Член I от Конституцията на САЩ: организация и правомощия на Конгреса

Клауза 1: Състав и избор на членове

Камарата на представителите се състои от членове, които се избират на всяка втора година от народа на няколко щата, а избирателите във всеки щат трябва да притежават квалификациите, необходими за избирателите на най-многобройния клон на щатското законодателство.

В раздел втори се предвижда членовете на Камарата на представителите да се избират на всеки две години от населението на съответните щати. "Избирателите" (електорите) в щата са тези, които щатът решава, че имат право да гласуват за "най-многобройното отделение на щатския законодателен орган", имат право да гласуват за членове на Камарата на представителите от този щат.

Клауза 2: Квалификация на членовете

Не може да бъде представител лице, което не е навършило двадесет и пет години и не е било седем години гражданин на Съединените щати, и което при избирането си не е жител на щата, в който е избрано.

Конституцията предвижда три изисквания към представителите. Представителят трябва да е на възраст най-малко 25 години. Той или тя трябва да живее в щата, в който е избран/а. Представителят трябва също така да е бил гражданин на Съединените щати през предходните седем години.

Клауза 3: Разпределение на представителите и данъци

Представителите и преките данъци се разпределят между няколкото щата, които могат да бъдат включени в този Съюз, в зависимост от техния брой, който се определя, като към целия брой на свободните лица, включително тези, които са обвързани със служба за срок от години, и с изключение на индианците, които не се облагат с данъци, се прибавят три пети от всички останали лица. Действителното преброяване се извършва в рамките на три години след първото заседание на Конгреса на Съединените щати и през всеки следващ десетгодишен период по начин, определен от тях със закон. Броят на представителите не трябва да надвишава един на всеки тридесет хиляди души, но всеки щат трябва да има поне един представител; и докато не бъде направено такова преброяване, щатът Ню Хемпшир има право да избира [sic] трима, Масачузетс - осем, Роуд Айлънд и Провидънс Плантейшън - един, Кънектикът - пет, Ню Йорк - шест, Ню Джърси - четири, Пенсилвания - осем, Делауер - един, Мериленд - шест, Вирджиния - десет, Северна Каролина - пет, Южна Каролина - пет и Джорджия - трима.

След дълги дебати създателите на Конституцията постигат компромис и определят броя на населението като основа за определяне на броя на местата (т.нар. разпределение) в Камарата на представителите. Освен това разпределението се използва за определяне на данъчните задължения между щатите. За да се постигне това, Конституцията изисква преброяване на населението на всеки десет години. Това се прави, за да се определи населението на всеки щат и на нацията като цяло. Тя също така установява правило за това кой трябва и кой не трябва да бъде включен в преброяването. Тъй като Конституцията ще влезе в сила преди приключването на националното преброяване, тя предвижда временно разпределение на местата в Камарата на представителите.

Първоначално населението на всеки щат и на страната като цяло се определя, като към целия брой на свободните лица се прибавят три пети от броя на всички останали лица (роби), но без да се включват необлагаемите индианци. Това конституционно правило е известно като компромис с трите пети. То се използваше за определяне на броя на представителите в Камарата на представителите. По-големите щати внасяха повече пари и щяха да имат повече места в Камарата на представителите.

Четиринадесетата поправка премахва правилото за три пети и разпорежда преброяването да се извършва от всички, независимо от цвета на кожата. Тя постановява, че мъжете над 21-годишна възраст могат да гласуват. Шестнадесетата поправка премахва връзката между разпределението и преките данъци. Деветнадесетата поправка премахна ограничението по пол, позволявайки на жените да гласуват. Двадесет и шестата поправка намали изискването за възраст за гласуване на лица, навършили 18 години. Нито една от тези поправки обаче не промени разпределението на мандатите в Конгреса.

След приемането на Закона за преразпределение от 1929 г. Конгресът определя броя на местата в Камарата на представителите на 435, с изключение на 1959 г., когато Аляска и Хаваите са приети за щати. Тогава броят им временно става 437.

Клауза 4: Свободни работни места

Когато се освободят места в представителството на някоя държава, нейният изпълнителен орган издава изборни документи за попълване на тези места.

В раздел втори, четвърта клауза се предвижда, че когато в Камарата на представителите се появят свободни места, Камарата на представителите не е длъжна да осигури заместник. Това е работа на щата, чието свободно място трябва да бъде попълнено. Освен това Конституцията не упълномощава губернатора на щата да назначи временен заместник. Той трябва да организира специални избори за попълване на свободното място. Първоначалните квалификации и процедури за провеждане на тези избори са все още валидни.

Клауза 5: Председател и други служители; импийчмънт

Камарата на представителите избира своя председател и други длъжностни лица и има изключителната власт да налага импийчмънт.

В раздел втори се предвижда също, че Камарата на представителите може да избира своя председател и другите си служители. Конституцията не го изисква, но всеки председател е бил член на Камарата на представителите. Председателят рядко председателства рутинните заседания на Камарата. Вместо това той избира да замени младши член на Камарата, който да изпълни тази задача.

