Братя Карамазови: Романът на Достоевски за вяра, човечност и истина

Фьодор Достоевски е роден през 1821 г. като син на военен лекар. Докато учи в Инженерната академия, баща му умира - според сведенията е убит от собствените си слуги. Въпреки че биографите не са съгласни дали бащата на Достоевски наистина е бил убит, или не, Достоевски очевидно е вярвал, че баща му е бил убит, и дори е възможно да е изпитвал чувство на вина за това, сякаш той е бил този, който е убил баща си. Хора като Зигмунд Фройд твърдят, че това е оказало влияние при написването на "Братя Карамазови". След 17-годишно обучение и семеен живот в Москва, той прекарва шест години в Санкт Петербург като офицер. През 1844 г. подава оставка, а две години по-късно става известен с първата си публикувана книга "Бедни хора". Младият Достоевски започва да се занимава с Петрашевския кръг - група за политически дискусии на млади хора в Санкт Петербург, които не харесват управлението на император Николай I. Заради това Достоевски е арестуван и държан осем месеца в затворите на крепостта "Свети Петър и Павел". Междувременно, докато е бил в отсъствието си, той е изправен пред съда и осъден на смърт.

На 22 декември 1849 г. в 8 ч. сутринта той е изведен заедно с още двайсет души за екзекуция чрез разстрел на Семеновския площад в Санкт Петербург. Всъщност на първата група са завързани очите и са вързани, а втората група наблюдава. Тази ужасна инсценировка на екзекуция кара един от затворниците да полудее. Но след това заповедта внезапно била променена и той получил каторга (труд в Сибир) за четири години. Това оказало голямо влияние върху живота му. След това трябвало да служи на армията в сибирско заточение.

Четирите години, прекарани от Достоевски в затворнически лагер, оказват голямо влияние върху книгата и живота му. По време на престоя си в затвора той започва да страда от епилепсия, която го спохожда до края на живота му. Чрез героя Смердяков той показва какво е усещането за епилепсия. Освен това в затвора той започва да вярва в Бог и да има религиозни и философски наклонности. Чрез героя Ракитин Достоевски осмива "умните хора", които скачат от една популярна идея на друга, без да се интересуват от истината. В затвора той се запознава и с Илиински, който е изпратен в затвора заради убийството на баща си. Почти десет години след като се запознава с Илиински, Достоевски открива, че Илиински е невинен, а по-късно става свободен, когато истинският убиец си признава. Дмитрий Карамазов прилича на Илиински в много отношения.

Малко преди да напише "Братя Карамазови", умира и собственият му син Алексей. Той създава в Альоша онова, което синът му вероятно е можел да бъде, и отразява собствената си тъга в сцените, в които капитан Снегриев губи Илюша, или когато Зосима утешава жена, загубила малкия си син Алексей.

През цялото време Достоевски се занимава със справедливостта на Бога и с идеята, че "ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено".

Книга I: Историята на едно семейство

Когато е млад, Фьодор Павлович Карамазов е вулгарен и ексцентричен човек, който обича парите и жените твърде много. От първата си съпруга, Аделаида, той има един син, Дмитрий Карамазов. От втората си съпруга, София, има Иван и Альоша Карамазови. Карамазов не се интересува от синовете си и всички те са отгледани от приятели и роднини. Дмитрий, който е войник, се завръща, когато е на двадесет и осем години, за да вземе наследството, което му е оставила майка му. Карамазов иска наследството за себе си и двамата се ядосват и се карат помежду си. Студеният, умен Иван е призован да спре борбата им, а на помощ идва кроткият, добър Альоша, който също живее в града. Альоша учи в манастир при стареца Зосима. Дмитрий и Фьодор се съгласяват, че може би старецът Зосима може да им помогне да спрат борбата си, и Альоша, макар да се чувства притеснен от срещата, казва, че ще я организира.

Книга II: Нещастно събиране

На срещата Фьодор Карамазов е вулгарен, саркастичен и подигравателен, като се опитва да разгневи и да накара всички да се чувстват неудобно с разговорите и историите си. Альоша е много тъжен и смутен. Старецът Зосима обаче е спокоен, вежлив и дори любезен с него, дори когато Карамазов му се подиграва (осмива го), като му казва да бъде честен със себе си.

Дмитрий пристига със закъснение и скоро срещата се превръща в голяма кавга между баща и син. Те не се сърдят един на друг само заради парите: и двамата са влюбени в Грушенка, красива жена, която живее в града. Докато се карат, старецът Зосима изведнъж се покланя на Дмитрий с думите: "Прости ми!". Дмитрий е много шокиран, а по-късно Зосима обяснява на Альоша, че знае, че Дмитрий ще има много големи страдания. В разгара на тяхната кавга старецът също така излиза да дава съвети на много хора, включително на госпожа Хохлакова, чиято осакатена дъщеря Лиза продължава да се смее на непохватния Альоша. Той също така утешава една жена, чийто тригодишен син е починал. Това вероятно е отзвук от тъгата на Достоевски по мъртвия му син.

Книга III: Чувствителните

Преди четири години Фьодор Карамазов става баща на четвърти син - Смердяков. Майката на Смердяков е изостанала и немощна (неспособна да говори) жена, наречена "Смрадливата Лизавета". Лизавета умира, когато ражда Смердяков, и той става слуга на Карамазов. Смердяков израства със странен и злобен характер и страда от епилепсия. Въпреки че Карамазов винаги се отнася с него като със слуга, той обаче не е глупав. Обича да разговаря за философия с Иван и скоро се съгласява с много от идеите на Иван, особено с идеята, че душата не живее вечно и затова няма добро или зло.

