Османската империя: история, управление и разпад (1299–1923)
Османската империя (in Turkish: Osmanlı İmparatorluğu), официално Sublime State of Ottomania (в османско турски: دولت عالیه عثمانیه, в Turkish: Devlet-i Aliyye-i Osmâniyye) е многонационална и мултиконфесионална държава, просъществувала от 1299 до 1923 г. Центърът ѝ е в територията на днешна Турция, а в своя апогей империята контролира значителни части от Балканите, Югоизточна Европа, Югозападна Азия и части от Северна Африка и Черноморския регион. Основана е от Осман I около 1299 г., а периодът на най-голяма мощ и териториално разширение е между XIV и XVII век. Един от най-известните и влиятелни владетели е Сюлейман Великолепни, при когото империята достига висока летва в административно устройство, право и култура.
Произход и териториално разрастване
Османската държава възниква като бейлик в Мала Азия и постепенно се разширява за сметка на Византийската империя и други местни владения. Ключови моменти в разширението са превземането на Константинопол през 1453 г., което прави града новата столица (Истанбул), и поредица от походи и завоевания в Балканите и Близкия изток през XV–XVI век. През този период империята контролира важни търговски пътища и морски комуникации в Източното Средиземноморие.
Администрация и държавен строй
Османската империя е централно организирана монархия, начело на която е султанът, който комбинира светска и религиозна власт в лицето на върховна институция. Управлението се осъществява чрез провинциална мрежа от управители (бейове, паши) и по-централизирани чиновнически структури:
- Султанът назначава провинциални управители — губернатори, които управляват определени области (вилаети) и носят отговорност за събиране на данъци, ред и сигурност.
- Военният и феодален икономически строй включва системата тимар, при която земи се дават във владение на военни служители в замяна на военна служба.
- Яничарският корпус (яничари) играе ключова роля като постоянна пехота и политическа сила, особено в ранното и средното османско време.
- На по-горно ниво съществуват висши чиновници и съвети, които подпомагат султана в управлението, финансиите и международната политика.
Религиозни и етнически общности
Империята е многоетническа и многоконфесионална. За да управлява различни народи и религии, османската държава използва системата millet, която дава на религиозните общности (като православни християни, евреи, арменци и мюсюлмани с различни школи) известна автономия в църковните, семейните и образователните въпроси. Освен директно управлявани провинции, империята има и трибутарни държави, които признават върховенството ѝ, но запазват значителна вътрешна независимост.
Икономика и култура
Икономиката се основава на земеделие, занаятчийство, търговия и контрол върху ключови пътища и пристанища. Градове като Константинопол, Солун, Балкани, и сирийски и египетски градове са важни търговски и културни центрове. Османската култура е синтез от тюркски, персийски, арабски и византийски влияния и дава силен принос в архитектурата, литературата, правото и изобразителното изкуство.
Реформи и модернизация
От XVII–XIX век империята започва да среща вътрешни и външни предизвикателства: военни поражения, икономически натиск и национални движения сред балканските народи. През XIX век се предприемат последователни реформи, известни като Танзимат (началото през 1839 г.) и по-късно други модернизационни актове, които целят централизация, реформа на армията, администрацията и правната система, както и равенство (на теория) между поданиците. В същия век личността на Мохамед Али паша в Египет и неговите усилия за модернизация показват както възможностите, така и ограниченията на османската власт в провинциите.
Криза, национализъм и упадък
През XIX и началото на XX век империята се сблъсква с външни намеси и вътрешни националистически движения. Загубата на територии на Балканите, нарастващото влияние на европейки сили и финансова зависимост отслабват централната власт — затова и чуждестранните дипломати често я наричат "болния човек на Европа". Реформите не могат напълно да спрат процесите на сепаратизъм и центробежни тенденции.