И накрая, раздел втори предоставя на Камарата на представителите единственото правомощие за импийчмънт. Макар че Върховният съд не е имал повод да тълкува тази конкретна разпоредба, той е предполагал, че предоставянето на Камарата на "единственото" правомощие за импийчмънт я превръща в изключителен тълкувател на това какво представлява престъпление, за което може да се повдигне обвинение.

Това правомощие, което е аналогично на повдигането на обвинения от голямото жури, се използва рядко. От 1789 г. насам Камарата на представителите е инициирала процедура по импийчмънт 62 пъти, а в резултат на това официално са били обвинени деветнадесет федерални служители, сред които: трима президенти (Андрю Джонсън, Бил Клинтън и Доналд Тръмп), един секретар на кабинета (Уилям У. Белкнап), един сенатор (Уилям Блънт), един младши съдия от Върховния съд (Самюъл Чейс) и четиринадесет федерални съдии.

В Конституцията не се посочва как трябва да започне процедурата по импийчмънт. До началото на 20-ти век член на Камарата на представителите може да се изправи и да предложи импийчмънт, който след това се възлага на комисия за разследване. Понастоящем процесът се инициира от съдебната комисия на Камарата на представителите. Тя прави това едва след като разследва обвиненията, подготвя препоръки за разглеждане от цялата Камара. Ако Камарата на представителите гласува за приемане на резолюция за импийчмънт, председателят на съдебната комисия препоръчва списък с "ръководители", които впоследствие Камарата на представителите одобрява с резолюция. След това тези представители стават обвинителния екип в процеса по импийчмънт в Сената (вж. раздел 3, клауза 6 по-долу).

Клауза 1: Състав; избор на сенатори

Сенатът на Съединените щати се състои от двама сенатори от всеки щат, избрани от неговото законодателно събрание за срок от шест години, като всеки сенатор има един глас.

Първата клауза на раздел трети предвижда, че всеки щат има право на двама сенатори. В нея се посочва, че те ще бъдат избирани от законодателния орган на съответния щат и ще имат шестгодишен мандат. Всеки сенатор има един глас. С тези разпоредби създателите на Конституцията са имали за цел да защитят интересите на щатите като щати. Тази клауза обаче е заменена от Седемнадесетата поправка, ратифицирана през 1913 г. Поради проблеми в Сената тя е променена така, че сенаторите вече ще се избират от народа, а не от щатските законодателни органи.

Клауза 2: Класиране на сенаторите; свободни места

Веднага след като бъдат събрани в резултат на първия избор, те се разделят по равно на три класа. Местата на сенаторите от първата класа се освобождават при изтичане на втората година, на втората класа - при изтичане на четвъртата година, а на третата класа - при изтичане на шестата година, така че всяка втора година може да се избира една трета от тях; а ако по време на ваканцията на законодателния орган на някой щат се освободят места поради подаване на оставка или по друг начин, изпълнителната власт може да направи временни назначения до следващото заседание на законодателния орган, който след това ще попълни тези места.

Приблизително една трета от състава на Сената се преизбира на всеки две години. Никога обаче целият състав не се преизбира в една и съща година. Седемнадесетата поправка променя начина на попълване на свободните места. Съгласно седемнадесетата поправка, ако сенатор почине или трябва да напусне поста си, губернаторът на щата може да назначи временен сенатор до провеждането на специални избори.

Клауза 3: Квалификация на сенаторите

Не може да бъде сенатор лице, което не е навършило тридесет години и не е било девет години гражданин на Съединените щати, и което при избирането си не е жител на щата, за който е избрано.

Сенаторът трябва да е навършил 30 години, да е бил гражданин на САЩ поне девет години преди да бъде избран и да живее в щата, който ще представлява, по време на изборите. Както и при представителите в Камарата на представителите, Конституцията определя условията за заемане на длъжността сенатор.

Клауза 4: Вицепрезидентът като председател на Сената

Вицепрезидентът на Съединените щати е председател на Сената, но няма право на глас, освен ако те не са разделени по равно.

Раздел трети предвижда, че вицепрезидентът е председател на Сената. Когато изпълнява тази функция, вицепрезидентът, който не е член на Сената, може да гласува за равен брой гласове. В началото на историята на страната вицепрезидентите често са председателствали Сената. В днешно време вицепрезидентът обикновено прави това само по време на тържествени церемонии или когато се очаква равенство при гласуването. Гласуването за равен брой гласове е извършено 243 пъти от 35 различни вицепрезиденти.

Клауза 5: Временно изпълняващ длъжността председател и други служители

Сенатът избира другите си служители, както и временен президент в отсъствието на вицепрезидента или когато той изпълнява длъжността президент на Съединените щати.

В пета клауза се предвижда временно изпълняващ длъжността председател на Сената, сенатор, избран за тази длъжност от Сената, да председателства органа, когато вицепрезидентът отсъства или изпълнява функциите на президент.

Настоящата практика на Сената е в началото на всеки Конгрес да се избира временно изпълняващ длъжността председател на пълно работно време, а не временна длъжност, която съществува само по време на отсъствието на вицепрезидента. От Втората световна война насам този пост се заема от най-възрастния (с най-дълъг стаж) член на партията на мнозинството. Както и при председателя на Камарата на представителите, Конституцията не изисква временният председател да бъде сенатор, но по традиция винаги се избира сенатор.