Дмитрий обяснява на Альоша, че когато е бил войник, се е ядосал, че красивата Катерина го пренебрегва, и се е опитал да я съблазни, като е казал, че ще ѝ даде 4500 рубли, необходими на баща ѝ, за да изплати дълга си, ако тя дойде в дома му. Когато баща ѝ се опитва да се самоубие заради дълга, тя идва в дома на Дмитрий през нощта, както ѝ е казал той. Той обаче е толкова учуден и възхитен от нейната саможертва, че просто ѝ дава парите, без да се опитва да я съблазни. Шокирана, Катерина коленичи и му се покланя, "като проста руска жена", и бяга навън. По-късно, когато един роднина ѝ дава много пари, тя предлага да се омъжи за Дмитрий и те се сгодяват. Но когато пристигат в града на Карамазов, той се влюбва в Грушенка вместо нея и дори открадва 3000 рубли от Катерина, за да си спретне див купон с Грушенка. Той моли Альоша да каже на Катерина, че не може повече да бъде сгоден за нея, и също така моли Альоша да вземе 3000 рубли от баща си, за да може да върне парите на Катерина. Альоша с тъга се съгласява. Той отива в дома на баща си, където спори с Иван за Бога. По средата на спора им внезапно влиза Дмитрий и "...изглежда, че адът се е разразил...". Той бие баща си и заплашва, че някой ден ще го убие. Альоша помага на наранения си баща и отива на гости на Катерина в дома на госпожа Хокалова.

Когато отива там, той е шокиран, че вижда там и Грушенка. Грушенка току-що е обещала на Катерина, че няма да се омъжи за Дмитрий, а вместо това ще се омъжи за любовник, когото е имала много отдавна. Катерина е толкова щастлива, че извиква, че Грушенка е "...скъп ангел" и че тя "ме върна към живота и ме направи щастлива". Катерина дори целува ръцете и устните на Грушенка и "...се държи така, сякаш е влюбена в нея". Но Грушенка внезапно обижда Катерина, като казва, че тя все пак може да остане с Дмитрий. "...току-що си помислих: "Ами ако пак си го харесам, този Митя, след като веднъж си го харесах и това продължи почти цял час? Може дори да отида още сега и да му кажа да дойде и да остане при мен"... Ето колко съм непостоянна (променлива)." Тя също така злонамерено говори за посещението на Катерина при Дмитрий през нощта, викайки: "...ще посещаваш господа след тъмно, за да се опиташ да продадеш (продадеш) прелестите си за пари? Защо, аз знам всичко за това." Това толкова ядосва Катерина, че тя изпада в истеричен пристъп. Когато Альоша излиза от къщата, една прислужница му дава писмо от Лиза. Лиза пише, че го обича и иска да се омъжи за него. Альоша се смее "тихо и сладко", докато чете писмото, и като се моли за всички тъжни хора, които обича, заспива спокоен сън.

Книга IV: Мъчение

Зосима, който знае, че скоро ще умре, говори на монасите и на Альоша за вярата, любовта и добротата. Казва също, че хората не трябва да бъдат осъждани и "...преди всичко помнете - не се гордейте!" Казва също: "Не мразете... Не преставайте да обяснявате на хората Евангелието... Не бъдете скъперници (алчни)... Не трупайте... Имайте вяра и защитавайте нейното знаме. Издигайте го, издигайте го високо."

Альоша отива в дома на госпожа Хохлакова, за да види Катерина. По пътя той вижда група момчета, които хвърлят камъни по друго малко момче, което гордо и яростно отвръща на удара. Когато момчето побягва, Альоша се опитва да го заговори, но момчето го удря с камък и захапва пръста му. Альоша е загрижен и тъжен.

Той е изненадан да види Иван с Катерина и разбира, че двамата много се обичат. Опитва се да ги накара да бъдат честни със себе си и да осъзнаят собствените си чувства, но те са твърде горди, за да го направят. Иван презрително смята, че любовта му не е важна и че Катерина има нужда от Дмитрий в живота си, а не от него. Катерина, която е била много наранена заради Дмитрий, смята, че никога няма да бъде щастлива и накрая всички ще я предадат, затова гордо се опитва да се жертва за другите хора. Иван си тръгва.

Катерина разказва на Альоша, че Дмитрий е пребил и унизил един капитан Снегриев пред очите на малкия си син, и го моли "много тактично, много деликатно, както можеш да направиш само ти... да се опиташ да му дадеш тези двеста рубли". Альоша се съгласява. Той отива в дома на капитан Снегриев и открива, че той страда дори повече, отколкото са знаели: бил изключително беден, децата му били болни, а жена му - луда; а гневното унижение на Дмитрий спрямо него е отнело и честта му. Освен това разбира, че синът му Илюша е момчето, което гневно го е ухапало по пръста, а сега знае, че Илюша е постъпил така, защото е брат на Дмитрий: и понеже камъкът е ударил Илюша в гърдите, той се е разболял много. Альоша се опитва да даде 200-те рубли на капитан Снегриев. Отначало той се радва, но е твърде горд, за да ги вземе, и хвърляйки парите, бяга с плач.

Книга V: За и против

Альоша обядва с брат си Иван в един ресторант и Иван му обяснява защо не може да вярва в Бог: "Слушай: ако всеки трябва да страда, за да си купи вечна хармония със страданието си, моля те, кажи ми какво общо имат децата с това? Съвсем непонятно е защо трябва да страдат и защо трябва да си купуват хармония със страданието си". Той казва, че да обичаме Бога би било като измъчван човек да обича своя мъчител. Альоша напомня на Иван за Христос, а Иван, в една от известните глави на книгата, казва измислено от него стихотворение в проза, наречено "Великият инквизитор".