Отмъщение, войни и краят на империята
В началото на XX век следват Войните на Балканите (1912–1913), които ускоряват загубата на европейски територии. През 1908 г. Революцията на младотурците (Young Turk Revolution) и по-късно възходът на Комитета за единство и прогрес променят политическия живот и опитите за модернизация. Османската империя участва на страната на Централните сили в Първата световна война и след поражението ѝ загубва последните свои колонии и големи части от територията си. През 1920 г. поражените страни подписват проекта за разпад и окупация, а национално-освободителното движение в Мала Азия, ръководено от Мустафа Кемал, води до война за независимост и до политически промени.
Завършек и наследство
След Първата световна война и последвалите мирни договори османската система на управление е окончателно премахната: султанатът е отменен през 1922 г., а на 29 октомври 1923 г. е провъзгласена Република Турция. Въпреки политическия край, историческото наследство на Османската империя остава в архитектурата, законодателството, културните практики и в демографския облик на много региони в Европа, Близкия изток и Северна Африка.
Империята оставя сложна историческа памет — тя е както период на значителна политическа и културна мощ, така и на дълги процеси на трансформация, конфликти и национално самоопределение, които формират съвременния Близък изток и Балканския регион.
Възход
Османската империя е основана от Осман I през 1299 г. Неговият син Орхан превзема първата ѝ столица Бурса от Византийската империя. В края на 1300 г. османците започват да укрепват властта си, особено на Балканите, където Сърбия е победена през 1389 г. в битката при Косово поле от султан Мурад I. Той умира в битката и Баязид I поема управлението. В битката при Никопол през 1396 г. голям кръстоносен поход на западноевропейските сили е разгромен. Въпреки победата Баязид е свален от власт от Тамерлан в битката при Анкара през 1402 г. Отсъствието му води до гражданска война, наричана Османско междуцарствие. Мехмед Челеби побеждава и става Мехмед I. Синът му Мурад II трябва да се бори с претенденти за трона, подкрепяни от Византийската империя. Той отвръща на удара с нападение срещу Константинопол, а Венеция помага на византийците. Мурад ги побеждава при Солун. През 1444 г. при Варна той побеждава и бейлика на Караманидите, Унгария, Полша и Влашко. Йоан Хуняди, унгарски генерал, се опитва да победи турците, но губи през 1448 г.
Връх
Мехмед Завоевателя завладява Константинопол на 29 май 1453 г. Той подчинява и Албания и разширява толерантността към православната църква. Мехмед продължава експанзията си, последван от сина си Баязид II. В началото на 1517 г. Селим I завладява Египет и Леванта, които са управлявани от мамлюците. През 1514 г. той унищожава и персите от династията на Сефевидите при Чалдиран. Османците са в противоречие и с Португалия заради експанзията си. Сюлейман Великолепни, синът на Селим, завладява Белград и по-голямата част от Унгария след битката при Мохач през 1526 г. Обсадата му на Виена е отблъсната от дълбоко разединената Свещена римска империя през 1529 г. Скоро след това Трансилвания, Влашко и Молдова стават трибутарни на Османската империя.
На изток османците завладяват Багдад от Сефевидите и си поделят Кавказ с тях. Междувременно Сюлейман се съюзява с Франциск I Френски заради взаимната омраза към Хабсбургите. Това довежда до османска активност в Средиземноморието, където в крайна сметка са превзети Родос, Тунис, Алжир и Триполи. Барбароса Хайредин оглавява османското настъпление. През 1566 г. Сюлейман умира и много историци смятат, че това е началото на османския застой.
Османците губят битката при Лепанто през 1571 г. от Филип II Испански и неговата Свещена лига. Османците бързо се възстановяват, като завладяват Кипър от Венецианската република. Поражението обаче разбива мита за османската непобедимост. През следващите 30 години османците претърпяват много поражения: Дългата война с Австрийската империя завършва в безизходица, а Сефевидите нахлуват в източните османски провинции. Мурад IV отвоюва Ирак и Кавказ от Персия. "Султанатът на жените" става прозвище за Османската империя, след като съпругите Кьосем султан и Турхан султан стават важни в империята и понякога вземат дори икономически решения вместо султана. Великият везир също придобива по-голяма роля под ръководството на Кьопрюлю. Крит е завладян от Венеция, а Южна Украйна е завладяна от Полша.