Клауза 6: Процес на импийчмънт

Сенатът има изключителната власт да разглежда всички импийчмънти. Когато заседават за тази цел, те полагат клетва или потвърждават. Когато се съди президентът на Съединените щати, председателства председателят на Върховния съд: Никой не може да бъде осъден без съгласието на две трети от присъстващите членове.

Камарата на представителите гласува за импийчмънт на президент, вицепрезидент или друг държавен служител, но Сенатът изпълнява функциите на съдия и съдебен заседател. Обвиняемият в процеса може да бъде отстранен от длъжност с две трети от гласовете на Сената. Само три пъти Сенатът е повдигал обвинения в импийчмънт срещу президент, който все още е на поста си. Това е било през 1868 г. срещу Андрю Джонсън, през 1998 г. срещу Бил Клинтън и през 2020 г. срещу Доналд Тръмп. Във всеки един от случаите президентът не е бил осъден и му е било позволено да изкара мандата си.

Клауза 7: Съдебно решение в случаи на импийчмънт; наказание при осъждане

Присъдата по делата за импийчмънт не може да се разпростира по-далеч от отстраняване от длъжност и лишаване от правото да заема и да се ползва от каквато и да е почетна длъжност, доверие или печалба в Съединените щати, но осъдената страна все пак носи отговорност и подлежи на обвинение, съдебен процес, присъда и наказание съгласно закона.

Ако длъжностно лице бъде осъдено по импийчмънт, то незабавно се отстранява от длъжност. Той може да бъде лишен от правото да заема каквато и да е публична длъжност в бъдеще. Не могат да се използват други наказания. Всяко лице, отстранено от длъжност, все още може да бъде преследвано по наказателен ред. То може също така да бъде обект на съдебни дела.

Клауза 1: Време, място и начин на провеждане

Времето, местата и начинът на провеждане на изборите за сенатори и представители се определят във всеки щат от неговия законодателен орган; но Конгресът може по всяко време със закон да въведе или промени тези разпоредби, с изключение на местата за избор на сенатори.

Законодателните органи на щатите имат задачата да определят начина на провеждане на изборите за Конгрес. Те могат да решат какъв да бъде графикът на изборите, къде да гласуват избирателите и как да се регистрират избирателите. Конгресът има право да променя тези правила.

Клауза 2: Сесии на Конгреса

Конгресът се събира поне веднъж годишно, като това заседание се провежда в първия понеделник на декември, освен ако със закон не бъде определен друг ден.

Клауза 2 определя годишната дата, на която Конгресът трябва да се събира. По този начин Конституцията дава на Конгреса правото да заседава, независимо дали президентът го е свикал на сесия или не.

Клауза 1: Квалификация на членовете

Всяка камара е съдия по изборите, резултатите и квалификацията на своите членове и мнозинството от всяка от тях представлява кворум за работа; но по-малък брой членове могат да се отлагат от ден на ден и могат да бъдат упълномощени да налагат присъствието на отсъстващите членове по начин и под санкции, каквито всяка камара може да предвиди.

В раздел пети се посочва, че мнозинството от членовете на всяка камара представлява кворум за работа; по-малък брой членове могат да отложат заседанието на камарата или да наложат присъствието на отсъстващите членове. На практика изискването за кворум почти не се спазва. Приема се, че кворумът е налице, освен ако при поискване на кворума, поискано от член, не се докаже обратното. Рядко членовете на ЕП искат свикване на кворум, за да докажат липсата на кворум; по-често те използват свикването на кворум като тактика за отлагане.

Клауза 2: Правила

Всяка камара може да определя правилата за работа, да наказва членовете си за нарушаване на обществения ред и със съгласието на две трети от тях да изключва член.

Всяка камара може да определя свой собствен правилник (при наличие на кворум) и може да наказва всеки свой член. За изключването на даден член са необходими две трети от гласовете. Раздел 5, клауза 2 не дава конкретни указания на всяка камара по отношение на това кога и как всяка камара може да променя правилника си, като оставя подробностите на съответните камари.

Клауза 3: Запис на процедурите

Всяка камара води дневник на заседанията си и периодично го публикува, с изключение на частите, които по тяхна преценка изискват секретност; а "да" и "не" на членовете на всяка камара по всеки въпрос се вписват в дневника по желание на една пета от присъстващите.

Всяка камара трябва да води и публикува дневник, макар че може да избере да запази в тайна всяка част от него. Решенията на Камарата, а не думите, изречени по време на дебатите, се записват в дневника; ако една пета от присъстващите (при условие че има кворум) поискат това, трябва да бъдат вписани и гласовете на членовете по даден въпрос.

Клауза 4: Отлагане на заседанието

По време на сесията на Конгреса нито една от двете камари не може без съгласието на другата камара да прекъсва заседанията си за повече от три дни, нито да се премества на друго място освен това, на което двете камари заседават.