"Великият инквизитор" е разказ за това как през 16 век Исус идва в един град в Испания. Той започва да изцелява болни хора, но един много влиятелен кардинал го вкарва в затвора. През нощта кардиналът казва на Исус, че свободната воля на хората е лоша и невъзможна. "Ти ги надценяваш... Човекът е слаб и подъл." Той говори за това, че отхвърлянето (отказването) на трите изкушения на Сатана от страна на Исус е било погрешно. Той казва, че хората със свободна воля обикновено са твърде слаби, за да имат силна вяра, и повечето хора ще бъдат прокълнати завинаги. Поради това, казва той, Църквата се опитва да даде на хората сигурност вместо свобода. Завършва речта си, като казва гневно: "... ако някой някога е заслужавал нашия огън, това си ти и аз ще те изгоря утре. Дикси!" Той изчаква затворникът му да каже нещо. Но изведнъж, тихо, Исус отива при стареца и "го целува нежно по старите му, безкръвни устни. И това е единственият Му отговор". Великият инквизитор, шокиран, пуска Исус и казва, че не трябва да се връща никога повече. Исус си тръгва. Когато Альоша пита: "А какво става със стареца?" Иван отговаря: "Целувката свети в сърцето му... Но старецът се придържа към старата си идея."

Когато Иван завършва разказа си, той казва: "...всичко е позволено, но тогава и ти ли ще ми обърнеш гръб?" Но Альоша отива при него и го целува нежно по устните. Иван е трогнат и казва, че Альоша е взел това от стихотворението си. Иван си тръгва, а Альоша се връща при Зосима, която умира.

Книга VI: Един руски монах

Альоша чува последния урок на Зосима за любовта и прошката към всички, който казва, че хората не трябва да се съдят един друг, а да се доверяват на Бога. Той казва, че Альоша му напомня за по-големия му брат, който е починал, когато той е бил малък. Когато старецът Зосима е бил млад, той е бил див и нечестив човек в армията. Той е предизвикал друг мъж на дуел заради едно момиче. Преди дуела обаче сърцето му се променило и след като другият мъж стрелял по него, той не стрелял с оръжието си по другия човек. Скоро след това той напуска армията и се присъединява към манастира. Говори за това колко много обича Библията и как всички хора трябва да се обичат. Когато завършва речта си, той изведнъж се спуска на пода, разтваря ръце, сякаш прегръща (прегръща) света, "моли се и целува земята - както е учил другите да правят - тихо и радостно предава душата си на Бога". Последният урок на Зосима е много различен от доводите на Иван, а историята за виновния човек, който се разкайва (съжалява), става свободен и му е простено, е почти противоположна с историята на Великия инквизитор, където невинен човек е вкаран в затвора и съден. Зосима умира щастлив, а последната му постъпка е символ на всичко, което е учил през живота си.

Книга VII: Альоша

Повечето хора смятат, че тъй като Зосима е бил толкова свят, тялото му няма да се разпадне и ще се случи някакво чудо. Всички са шокирани, когато тялото на Зосима започва да мирише лошо и да се разлага много бързо след смъртта му. Враговете му грубо казват, че това означава, че Зосима не е бил светец, а зъл човек под прикритие: например суровият отец Ферапон безумно се опитва да накара демоните да излязат от стаята на Зосима. Альоша е много, много шокиран и се чувства дори ядосан, че Бог е допуснал такъв мъдър, свят и добър човек като Зосима да бъде така унижен. Той се чувства съмнителен и тъжен и без да се замисли, се съгласява, когато Ракитин го кара да посети Грушенка. И Ракитин, и Грушенка искат Альоша да бъде "грешен" като тях. Но вместо чистотата му да се оскверни (омърси), Альоша и Грушенка се утешават един друг. Те стават приятели: Грушенка кара Альоша отново да има вяра и надежда след смъртта на Зосима, а Альоша помага духовно на обърканата Грушенка. Същата нощ той вижда Зосима в съня си и Зосима му казва, че е направил добро дело за Грушенка. Той се събужда изправен, излиза навън, пада и целува земята, както е умряла Зосима: "Той не знаеше защо прегръщаше земята, защо не можеше да я целуне достатъчно, защо копнееше (искаше) да я целуне цялата... Той я целуваше отново и отново, обливаше я (правеше я мокра) със сълзите си, заклеваше се (обещаваше) да я обича винаги, винаги... Той беше слаб младеж, когато падна на земята, а стана силен и решителен боец. Той го знаеше... И никога, никога след това (след това) Альоша нямаше да забрави този момент."

Книга VIII: Митя

Дмитрий се опитва по безумен начин да плати на Катерина парите, които е откраднал от нея. Никой не му дава пари назаем, а той няма какво да продаде. Накрая отива в дома на Грушенка и когато установява, че тя не е там, се втурва към бащината си къща. Там е застигнат от стария слуга Григорий и паникьосан, той удря Григорий и го оставя окървавен и в безсъзнание. Връща се в дома на Грушенка и е шокиран, когато чува, че Грушенка се е върнала при стария си любовник. Той решава, че трябва да се самоубие, но преди това иска да види Грушенка за последен път. Когато обаче отива да види Грушенка, нейният "истински любовник" всъщност е глупав, стар и грозен поляк, който мами на карти. Когато Крушенка го вижда как мами и чува грубите и злобни неща, които той казва, тя осъзнава, че всъщност обича Дмитрий, а не поляка. Когато той я обижда, Дмитрий го заключва в стаята. Започват диво парти с плодове и вино, които той е купил с хилядите рубли, с които се е сдобил мистериозно и внезапно, и двамата с Грушенка планират съвместното си бъдеще. Дмитрий все още се притеснява да върне парите на Катерина и се страхува, че Григорий може да умре. Изведнъж няколко полицаи се втурват и го арестуват. Фьодор Карамазов е бил убит и те смятат, че Дмитрий го е направил.

Книга IX: Предварително разследване

Полицаите разпитват Дмитрий и са много подозрителни към него, защото изведнъж се е сдобил с толкова много пари и защото всички казват, че е имал кръв по ръцете си още щом е излязъл от бащината си къща. Казват, че трябва да бъде изправен пред съда. Дмитрий казва, че парите, които има, са придобити по следния начин: когато е откраднал парите от Катерина, е похарчил само половината от тях, а останалите е зашил тайно в малка торбичка, а когато е чул, че Грушенка е избягала с поляка, е решил просто да похарчи остатъка в дива веселба, преди да се самоубие; никой обаче не му вярва и го вкарват в затвора.

