан стават важни в империята и понякога вземат дори икономически решения вместо султана. Великият везир също придобива по-голяма роля под ръководството на Кьопрюлю. Крит е завладян от Венеция, а Южна Украйна е завладяна от Полша.

Въпреки това великият везир Кара Мустафа паша небрежно открива империята за нападение, когато напада Виена и обсажда града. Австрийците, поляците, руснаците и венецианците нападат османците още по време на Великата турска война. Австрия и Полша атакуват пренаселените турци в Унгария и Трансилвания, докато Русия напада Крим и в крайна сметка го превзема от турците. Венеция се решила да нападне Гърция, която била изцяло под османска турска окупация. Воюващите страни подписват Карловицкия договор, с който Унгария и Трансилвания се предават на Австрия, Подолието (Южна Украйна) - на Полша, Морея (Южна Гърция) - на Венеция, а Азов (черноморско пристанище) - на Русия.

Русия и Швеция започнаха война, а османците се включиха, като си върнаха Азов и след това сключиха мир. Австрия, Русия, Венеция и Османската империя ще воюват няколко пъти. До 1739 г. османците действително превземат Морея и Сърбия. През 40-те и 50-те години на XIX в. османците започват да модернизират армията си, но през 60-те години на XIX в. те отново започват война с Русия. През 1783 г. Русия превзема Крим и заявява, че православните християни, живеещи в Османската империя, са под руска закрила. Селим III продължава да модернизира армията, но елитните войски на яничарския корпус се разбунтуват. Наполеон напада Египет, но е отблъснат от британците.

Сърбия се разбунтува и получава номинална независимост през 1815 г., но все още е васал на Османската империя. Гърция извоюва своята независимост след дълга война за независимост от 1821 до 1829 г. Семейство Ал-Сауд се разбунтува през 1811 г. с подкрепата на сектата Уахаби. Тогава Египет под ръководството на Мохамед Али почти превзема Константинопол, но руснаците ги отблъскват. Египтяните се установяват с Леванта, а османците се опитват да си го върнат, но са категорично победени. Османците са наречени "болният човек на Европа" заради некомпетентността на империята в международните дела.

Периодът на османския Танзимат довежда до реформи: въведена е военна повинност, създадена е централна банка, хомосексуалността е декриминализирана, правото е секуларизирано, а гилдиите са заменени с фабрики. Християнската част на империята става много по-напреднала от мюсюлманската и това разделение създава напрежение. През 50-те години на XIX в. британците и французите помагат на османците в Кримската война. Дълговете на Османската империя водят до състояние на банкрут и европейските държави започват да предоставят заеми и да контролират финансите на империята. Още по-лошо е, че османците започват война с Русия заради българската независимост. На Берлинския конгрес през 1878 г. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. България остава васал на Османската империя. Британците завладяват Кипър, а през 1882 г. и Египет.

През 1908 г. в Османската империя избухва революция на младотурците. Абдул Хамид II абдикира и на власт е поставен Мехмед V. България получава независимост, а през същата година Австрия нахлува в Босна. През 1912 г. османците губят Либия от италианците. В последвалите Балкански войни османците губят всичките си европейски територии с изключение на Източна Тракия от обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция и България. Втората балканска война позволява на османците да нападнат България заедно с Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция. Победата им не означава много, тъй като размириците продължават - през 1909 г. е извършен младотурски преврат, а след това има три контрапреврата.

През 1914 г., въпреки че са напълно дезорганизирани, османците нападат Русия и ѝ обявяват война. Великобритания и Франция започват война с османците и Първата световна война стига до Турция.

В началото на войната османците се представят по-добре от очакваното. Те печелят битката при Галиполи, отчасти поради некомпетентността на британските командири. Османците печелят и битката при Кут, въпреки че по-късно губят Ирак. През 1915 г. започват едни от най-тежките масови убийства в историята. Арменският геноцид над арменци, асирийци и гръцки християни е организиран от младотурците, ръководени от Талат/Таалат паша, който е убит от арменския герой Согомон Техлерян на 5 март 1921 г. Арменци, асирийци, гърци и други са станали мишена на нападенията и са загинали до 2,5 милиона души. Османската империя пада скоро след въстанието на арабите през 1916 г. с британска помощ. Империята пада, след като падат Синай, Палестина, Ирак, Сирия и в крайна сметка самата Анатолия. Османците капитулират през 1918 г.

Турската война за независимост е военна кампания на Турското национално движение, която води до създаването на Република Турция. През 1923 г. Османската империя официално престава да съществува.

Империята е наследствена монархия. Титлата на владетеля е "султан". (Използвала се е пред името, например "султан Сюлейман".) Титлата "султан" се е използвала и за съпругите и дъщерите на монарсите. (Използвала се е в края на името, например "Хюррем Султан".) В ранните години на империята шахзадаите, синовете на султана, са били изпращани в различни части на империята (санджаци), за да придобият опит в управлението. По-късно те можели да бъдат кандидати за султаната и халифата.

След Ахмед тази система се променя. В новата система султанът държал своите роднини от мъжки пол затворени в малък апартамент, наречен кафс, където те никога не можели да видят външния свят и следователно не можели да му отнемат властта. Често новият султан убивал своите роднини от мъжки пол, което било по-просто решение, тъй като премахвало конкуренцията за султаната и предотвратявало бунтовнически движения. Жените в харема му обаче често се стремели към по-голям статут и влияние, а майката на султана можела да се превърне в могъща политическа сила в империята. Всяка майка в харема се опитвала да направи собствения си син следващия султан, тъй като знаела, че в противен случай вероятно ще бъде убита.

Султаните постепенно загубили способността си да управляват добре отдалечени територии. Далечните управители правели каквото си искат и създавали свои собствени закони, вместо да се подчиняват на султана. Към края на съществуването си Османската империя е толкова изтощена и корумпирана, че е готова да рухне.

Бурса е първата столица на Османската империя. Одрин в Тракия става столица на Османската империя през 1365 г., докато Истанбул не е завладян от турците и не става окончателната столица на империята.

Много места са били васални на империята, а не пряко управлявани. Сред тях са Трансилвания, Молдова, Влахия (всички те по-късно се обединяват в Румъния), Кавказ (Грузия, Дагестан и Чечня). Техните владетели получават известна независимост и автономия от Османската империя, но трябва да плащат повече пари (данък или трибут) на султана.