Без съгласието на другата Камара на представителите тя не може да прекъсне заседанието си за повече от три дни. Често Камарата на представителите провежда проформа сесии на всеки три дни. Такива сесии се провеждат само за да се изпълни конституционното изискване. Те не са с цел провеждане на работа. Нито една от двете камари не може да заседава на място, различно от определеното за двете камари (Капитолия), без съгласието на другата камара.

Клауза 1: Компенсация и правна защита

Сенаторите и представителите получават възнаграждение за своите услуги, което се определя със закон и се изплаща от държавната хазна на Съединените щати. Във всички случаи, с изключение на измяна, престъпление и нарушаване на мира, те са привилегировани да не бъдат арестувани по време на участието си в сесиите на съответните камари, както и при отиване и връщане от тях; и за всяка реч или дебат в някоя от камарите те не могат да бъдат разпитвани на друго място.

Сенаторите и представителите сами определят възнаграждението си. Съгласно двадесет и седмата поправка всяка промяна в тяхното възнаграждение влиза в сила едва след следващите избори за Конгрес.

Членовете на двете камари имат определени привилегии, основани на тези, с които се ползват членовете на британския парламент. Членовете, които посещават, отиват или се връщат от двете камари, са привилегировани от арест, освен за измяна, престъпление или нарушаване на мира. Човек не може да съди сенатор или представител за клевета, която може да се случи по време на дебати в Конгреса, нито пък изказване на член на Конгреса по време на сесия на Конгреса може да бъде основание за наказателно преследване.

Клауза 2: Независимост от изпълнителната власт

През времето, за което е избран, никой сенатор или представител не може да бъде назначен на каквато и да е гражданска длъжност под властта на Съединените щати, която е създадена или чиито възнаграждения са увеличени през това време; и никое лице, заемащо каквато и да е длъжност под властта на Съединените щати, не може да бъде член на която и да е от двете камари по време на неговото продължаване на мандата.

Сенаторите и представителите не могат едновременно да работят в Конгреса и да заемат длъжност в изпълнителната власт. Това ограничение има за цел да защити независимостта на законодателната власт, като попречи на президента да използва патронаж, за да купува гласове в Конгреса. Това е съществена разлика от политическата система в британския парламент, където министрите от кабинета са задължени да бъдат членове на парламента.

Клауза 1: Приходни сметки

Всички законопроекти за повишаване на приходите се приемат от Камарата на представителите, но Сенатът може да предлага или да се съгласява с измененията, както при другите законопроекти.

С него се установява методът за изготвяне на актове на Конгреса, които включват данъчно облагане. Съответно всеки законопроект може да бъде изготвен от всяка от двете камари на Конгреса, с изключение на законопроект за приходите, който може да бъде изготвен само от Камарата на представителите.

Тази клауза от Конституцията на САЩ произлиза от английската парламентарна практика, според която всички парични законопроекти трябва да се разглеждат на първо четене в Камарата на общините. Тази практика е имала за цел да гарантира, че властта на портфейла се притежава от законодателния орган, който в най-голяма степен отговаря на нуждите на народа, въпреки че английската практика е променена в Америка, като е позволено на Сената да внася поправки в тези законопроекти.

Клауза 2: От законопроекти към закон

Всеки законопроект, който е приет от Камарата на представителите и Сената, преди да стане закон, се представя на президента на Съединените щати; ако той го одобри, го подписва, а ако не го одобри, го връща с възраженията си на Камарата, от която е произлязъл, която вписва възраженията в своя дневник и пристъпва към повторното му разглеждане. Ако след това преразглеждане две трети от тази камара са съгласни да приемат законопроекта, той се изпраща заедно с възраженията на другата камара, която също го преразглежда, и ако бъде одобрен от две трети от тази камара, той става закон. Но във всички такива случаи гласовете на двете камари се определят чрез "да" и "не", а имената на лицата, гласували за и против законопроекта, се вписват съответно в дневника на всяка камара. Ако някой законопроект не бъде върнат от президента в рамките на десет дни (с изключение на неделята) след като му е бил представен, същият става закон по същия начин, както ако той го беше подписал, освен ако Конгресът не попречи на връщането му с прекъсване, в който случай той не става закон.

Тази клауза е известна като клауза за представяне. Преди даден законопроект да се превърне в закон, той трябва да бъде представен на президента, който разполага с десет дни (без неделя), за да вземе решение по него. Ако президентът подпише законопроекта, той става закон. Ако не одобри законопроекта, той трябва да го върне на Камарата, в която е бил изготвен, заедно с възраженията си. Тази процедура е станала известна като вето, въпреки че тази конкретна дума не фигурира в текста на член първи. След това законопроектът не се превръща в закон, освен ако двете камари с две трети от гласовете не отхвърлят ветото. Ако президентът нито подпише, нито върне законопроекта в рамките на десетдневния срок, законопроектът става закон, освен ако междувременно Конгресът не е прекъснал заседанието си, като по този начин е попречил на президента да върне законопроекта на Камарата, в която е бил изготвен. В последния случай, като не предприема никакви действия по законопроекта към края на сесията, президентът упражнява "джобно вето", което Конгресът не може да отмени. В първия случай, когато президентът позволява законопроектът да влезе в сила, без да бъде подписан, няма общоприето наименование на тази практика, но в последните години тя се нарича "приемане по подразбиране".