Книга X: Момчетата

Междувременно Альоша се сприятелява с учениците, които са хвърляли камъни по Илюша, и ги кара да станат отново приятели. Альоша помага на семейството на Илюша и всички момчета много го обичат. Той се сприятелява с Коля, момче, което е с около две години по-голямо от Илюша и което е горделиво и "с огромно удоволствие" командва по-малките момчета. Коля е много впечатлен от Альоша и казва: "...има само един човек на света, който може да каже на Коля Красоткин какво да прави", имайки предвид Альоша; той дори извиква: "О, Карамазов, ние ще станем много близки приятели. А да ти кажа ли какво най-много ми харесва в теб? Това, че се отнасяш към мен като към равен. Но ние не сме равни - ти си далеч по-висш от мен (по-добър от мен)!" Коля е много умен и го знае, но когато говори на Альоша за това какво мисли за живота, Альоша бързо вижда, че неговата "философия" е просто много идеи, смесени заедно от Ракитин; Альоша обаче го изслушва с уважение и му казва ясно какво мисли за живота. Идва лекарят, когото Катерина е изпратила, и казва, че Илюша ще умре, а Коля най-накрая започва да плаче на глас при вида на болния си, нещастен приятел.

Книга XI: Иван

Альоша посещава Грушенка, която се е променила духовно. Макар че все още е пламенна и горда, в нея има нова нежност. Той посещава и Лиза, която е станала изключително истерична. Тя казва, че не иска да се омъжи за него, и често се смее и плаче без причина. Казва, че мрази света и иска да умре. Когато той си тръгва, тя затръшва вратата с пръст и прошепва: "Аз съм гнусно, гнусно, гнусно (зло), презряно същество". Альоша се среща с Иван и му казва, че знае, че Иван смята, че той е замесен в убийството на баща му, и казва: "Не ти уби баща си... не ти, не ти! Бог ме изпрати да ти кажа това." Изненадан и притеснен, Иван бърза да си тръгне ядосан.

Иван посещава Смердяков, който продължава да твърди, че знае, че Иван тайно е искал смъртта на Фьодор Павлович Карамазов. Чувствайки се притеснен и виновен, той отива на гости на Катерина, която му показва писмото, написано от Дмитрий, когато е бил пиян, в което той заплашва да убие баща си и да получи 3000 рубли. Иван решава, че Дмитрий е убил баща му, докато не посещава отново Смердяков - и Смердяков открито признава, че той е убил Фьодор Павлович. Смердяков казва още, че е успял да направи това благодарение на идеите на Иван, че "всичко е позволено". Иван е ужасен и толкова виновен, че вижда дявол, който продължава да му се подиграва, и накрая полудява в деня, в който Смердяков се обесва.

Книга XII: Съдебна грешка

На следващия ден в съда започва процесът срещу Дмитрий Карамазов. Катерина разказва, че Дмитрий е помагал на баща ѝ и ѝ е давал пари, без да каже нищо лошо за него. Умният адвокат Фетюкович кара всички свидетели, които смятат, че Дмитрий е виновен, да изглеждат глупави. Делото на Дмитрий изглежда върви добре, докато не идва Иван и не казва, че е убил баща си, което обърква всички. Тогава Катерина, ужасена, скача и крещи, че Иван е невинен, и показва на всички писмото, което Дмитрий й е написал, правейки точно обратното на първите си показания. Веднага след това тя се чувства толкова виновна и тъжна, че е "предала" Дмитрий, че изпада в истерия. Прокурорът, Иполит Кириллович, казва, че Дмитрий е виновен, а не луд, и че е извършил най-тежкия грях - син да убие собствения си баща. От друга страна, адвокатът Фетюкович казва, че няма реални доказателства, че Дмитрий е виновен, и че Фьодор Павлович Карамазов никога не е бил истински баща за Дмитрий; той също така казва, че единственият начин Дмитрий да започне нов живот е да бъде освободен. Почти всички смятат, че Дмитрий е невинен, съжаляват го и смятат, че той ще бъде освободен. Съдебните заседатели обаче казват, че той е виновен, и го вкарват в затвора, за да чака изгнанието си в Сибир.

Епилог

След делото Катерина взема Иван в дома си и се грижи за него. Альоша я моли да се види с Дмитрий, който е решил да избяга, и тя се съгласява. Тя отива при Дмитрий и двамата си прощават. Внезапно влиза Грушенка и е шокирана да види Катерина. Катерина я моли също да ѝ прости, но Грушенка ядосано отказва. Катерина бърза да си тръгне, а Альоша, който е видял всичко, отива на погребението на Илюша - той е починал. Там той произнася реч пред учениците за любовта и прошката, като ги моли винаги да помнят този ден, а книгата завършва с надеждата, че момчетата ще възкликнат: "Три наздравици за Карамазов!"

Алексей (Альоша) Фьодорович Карамазов

За основната статия вижте Альоша Карамазов.

Нарича се още: Alxeichick, Lyosha, Lyoshenka, Alyoshka, Alyoshechka, Alxeichick

Достоевски го нарича "герой" на "Братя Карамазови". В началото на книгата Достоевски го описва:

Читателят може би си представя, че моят младеж беше болнав, екзалтиран, недодялан (малък), дребен (тънък), блед и консумативен мечтател. Точно обратното беше вярно: Тогава Альоша беше образ на здравето, здрав (силен), червендалест, с ясни очи, деветнадесетгодишен младеж. Беше и много красив, и строен, с ръст над средния, с тъмнокафява коса, правилно, макар и доста издължено лице, и блестящи тъмносиви широко отворени очи, които придаваха замислен и ведър (спокоен) вид.