Въпреки това великият везир Кара Мустафа паша небрежно открива империята за нападение, когато напада Виена и обсажда града. Австрийците, поляците, руснаците и венецианците нападат османците още по време на Великата турска война. Австрия и Полша атакуват пренаселените турци в Унгария и Трансилвания, докато Русия напада Крим и в крайна сметка го превзема от турците. Венеция се решила да нападне Гърция, която била изцяло под османска турска окупация. Воюващите страни подписват Карловицкия договор, с който Унгария и Трансилвания се предават на Австрия, Подолието (Южна Украйна) - на Полша, Морея (Южна Гърция) - на Венеция, а Азов (черноморско пристанище) - на Русия.
Русия и Швеция започнаха война, а османците се включиха, като си върнаха Азов и след това сключиха мир. Австрия, Русия, Венеция и Османската империя ще воюват няколко пъти. До 1739 г. османците действително превземат Морея и Сърбия. През 40-те и 50-те години на XIX в. османците започват да модернизират армията си, но през 60-те години на XIX в. те отново започват война с Русия. През 1783 г. Русия превзема Крим и заявява, че православните християни, живеещи в Османската империя, са под руска закрила. Селим III продължава да модернизира армията, но елитните войски на яничарския корпус се разбунтуват. Наполеон напада Египет, но е отблъснат от британците.
Сърбия се разбунтува и получава номинална независимост през 1815 г., но все още е васал на Османската империя. Гърция извоюва своята независимост след дълга война за независимост от 1821 до 1829 г. Семейство Ал-Сауд се разбунтува през 1811 г. с подкрепата на сектата Уахаби. Тогава Египет под ръководството на Мохамед Али почти превзема Константинопол, но руснаците ги отблъскват. Египтяните се установяват с Леванта, а османците се опитват да си го върнат, но са категорично победени. Османците са наречени "болният човек на Европа" заради некомпетентността на империята в международните дела.
Упадък и падение
Периодът на османския Танзимат довежда до реформи: въведена е военна повинност, създадена е централна банка, хомосексуалността е декриминализирана, правото е секуларизирано, а гилдиите са заменени с фабрики. Християнската част на империята става много по-напреднала от мюсюлманската и това разделение създава напрежение. През 50-те години на XIX в. британците и французите помагат на османците в Кримската война. Дълговете на Османската империя водят до състояние на банкрут и европейските държави започват да предоставят заеми и да контролират финансите на империята. Още по-лошо е, че османците започват война с Русия заради българската независимост. На Берлинския конгрес през 1878 г. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост. България остава васал на Османската империя. Британците завладяват Кипър, а през 1882 г. и Египет.
През 1908 г. в Османската империя избухва революция на младотурците. Абдул Хамид II абдикира и на власт е поставен Мехмед V. България получава независимост, а през същата година Австрия нахлува в Босна. През 1912 г. османците губят Либия от италианците. В последвалите Балкански войни османците губят всичките си европейски територии с изключение на Източна Тракия от обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция и България. Втората балканска война позволява на османците да нападнат България заедно с Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция. Победата им не означава много, тъй като размириците продължават - през 1909 г. е извършен младотурски преврат, а след това има три контрапреврата.
През 1914 г., въпреки че са напълно дезорганизирани, османците нападат Русия и ѝ обявяват война. Великобритания и Франция започват война с османците и Първата световна война стига до Турция.