Не е ясно какво точно представлява отлагането за целите на джобното вето. В делото "Pocket Veto" (1929 г.) Върховният съд постановява, че "определящият въпрос по отношение на "прекъсването" не е дали става въпрос за окончателно прекъсване на Конгреса или за временно прекъсване, като например прекъсване на първата сесия, а дали става въпрос за такова, което "пречи" на президента да върне законопроекта в Камарата, в която е възникнал, в определения срок". Тъй като нито една от двете камари на Конгреса не е заседавала, президентът не е могъл да върне законопроекта на някоя от тях, като по този начин е позволил използването на джобното вето. В делото Wright v. United States (1938 г.) обаче Съдът постановява, че прекъсването на заседанията само на едната камара не представлява прекъсване на заседанията на Конгреса, необходимо за налагане на джобно вето. В такива случаи секретарят или деловодителят на въпросната камара е обявен за компетентен да получи законопроекта.

Клауза 3: Президентско вето

Всяка заповед, резолюция или гласуване, за които е необходимо съгласието на Сената и Камарата на представителите (освен по въпроса за отлагане), се представят на президента на Съединените щати; и преди да влязат в сила, се одобряват от него или, след като не бъдат одобрени от него, се приемат повторно от две трети от Сената и Камарата на представителите, съгласно правилата и ограниченията, предвидени за законопроект.

През 1996 г. Конгресът прие Закона за ветото по отделни позиции, който позволява на президента в момента на подписване на законопроекта да отмени определени разходи. Конгресът може да не одобри отмяната и да възстанови средствата. Президентът може да наложи вето върху неодобрението, но Конгресът може да отхвърли ветото с две трети от гласовете във всяка камара. По делото "Клинтън срещу град Ню Йорк" Върховният съд установи, че Законът за ветото по отделни позиции е противоконституционен, тъй като нарушава клаузата за представяне. Първо, процедурата делегира законодателни правомощия на президента, като по този начин нарушава доктрината за недопускане на делегиране. Второ, процедурата нарушава условията на раздел седми, който гласи: "ако одобри [законопроекта], той го подписва, но ако не го одобри, той го връща". По този начин президентът може да подпише законопроекта, да наложи вето или да не предприема нищо, но не може да измени законопроекта и след това да го подпише.

Всеки законопроект, наредба, резолюция или гласуване, които трябва да бъдат приети от двете камари, с изключение на въпроса за отлагане, трябва да бъдат представени на президента, преди да станат закон. Въпреки това, за да се предложи изменение на конституцията, две трети от двете камари могат да го представят на щатите за ратификация, без да се разглежда от президента, както е предвидено в член V.

Изброени правомощия

Законодателните правомощия на Конгреса са изброени в раздел осми:

Конгресът има право

·         Да установява и събира данъци, мита, такси и акцизи, за да изплаща дълговете и да осигурява общата отбрана и общото благосъстояние на Съединените щати; но всички мита, такси и акцизи трябва да бъдат еднакви в Съединените щати;

·         Заемане на пари по кредит на Съединените щати;

·         да регулира търговията с чужди народи, между отделните щати и с индианските племена;

·         Да се установи единно правило за натурализация и единни закони по отношение на банкрутите в Съединените щати;

·         Да секат пари, да регулират стойността им и на чуждестранните монети, както и да определят стандартите за мерки и теглилки;

·         Да се предвиди наказание за фалшифициране на ценните книжа и текущите монети на Съединените щати;

·         Създаване на пощенски служби и пощенски пътища;

·         Да се насърчи напредъкът на науката и полезните изкуства, като се осигури за ограничен период от време на авторите и изобретателите изключителното право върху съответните им трудове и открития;

·         да създава трибунали, по-ниски от Върховния съд;

·         Да определя и наказва пиратствата и престъпленията, извършени в открито море, както и престъпленията срещу правото на народите;

·         да обявява война, да издава писма за марк и реприз и да определя правилата за пленяване на суша и вода;

·         Да се събират и поддържат армиите, но нито едно от средствата, отпуснати за тази цел, не може да бъде за срок, по-дълъг от две години;

·         Осигуряване и поддържане на военноморските сили;

·         да изготвя правила за управление и регулиране на сухопътните и военноморските сили;

·         Да се предвиди свикване на милицията за изпълнение на законите на Съюза, потушаване на въстания и отблъскване на нашествия;

·         Да се осигури организирането, въоръжаването и дисциплинирането на милицията и управлението на тази част от нея, която може да бъде използвана в служба на Съединените щати, като се запази за щатите съответно правото да назначават офицерите и да обучават милицията в съответствие с дисциплината, предписана от Конгреса;

·         Да упражнява изключителна законодателна власт във всички случаи върху такъв район (с квадратура не по-голяма от десет мили), който може да стане седалище на правителството на Съединените щати чрез отстъпване на отделни щати и приемане от Конгреса, и да упражнява подобна власт върху всички места, закупени със съгласието на законодателния орган на щата, в който се намират, за изграждане на крепости, складове, арсенали, пристанища и други необходими сгради; и

·         Да издава всички закони, които са необходими и подходящи за изпълнението на горните правомощия, както и на всички други правомощия, предоставени от настоящата Конституция на правителството на Съединените щати, на който и да е департамент или служител.