- Достоевски, из "Братя Карамазови", книга I, глава пета, стр. 32

Той е специален заради дълбоката си вяра в Бога, безкористността си и любовта си към всички хора. Той отказва (не) да съди хората и често е много чувствителен към чувствата на другите. Той е нежен, скромен (не горделив) и много добър, но никога не е глупав или наивен, и поради това почти всички го харесват и му се доверяват. "Дарбата да кара хората да го обичат е присъща за него; той печели обичта на хората директно и без усилие; това е част от природата му." Дмитрий го нарича "херувим"; Фьодор Павлович Карамазов "... бе обикнал сина си дълбоко и искрено; всъщност чувствата му към Альоша бяха такива, каквито човек като него не би могъл да очаква да изпитва към когото и да било." Той казва на Альоша: "...само с теб в определени моменти се чувствам като достоен човек..." и че Альоша е неговият "единствен истински син... единственият, от когото не се страхувам". Иван казва, че харесва Альоша, защото има силни убеждения и е един от малкото хора, с които говори наистина искрено. Докато Иван се ужасява от страданията на децата и казва, че това е една от причините да не може да вярва в Бога, Альоша активно помага и обича децата, като Коля и Илюша. Той е почти символ на любовта и прошката и олицетворява духовната част на човечеството. Той влияе на учениците и ги учи на това, на което го е учила Зосима.

Dmitry (Mitya) Fyodorovich Karamazov

Нарича се още: Дмитрий, Митка, Митенка, Митри Фьодорович

Той е описан като "непокорен като момче и като млад мъж... безотговорен (безотговорен), буен, страстен (със силни емоции), непокорен, нетърпелив...". Той притежава доброто сърце на Альоша, но чувствеността на баща си. Обикновено е контролиран от силните си емоции, както когато бяга лудо след Грушенка, дори след като се е обвързал с Катерина и искрено дори я е обичал. Той е символ на хората и тяхната борба между доброто и злото (лошото), и по-конкретно на телесната част на човечеството. Прокурорът в книгата казва: "...Дмитрий Карамазов представя Русия директно, такава, каквато е днес... тя е цялата там, нашата стара майка Русия; ние я усещаме! О, като него, ние сме такива... искрени хора; ние сме невероятна смесица от добро и зло; обичаме просвещението и Шилер, но обичаме и да буйстваме и да буйстваме в кръчмите и да късаме брадите на пияните си другари по пиене." В крайна сметка той става по-добър и по-силен човек и това показва вярата на писателя в надеждата за човечеството.

Иван (Ваня) Фьодорович Карамазов

Нарича се още: Ванка, Ванечка

Брат на Альоша от същата майка, София, Иван е може би един от най-сложните герои в историята. Той е изключително умен ученик (вероятно в романа той представлява интелектуалната част от човечеството), горд и изпълнен със съмнения. Дмитрий го нарича "мълчалив като гроб". Той не може да повярва в Бог или смята, че ако Бог съществува, той трябва да е много подъл Бог, който не се интересува от хората. Той казва, че "всичко е възможно" - няма "добро" или "лошо". Въпреки това той е отвратен от живота на баща си, който логично е правилен според неговите убеждения. Той е твърде горд, за да последва собственото си щастие, като действа според любовта си към Катерина. Финалната му лудост показва отхвърлянето на неговите убеждения в романа. Тъжният проблем на Иван е, че "главата му не е в хармония със сърцето": с чувствата си той обича Божия свят, въпреки че с разума си не може да го приеме. Иван едновременно има силно чувство за справедливост, подобно на Альоша, и е нещастен от страданията на децата; но за разлика от Альоша, който активно се сприятелява с децата и им помага, Иван не прави нищо по въпроса. Не е ясно какво ще се случи с него: но романът завършва толкова весело, че предполага, че той вероятно ще намери някакъв начин за духовно изкупление.

• Фьодор Павлович Карамазов

Баща на Дмитрий, Иван, Альоша и вероятно на Смердяков. Похотлив, вулгарен, лъжлив, груб и без да се интересува от това кого наранява, той е изключително егоистичен и се интересува само от собствените си желания. Страхува се повече от Иван, отколкото от Дмитрий, но харесва Альоша, въпреки че обича да го дразни и плаши. Той не се интересува много от синовете си и от съпругите си. Джойс Карол Оутс го описва като "...някаква перверзна (странна) смесица (микс) от деградирало и духовно, блестящо комично творение, което не може да седне да пие, без да си зададе въпроса за смисъла на живота". Заедно с похотливостта му обаче в него има и изненадваща простота:

"По принцип хората, дори нечестивите, са много по-наивни и простодушни, отколкото предполагаме (мислим). И ние самите също сме такива."

• Аграфена (Грушенка) Александровна Светлова

Нарича се още: Груша, Грушка

Предадена на младини от любовник, тя пристига в града и кара почти всички мъже в него да се влюбят в нея. Дмитрий и Фьодор Карамазови я обичат и се мразят заради нея. В книгата се казва: "...в интерес на истината, трябва да се каже, че тя беше много, много красива и красотата ѝ беше онази типична руска красота, която вдъхва (създава) страст у толкова много мъже... Беше на двадесет и две години и изглеждаше точно на годините си." Тя е много умна, например. Спестява пари много добре, горда е и всъщност е много по-чиста, отколкото повечето хора си мислят. Обича да измъчва и Дмитрий, и баща му за забавление, за да им се присмива и за да си отмъсти за обидата, която е получила от първия си любовник; може да бъде и доста жестока, както когато излъга Катерина, наранявайки я и обиждайки я. Въпреки това, скритата нежност, искреност и доброта в нея се отварят и започват да растат, след като се сприятелява с Альоша. Альоша казва: "Очаквах да намеря зла душа... Но вместо това намерих истинска сестра, съкровище, любяща душа..."