В началото на войната османците се представят по-добре от очакваното. Те печелят битката при Галиполи, отчасти поради некомпетентността на британските командири. Османците печелят и битката при Кут, въпреки че по-късно губят Ирак. През 1915 г. започват едни от най-тежките масови убийства в историята. Арменският геноцид над арменци, асирийци и гръцки християни е организиран от младотурците, ръководени от Талат/Таалат паша, който е убит от арменския герой Согомон Техлерян на 5 март 1921 г. Арменци, асирийци, гърци и други са станали мишена на нападенията и са загинали до 2,5 милиона души. Османската империя пада скоро след въстанието на арабите през 1916 г. с британска помощ. Империята пада, след като падат Синай, Палестина, Ирак, Сирия и в крайна сметка самата Анатолия. Османците капитулират през 1918 г.
Турската война за независимост е военна кампания на Турското национално движение, която води до създаването на Република Турция. През 1923 г. Османската империя официално престава да съществува.
Семейството на султана
Империята е наследствена монархия. Титлата на владетеля е "султан". (Използвала се е пред името, например "султан Сюлейман".) Титлата "султан" се е използвала и за съпругите и дъщерите на монарсите. (Използвала се е в края на името, например "Хюррем Султан".) В ранните години на империята шахзадаите, синовете на султана, са били изпращани в различни части на империята (санджаци), за да придобият опит в управлението. По-късно те можели да бъдат кандидати за султаната и халифата.
След Ахмед тази система се променя. В новата система султанът държал своите роднини от мъжки пол затворени в малък апартамент, наречен кафс, където те никога не можели да видят външния свят и следователно не можели да му отнемат властта. Често новият султан убивал своите роднини от мъжки пол, което било по-просто решение, тъй като премахвало конкуренцията за султаната и предотвратявало бунтовнически движения. Жените в харема му обаче често се стремели към по-голям статут и влияние, а майката на султана можела да се превърне в могъща политическа сила в империята. Всяка майка в харема се опитвала да направи собствения си син следващия султан, тъй като знаела, че в противен случай вероятно ще бъде убита.
Султаните постепенно загубили способността си да управляват добре отдалечени територии. Далечните управители правели каквото си искат и създавали свои собствени закони, вместо да се подчиняват на султана. Към края на съществуването си Османската империя е толкова изтощена и корумпирана, че е готова да рухне.
Сватбеният ден на Рукие Сабиха Султан през 1920 г., от ляво на дясно: Фатма Улвийе Султан, Айше Хатидже Хайрие Дюррюшехвар Султан, Емине Назикеда Кадинефенди, Рукие Сабиха Султан, Мехмед Ертугрул Ефенди, Шехсувар Ханимефенди.
Капитал
Бурса е първата столица на Османската империя. Одрин в Тракия става столица на Османската империя през 1365 г., докато Истанбул не е завладян от турците и не става окончателната столица на империята.
Васални държави
Много места са били васални на империята, а не пряко управлявани. Сред тях са Трансилвания, Молдова, Влахия (всички те по-късно се обединяват в Румъния), Кавказ (Грузия, Дагестан и Чечня). Техните владетели получават известна независимост и автономия от Османската империя, но трябва да плащат повече пари (данък или трибут) на султана.
Въпроси и отговори
В: Какво е било официалното име на Османската империя?
(на турски: Devlet-i Aliyye-i Osmâniyye).
Въпрос: Кога е съществувала Османската империя?
О: Османската империя е съществувала от 1299 г. до 1923 г.
В: Кой е основал империята?
О: Империята е основана от Осман I около 1299 г.
В: Кога е била най-могъща?
О: Империята е била най-мощна около 1400-1600 г.
В: Кой е бил един от най-могъщите ѝ владетели?
О: Сюлейман Великолепни е бил един от най-могъщите владетели на империята.
В: Как са били управлявани завладените държави в рамките на империята?
О: Завоюваните страни са били управлявани от губернатори, назначавани от султана с титли като паша или бей.
В: Какво е причинило отслабването ѝ в по-късните години?
О: В по-късните години Османската империя започва да отслабва поради вътрешни и външни фактори, като икономически упадък и военни поражения в Първата световна война, които в крайна сметка водят до разпадането ѝ.