Много от правомощията на Конгреса се тълкуват разширително. Най-вече клаузите за данъците и разходите, за междудържавната търговия и за необходимите и целесъобразни клаузи се счита, че предоставят на Конгреса разширени правомощия.

Конгресът може да определя и събира данъци за "общата отбрана" или "общото благосъстояние" на Съединените щати. Върховният съд на САЩ не е давал често определение на "общото благосъстояние", като е оставял политическия въпрос на Конгреса. В делото United States v. Butler (1936 г.) Съдът за първи път тълкува тази клауза. Спорът се съсредоточава върху данък, събиран от преработвателите на селскостопански продукти като месо; средствата, събрани от данъка, не се внасят в общите фондове на държавната хазна, а са специално предназначени за земеделските производители. Съдът отмени данъка, като постанови, че формулировката за общото благосъстояние в клаузата за данъчно облагане и разходи се отнася само до "въпроси на националното, за разлика от местното благосъстояние". Конгресът продължава да използва широко клаузата за облагане и изразходване на средства; например програмата за социално осигуряване е разрешена съгласно клаузата за облагане и изразходване на средства.

Конгресът има право да взема парични заеми по кредит на Съединените щати. През 1871 г., когато решава делото Knox v. Lee, Съдът постановява, че тази клауза позволява на Конгреса да издава банкноти и да ги превръща в законно платежно средство за погасяване на дългове. Всеки път, когато Конгресът взема пари назаем, той е длъжен да върне сумата, както е предвидено в първоначалното споразумение. Такива споразумения обаче са "задължителни само за съвестта на суверена", тъй като доктрината за суверенен имунитет не позволява на кредитора да предяви иск в съда, ако правителството не изпълни ангажимента си.

Търговска клауза

Конгресът има право [...] да регулира търговията с чужди народи, между отделните щати и с индианските племена;

Върховният съд рядко е ограничавал използването на търговската клауза за най-различни цели. Първото важно решение, свързано с клаузата за търговия, е Gibbons v. Ogden, взето от единодушен състав на съда през 1824 г. Делото е свързано с противоречащи си федерални и щатски закони: Томас Гибънс е имал федерално разрешително за плаване с параходи по река Хъдсън, докато другият, Аарон Огдън, е имал монопол за същата дейност, предоставен от щата Ню Йорк. Огдън твърди, че "търговията" включва само покупко-продажба на стоки, но не и тяхното транспортиране. Председателят на Върховния съд Джон Маршал отхвърля това схващане. Маршал предположи, че "търговията" включва и плаването на стоки и че това "трябва да е било предвидено" от създателите на закона. Маршал добави, че правомощията на Конгреса по отношение на търговията "са пълни сами по себе си, могат да бъдат упражнявани в максимална степен и не признават други ограничения, освен предписаните в Конституцията".

Експанзивното тълкуване на търговската клауза е ограничено в края на XIX и началото на XX век, когато в Съда доминира отношението laissez-faire. В делото United States v. E. C. Knight Company (1895 г.) Върховният съд ограничава новоприетия антитръстов закон на Шърман, който има за цел да разбие монополите, доминиращи в националната икономика. Съдът постановява, че Конгресът не може да регулира производството на стоки, дори ако те по-късно се изпращат в други щати. Председателят на Върховния съд Мелвил Фулър пише: "Търговията следва производството и не е част от него".

Върховният съд на САЩ понякога обявява програмите на Новия курс за противоконституционни, тъй като те разширяват смисъла на клаузата за търговия. В делото Schechter Poultry Corp. v. United States (1935 г.) Съдът единодушно отменя индустриалните кодекси, регулиращи клането на домашни птици, като заявява, че Конгресът не може да регулира търговията, свързана с домашните птици, които "са намерили постоянен покой в рамките на държавата". По думите на председателя на Върховния съд Чарлз Евънс Хюз "що се отнася до въпросните домашни птици, междущатската търговия е прекратена". Съдебните решения срещу опитите за използване на правомощията на Конгреса по търговската клауза продължават и през 30-те години.

През 1937 г. Върховният съд започва да се отдалечава от отношението си на laissez-faire по отношение на законодателството на Конгреса и търговската клауза, когато постановява в делото National Labor Relations Board v. Jones & Laughlin Steel Company, че Националният закон за трудовите отношения от 1935 г. (известен като Закона Вагнер) е конституционен. Разглежданото законодателство забранява на работодателите да извършват "нелоялни трудови практики", като например да уволняват работници за това, че са се присъединили към профсъюзи. Подкрепяйки този закон, Съдът сигнализира за завръщането си към философията, поддържана от Джон Маршал, че Конгресът може да приема закони, регулиращи действия, които дори косвено влияят на междудържавната търговия.