• Павел Фьодорович Смердяков

Мълчалив, хитър. Смердяков е син на една идиотка на име "Смрадливата Лизавета", откъдето идва и името му. Той е отгледан от слугите Марта и Григорий, а по-късно става готвач на Фьодор Карамазов. Той страда от епилепсия и е много злобен, като понякога открито показва злобата си, а понякога се преструва на много скромен и уплашен. Понякога свири на китара на Мария, дъщерята на домакинята. Той изпитва голямо уважение към Иван и убежденията на Иван силно повлияват на убийството на г-н Карамазов. Той е "сянката" на Иван и осъществява всички тайни мисли и желания на Иван. По-късно се обесва.

На моменти Смердяков е почти "двойник" на Иван; когато Альоша го пита учтиво дали знае къде е Дмитрий, той отговаря хладно: "Не е като да съм негов пазач" (с. 269). Няколко страници по-късно Иван казва: "'Ти винаги се натрапваш! Какво общо имам аз с него? Нима аз съм храненик на брат ми Дмитрий?" (с. (стр. 275) По-късно, когато Фьодор Павлович в пияно състояние разказва как е накарал майката на Альоша, Софя, да стане нещастна, като е обидил нейния Бог, Иван гневно му напомня, че Софя е била и негова майка. Фьодор възкликва изненадано:

"Майка ти?...Какво имаш предвид? За коя майка говориш? Тя ли беше?...Защо, по дяволите, разбира се, че беше и твоя!...Извинявай, защо, мислех си за Иван...Той, той, той!" Той спря. Широка (широка), пиянска, полубезсмислена усмивка обхвана лицето му. (p. 164)

Възможно е той да е смятал, че Иван е син на Лизавета - може би дори е объркал Иван със самия Смердяков.

• Катерина (Катя) Ивановна Верховстев

Нарича се още: Катка, Катенка

Изключително горда, красива и чувствителна млада жена, която е годеница на Дмитрий. Тя има бледо овално лице, искрящи черни очи и е много висока - дори по-висока от Грушенка. Опитва се да се преструва на мъченица и като е много лоялна и страда много, иска всички да видят злото на хората около нея. Тя обича Иван, но не го признава, дори пред себе си, до края на романа.

• Zosima (Zossima, Zimovy)

Добър, любящ, "доста весел" и мъдър старец, който е наставник и учител на Альоша преди смъртта му. Неговата истинска и искрена доброта показва недостатъците на другите хора - дори много добрият Альоша е смутен и неловък около Лиза и баща си, докато Зосима е тих, добър и спокоен. Той вижда хората ясно. Альоша е повлиян от учението му и го използва, за да учи учениците, с които се сприятелява. Вероятно героят му е вдъхновен от свети Тихон Задонски. Достоевски пише на поета А. Майков: "Само на теб правя тази изповед... Ще изобразя (ще нарисувам) истинския Тихон Задонски, когото отдавна приех в сърцето си с истинска наслада." Когато за пръв път пише "Братя Карамазови", името "Тихон" е вътре, а по-късно е заменено със "стареца Зосима".

• Катерина Осповна Хохлакова (мадам Хохлакова)

Богата дама в града, приятелка на Карамазови и Катерина. Тя е малко егоистична и повърхностна и много се тревожи за дъщеря си Лиза. Тя несъзнателно пародира сериозно казаното от старейшината Зосима за това, че хората не могат да се съдят един друг, като говори весело за Дмитрий,

"Нека оправдаят Митя - това е толкова хуманно (добро) и ще покаже каква благословия са реформираните (променените) съдилища... А ако го оправдаят, нека дойде направо от съдилищата на вечеря при мен, аз ще направя парти с приятели и ще пием за реформираните съдилища. Не вярвам, че ще е опасен; освен това ще поканя много приятели, така че винаги ще може да бъде изведен, ако направи нещо. А после може да го направят мирен съдия или нещо подобно в друг град, защото най-добрите съдии са тези, които сами са имали проблеми. И освен това, кой не страда... в днешно време?" (p. 703)

• Лиза (Лиза) Хохлакова

Красивата, но палава и осакатена дъщеря на г-жа Хохлакова. Тя е влюбена в Альоша и се сгодява за него, но решава да не се омъжи за него. Тя става все по-истерична и желае да страда. Въпреки че хора като Дмитрий стават духовно нови благодарение на страданието си, "страданието" на Лиза е глупаво и егоистично - като например когато се опитва да затръшне вратата с нокътя си. Иван казва, че "харесва Лиза", но се отнася много презрително към това "коте на ада".

• Михаил Осипович Ракитин

Млад ученик, когото Альоша смята за свой приятел, но който тайно не харесва Альоша. Раздразнителен и саркастичен, той не вярва в Бог и обича да използва модни философски теории, като казва, че е социалист и казва неща, които е казал Ницше. Дразни го истинската чистота на Альоша и се опитва да го запознае с Грушенка, надявайки се, че тя ще разклати религиозната му вяра.

• Николай Иванов Красоткин (Коля)

Смело, гордо и умно момче, което се сприятелява с Альоша, след като Альоша се разболява.

В "Братя Карамазови" хората се борят между религиозната вяра и съмнението. Когато Фьодор Карамазов пита: "Има ли Бог, или не?" Иван отговаря: "Не, няма Бог." Фьодор се обръща към Альоша: "Альоша, съществува ли Бог?" Альоша твърдо отговаря: "Бог съществува." Достоевски пише в книгата си, че животът на вярата е по-висш, по-добър, по-чист и по-щастлив от живота на съмнението, който е студен, нараняващ и объркващ. Зосима и Альоша обичат хората и са символ на вярата, докато Достоевски показва, че според него съмнението е лошо, чрез лудостта на Иван и убийството на Смердяков. Достоевски показва също така в главата "Великият инквизитор", че макар вярата да не може да бъде решена с логика, в нея има нещо дълбоко, трогателно и невъзможно да се обясни с думи - като в целувката на Исус и Альоша или в поклона на Зосима до земята. Той също така търси информация за свободната воля: Иван казва, че свободната воля е тежко бреме, докато Зосима и Альоша са съгласни, че свободната воля е радост и дар от Бога за хората. Друга важна тема е тази за прошката: Зосима казва, че всички трябва да прощават и да обичат, а Альоша никога не съди и не критикува хората. Зосима казва, че хората трябва да си прощават свободно, защото греховете на хората са толкова свързани помежду си, че всеки носи някаква отговорност един за друг, както когато Дмитрий, без да се замисля много, хваща за брадата капитан Снегриев и го дърпа, което накрая води до смъртта на Илюша. На хора като Иван тази идея не им харесва: той продължава да настоява, че не носи никаква отговорност за чуждите грехове, и когато най-накрая е принуден да го приеме, полудява.

Дмитрий също, въпреки че не е убил баща си, отначало иска да страда, за да намери покой и нов живот. И двамата братя се чувстват виновни, сякаш именно те са убили баща си. Силното чувство за отговорност на Альоша кара старейшината Зосима да му каже да "излезе на света", защото има работа за вършене там. Достоевски смята, че хората трябва да са "женени" за света около тях, защото, според него, всеки е част от Божието творение.

Великият инквизитор

Съществуването на Бог вълнува хората от дълго време: има ли Бог, или не? Достоевски очевидно е смятал, че има.

В книгите си той пише за двете противоположни страни на въпроса: от гледната точка на Иван, атеистичния интелектуалец, и от гледната точка на стареца Зосима. Авторът нарича частта, в която Иван и старецът Зосима изказват всеки своите убеждения, "кулминационната точка на романа" (Писма, 7567, 859). Достоевски пише в тетрадката си за "Великият инквизитор": "Тези блокхедъри никога не са и помисляли (мислили) за толкова мощно отхвърляне на Бога, каквото съществува (има) в "Инквизитора" и в предходната глава (главата преди нея), на която цялата книга ще послужи като отговорһттр://.... В цяла Европа не е имало и не съществува толкова мощен израз от естетическа гледна точка, какъвто е моят."

В книгата аргументът на Иван е, че в света няма справедливост. Той е много недоволен от страданията на хората на земята и казва: "Трябва да имам възмездие (справедливост), иначе ще се самоунищожа. И то не възмездие в някакво далечно (далечно) безкрайно време и пространство, а тук, на земята, и то така, че да мога да видя себе си". Но в света няма абсолютна справедливост. Затова Иван казва, че могат да бъдат верни само две неща: или Бог не съществува, или ако съществува, трябва да е несправедлив и неразумен Бог.

Иван не е забравил и Исус Христос. Когато Альоша възкликва: "Но... ти попита дали на света има "едно-единствено същество, което може да прости". Е, има. И то може да прости на всички за всичко, защото сам Той е дал невинната Си кръв за греховете на всички и заради всички. Забравихте да споменете (да говорите за) Него..." Иван отговаря с разказа за Великия инквизитор. Във "Великият инквизитор" Иван показва на Альоша какво според него е грешното управление на Исус и едно евентуално по-добро, "по-справедливо".

Читателите веднага пишат писма до Достоевски, след като петата книга за Великия инквизитор е публикувана с голяма тревога, и Достоевски отговаря: "...богохулството на моя герой ще бъде триумфално опровергано (отговорено) в следващия брой, над който сега работя със страх, трепет и благоговение, тъй като смятам, че моята задача (работа) . ... гражданско дело." Когато обаче излиза книга шеста, "отговорът" на Достоевски на "Великият инквизитор", той е много по-притеснен: ""Не знам дали съм успял. Самият аз преценявам, че не съм успял да изразя и една десета от това, което исках... Треперя за нея в този смисъл: дали ще бъде достатъчен отговор? Написах го с много любов." Д. Х. Лорънс смята, че "не можем да се съмняваме, че "Инквизиторът" изказва окончателното мнение на самия Достоевски за Исус".

Старейшина Зосима

Думите на стареца Зосима преди смъртта му очевидно са "отговорът" на Достоевски към Иван. Старецът Зосима вярва в добрия и справедлив Исус, който много обича хората и толкова много се грижи за тях, че е умрял за тях.

За страданията старецът Зосима казва, че тъй като Бог е благ и справедлив, всички страдания идват от човека. Но тъй като животът на всички е свързан, казва старецът Зосима, не можем да обвиняваме никого: "Всичко е като океан, всичко тече и се смесва; едно докосване на едно място предизвиква движение в другия край на земята". Вместо да изискваме справедливост, той казва, че всички трябва да започнат да се променят и да си прощават един на друг. Вместо да казва: "никой не е виновен", той казва: "всеки е отговорен".

Според старейшината Зосима болката от страданието е преходна - тя няма да продължи дълго. Той се позовава на Книгата на Йов и казва,

Но как би могъл [Йов] да обича тези нови деца, когато първите вече ги няма, когато ги е изгубил? Спомняйки си за тях, как би могъл да бъде напълно щастлив с тези нови, колкото и скъпи да са му те? Но той би могъл, би могъл. Великата тайна на човешкия живот е, че старата скръб (тъга) постепенно (с времето) преминава в тиха нежна радост. Лекото спокойствие (умиротворение) на възрастта заема мястото на буйната (дива) кръв на младостта.

- Старецът Зосима, "Братя Карамазови

Въпреки че Достоевски пише за отговора на стареца Зосима като за отговор на аргументите на Иван, той защитава християнството в цялата книга и чрез самите герои. Старецът Зосима е щастлив и уважаван, обичан и обичащ, и умира мирно и радостно, но Иван, който е толкова нещастен за справедливостта на хората, казва: "Никога не съм могъл да разбера как може да се обича ближния" и поваля един селянин в снега, за да замръзне. "Той ще замръзне - помислил си Иван и продължил пътя си". А накрая ужасът му от мисълта, че в известен смисъл е убиец на баща си, го довежда до лудост. Старецът Зосима обаче е съвсем различен; той благославя и помага на хората дори когато умира, а "Альоша почти винаги забелязваше, че мнозина, почти всички, влизаха при стареца за първи път с опасения (страх) и безпокойство, но почти винаги излизаха със светли и щастливи лица". Дори Иван уважава отец Зосима, след като се запознава с него, и сериозно "получава благословията му, [и] целува ръката му".