Това ново отношение се утвърждава през 1942 г. В делото Wickard v. Filburn Съдът постановява, че производствените квоти по Закона за приспособяване на селското стопанство от 1938 г. са конституционно приложими към селскостопанска продукция (в случая домашно отгледана пшеница за лична консумация), която се консумира единствено в рамките на държавата, тъй като въздействието ѝ върху междущатската търговия я поставя в правомощията на Конгреса да я регулира съгласно търговската клауза. Това решение поставя началото на пълното зачитане от страна на Съда на претенциите на Конгреса за правомощия по търговската клауза, което продължава до 90-те години на ХХ век.

Решението по делото United States v. Lopez (1995 г.) е първото решение от шест десетилетия насам, с което се обявява за недействителен федерален закон на основание, че той надхвърля правомощията на Конгреса съгласно търговската клауза. Съдът постановява, че макар Конгресът да има широки правомощия за законотворчество съгласно търговската клауза, тези правомощия са ограничени и не се простират толкова далеч от "търговията", че да разрешават регулирането на носенето на огнестрелни оръжия, особено когато няма доказателства, че носенето им влияе на икономиката в огромен мащаб. В по-късен случай, Съединените щати срещу Морисън (2000 г.), съдиите постановиха, че Конгресът не може да приема такива закони, дори когато има доказателства за масов ефект.

В противовес на тези решения Върховният съд продължава да следва прецедента, установен в делото Wickard v. Filburn. В делото Гонзалес срещу Райх той постановява, че търговската клауза предоставя на Конгреса правомощието да криминализира производството и употребата на домашно отгледан канабис дори когато щатите одобряват използването му за медицински цели. Съдът постановява, че както и при селскостопанското производство по предходното дело, домашно отглежданият канабис е легитимен обект на федерално регулиране, тъй като се конкурира с марихуаната, която се движи в междущатската търговия.

Други правомощия на Конгреса

Конгресът може да установи единни закони, свързани с натурализацията и несъстоятелността. Той може също така да сече пари, да регулира стойността на американската или чуждестранната валута и да наказва фалшификаторите. Конгресът може да определя стандартите за мерки и теглилки. Освен това Конгресът може да създава пощенски служби и пощенски пътища (не е задължително обаче пътищата да са предназначени изключително за пренасяне на поща). Конгресът може да насърчава напредъка на науката и полезните изкуства, като предоставя авторски права и патенти с ограничен срок. Раздел осми, клауза осма от член първи, известен като клауза за авторското право, е единственият случай на използване на думата "право" в оригиналната конституция (въпреки че думата се появява в няколко поправки). Въпреки че безсрочните авторски права и патенти са забранени, Върховният съд постанови в делото Eldred v. Ashcroft (2003 г.), че многократното удължаване на срока на авторското право не представлява безсрочно авторско право; също така следва да се отбележи, че това е единственото предоставено правомощие, при което средствата за постигане на заявената цел са изрично предвидени. Съдилища, по-ниски от Върховния съд, могат да бъдат създавани от Конгреса.

Конгресът има няколко правомощия, свързани с войната и въоръжените сили. Съгласно клаузата за военните правомощия само Конгресът може да обявява война, но в няколко случая той, без да обявява война, е предоставил на президента правомощието да участва във военни конфликти. В историята на Съединените щати са обявени пет войни: Войната от 1812 г., Мексиканско-американската война, Испанско-американската война, Първата световна война и Втората световна война. Някои историци твърдят, че правните доктрини и законодателството, приети по време на операциите срещу Панчо Виля, представляват шесто обявяване на война. Конгресът може да издава писма за забрана и отмъщение. Конгресът може да създава и поддържа въоръжените сили, но нито един бюджетен кредит, отпуснат за поддържане на армията, не може да се използва за повече от две години. Тази разпоредба е въведена, тъй като създателите на закона се опасяват от създаването на постоянна армия, извън гражданския контрол, в мирно време. Конгресът може да регулира или да свиква щатските милиции, но щатите запазват правото си да назначават офицери и да обучават персонал. Конгресът също така има изключителното право да приема правила и разпоредби, регулиращи сухопътните и военноморските сили. Въпреки че изпълнителната власт и Пентагонът заявяват все по-голямо участие в този процес, Върховният съд на САЩ често потвърждава изключителната власт на Конгреса (например Burns v. Wilson, 346 U.S. 137 (1953)). Конгресът използва това правомощие два пъти скоро след Втората световна война с приемането на два закона: Единния кодекс за военно правосъдие за подобряване на качеството и справедливостта на военните съдилища и военното правораздаване и Федералния закон за исковете за непозволено увреждане, който наред с други права позволяваше на военнослужещите да предявяват искове за обезщетение, докато Върховният съд на САЩ не отмени тази част от закона в поредица от дела, известни като доктрината Feres.

Конгресът има изключителното право да издава закони "във всички случаи" за столицата на страната - окръг Колумбия. Конгресът решава да прехвърли част от тези правомощия на избраните кмет и съвет на Окръг Колумбия. Въпреки това Конгресът остава свободен да приема всякакви закони за Окръга, стига да са конституционно допустими, да отменя всякакви закони на градското управление и технически да отменя градското управление по всяко време. Конгресът може да упражнява такава юрисдикция и по отношение на земя, закупена от щатите за изграждане на крепости и други сгради.