Разказвачът (човекът, който разказва историята) е неназован и въпреки че познава студенината и мрака на темите, за които пише, той пише топло и изобретателно в тон на сериозна комедия. Въпреки че понякога е позволено разказвачът да бъде всезнаещ, той говори за себе си и като "аз", казва неща, които не са пряко свързани със сюжета, в стил, който някои хора критикуват. Възможно е този стил на писане да се дължи на начина, по който са били писани книгите на Достоевски: през деня той набързо е записвал идеите си в тетрадката си, а вечер съпругата му Анна Сниткина Григориевна, която е била стенографка, ги е преписвала грижливо:

Докато Достоевски диктуваше, той не спираше да обикаля из стаята и дори в трудни (тежки) моменти си дърпаше косата... Стилът с неговите тройни (трикратни) повторения, изреченията, прекъснати като в речта, натрупването (събирането) на съществителни и прилагателни със сходни значения, постоянната (непрекъсната) затвореност отразяват това непрекъснато обикаляне в затвореното пространство. От този момент нататък ритъмът на достоевското изречение може да се определи (обясни) като ходещо движение, при което дишането на изреченото слово се отбелязва в писмения стил.

- Жак Катто,

Критическият прием на "Братя Карамазови" е доста специален и силен. Достоевски публикува книгите си в поредица от списания и всяко едно от тях кара хората да спорят за него и да мислят много за него. Зигмунд Фройд го нарича "най-величественият роман, писан някога". Франц Кафка е силно повлиян от произведенията на Достоевски.

Критикът Робин Фойер Милър пише, че "Братя Карамазови" е "...последният и вероятно най-великият роман на Достоевски".

Вирджиния Улф е казала: "Единствен сред писателите Достоевски има способността да реконструира (да направи отново) онези най-бързи (бързи) и сложни състояния на умаһттр://.... Това е точно обратното на метода(начина), възприет(използван), принудително(например), от повечето наши романисти. Те възпроизвеждат всички външни прояви - маниери, пейзаж, облекло и въздействието на героя върху приятелите му, но много рядко и само за миг проникват в бурните мисли, които бушуват в собственото му съзнание. Но цялата тъкан на една книга на Достоевски е изградена от такива материалиһттр://.... Трябва да се отървем от старата мелодия, която така упорито (продължава) звучи в ушите ни, и да осъзнаем колко малко от нашата човечност се изразява в тази стара мелодия."

На 7 юни 1880 г., в нощта преди прочутата си "Пушкинова реч", той пише в полунощ на съпругата си: "Докато вървях през залата по време на антракта, множество хора, младежи, сивобради и дами, се втурнаха към мен и възкликнаха: "Ти си нашият пророк. Станахме по-добри хора, откакто прочетохме "Карамазови". (Накратко, осъзнах колко изключително важна е "Карамазови")." На следващата вечер, след триумфалната си реч, той ѝ пише: "Когато се появих на сцената, залата гръмна от аплодисментиһттр://.... Покланях се и правех знаци, молейки ги да ме оставят да чета - но напразно(без полза): възторг(радост), ентусиазъм(всичко заради "Карамазови")!"

Не всички обаче харесват "Братя Карамазови". Чайковски, важен руски музикален писател, се интересува от "Братя Карамазови", но накрая решава, че тя е "непоносима" и че всички герои са "луди". Някои хора, като Хенри Джеймс, Владимир Набоков и Д. Х. Лорънс, са били много критични към нея (не са я харесвали). Например Лорънс казва, че в "Братя Карамазови" не му харесват "тези болезнено интроспективни руснаци, които болезнено се валят (плуват) в обожание (любов) към Исус, после стават и плюят в брадата муһттр://.... Всичко това е мастурбация, половинчата, и човек се уморява от нея. Човек се уморява от това да му казват, че "Легенда за Великия инквизитор" на Достоевски "е най-дълбоката (най-дълбоката) декларация, която някога е правена за човека и живота" ... Колкото повече Достоевски се вълнува (вълнува) от трагичната (тъжната) природа на човешката душа, толкова повече губя интерес. Чел съм "Великият инквизитор" три пъти и така и не мога да си спомня за какво всъщност става дума". Той казва също, че "Братя Карамазови" е твърде депресираща, "защото, уви, е по-мрачно вярна на живота. Отначало това е бил зловещ роман. Сега чета "Великият инквизитор" още веднъж и сърцето ми потъва направо в обувките".

• Белкнап, Робърт Л. Генезисът на "Братя Карамазови": естетика, идеология и психология на създаването на текста. Еванстън, Илинойс: Northwestern University Press, 1990.
• Структура на "Братя Карамазови". Хага и Париж: Mouton, 1967.
• Достоевски, Фьодор. Престъпление и наказание. Превод: Дейвид Макдъф. Ню Йорк: Penguin Classics, 1993.
• Идиотът. Превод: Алън Майерс. Ню Йорк: Оксфорд Юнивърсити Прес, 1998 г.
• Франк, Джоузеф. Достоевски. Принстън, Ню Джърси: Принстън Юнивърсити Прес, 1996 г.
• Мочулски, Константин. Достоевски: живот и творчество. Принстън, Ню Джърси: Принстън Юнивърсити Прес, 1967.
• Съдърланд, Стюарт Р. Атеизмът и отхвърлянето на Бога: Съвременната философия и "Братя Карамазови". Оксфорд: Блекуел, 1977 г.
• Terras, Victor (1981, 2002). A Karamazov Companion. Медисън, У. К.: Университетско издателство на Уисконсин.