Необходима и подходяща клауза

Конгресът има право [...] да издава всички закони, които са необходими и подходящи за изпълнението на горните правомощия, както и на всички други правомощия, предоставени от настоящата Конституция на правителството на Съединените щати, на който и да е департамент или служител.

И накрая, Конгресът има право да прави всичко, което е "необходимо и подходящо" за изпълнение на изброените му правомощия и, което е от решаващо значение, на всички останали, които са му предоставени. Това се тълкува като разрешение за наказателно преследване на онези, чиито действия имат "съществено въздействие" върху междудържавната търговия по делото Wickard v. Filburn ; въпреки това Томас Джеферсън в Резолюциите от Кентъки, подкрепен от Джеймс Мадисън, поддържа, че наказателно правомощие не може да се изведе от правомощието за регулиране и че единствените наказателни правомощия са за измяна, фалшифициране, пиратство и престъпления в открито море и престъпления срещу правото на народите.

Клаузата за необходимото и подходящото е тълкувана изключително широко, като по този начин дава на Конгреса широка свобода на действие в областта на законодателството. Първото знаково дело, свързано с тази клауза, е делото McCulloch v. Maryland (1819 г.), което се отнася до създаването на национална банка. Александър Хамилтън, който се застъпва за създаването на банката, твърди, че съществува "повече или по-малко пряка" връзка между банката и "правомощията за събиране на данъци, заемане на пари, регулиране на търговията между щатите и създаване и поддържане на флоти и военноморски сили". Томас Джеферсън контрира, че правомощията на Конгреса "могат да бъдат изпълнени и без национална банка. Следователно банката не е необходима и следователно не е разрешена от тази фраза". Върховният съдия Джон Маршал се съгласява с първото тълкуване. Маршал пише, че Конституцията, в която са изброени всички правомощия на Конгреса, "би имала характер на юридически кодекс и едва ли би могла да бъде възприета от човешкия ум". Тъй като Конституцията не би могла да изброи "дребните съставки" на правомощията на Конгреса, Маршал "извежда", че Конгресът е имал правомощията да създаде банка от "големите очертания" на клаузите за общото благосъстояние, търговията и други. Съгласно тази доктрина на клаузата за необходимото и правилното, Конгресът има широкообхватни правомощия (известни като подразбиращи се правомощия), които не са изрично изброени в Конституцията. Въпреки това Конгресът не може да приема закони само въз основа на подразбиращите се правомощия, всяко действие трябва да бъде необходимо и подходящо за изпълнение на изброените правомощия.

Деветият раздел на член първи ограничава правомощията на Конгреса:

Миграцията или вносът на лица, които някой от сега съществуващите щати сметне за подходящо да допусне, няма да бъдат забранени от Конгреса преди хиляда осемстотин и осма година, но върху този внос може да бъде наложен данък или мито, което да не надвишава десет долара за всяко лице.

Привилегията на правото на Хабеас Корпус не може да бъде преустановена, освен в случаите, когато обществената сигурност го изисква в случай на бунт или нашествие.

Не може да се приема закон за изнудване или закон ex post facto.

Няма да се налагат данъци върху капитацията или други преки данъци, освен ако не са пропорционални на преброяването, за което е дадено указание по-горе.

За изделията, изнасяни от която и да е държава, не се налагат данъци или мита.

Никакви търговски или данъчни разпоредби не дават предимство на пристанищата на една държава пред тези на друга, нито пък задължават корабите, пътуващи към или от една държава, да влизат, да се освобождават или да плащат мита в друга.

От държавната хазна не могат да се теглят пари, освен в резултат на бюджетните кредити, определени със закон, и от време на време се публикува редовен отчет и сметка за постъпленията и разходите на всички държавни пари.

Съединените щати не предоставят никаква благородническа титла: И никое лице, заемащо каквато и да е доходна или доверителна длъжност при тях, не може без съгласието на Конгреса да приема каквито и да е подаръци, възнаграждения, длъжности или титли от какъвто и да е вид от който и да е крал, принц или чужда държава.

Търговия с роби

Първата клауза в този раздел не позволява на Конгреса да приема закони, които биха ограничили вноса на роби в САЩ преди 1808 г. Конгресът обаче може да наложи мито на глава от населението в размер до десет долара за всеки внесен в страната роб. Тази клауза е допълнително закрепена в Конституцията чрез член V, където тя е изрично защитена от конституционни изменения преди 1808 г. На 1 януари 1808 г., първият ден, в който му е било позволено да направи това, Конгресът одобрява закон, забраняващ вноса на роби в Съединените щати.

Гражданска и правна защита

Заповедта habeas corpus е иск срещу незаконно задържане, с който се нарежда на правоприлагащ орган или друг орган, който е задържал дадено лице, да поиска от съда да провери законността на задържането. Съдът може да разпореди лицето да бъде освободено, ако причината за задържането се счита за недостатъчна или неоправдана. Конституцията предвижда също така, че привилегията на съдебната заповед habeas corpus не може да бъде преустановена, "освен когато в случай на бунт или нашествие обществената сигурност може да го наложи". По делото Ex parte Milligan (1866 г.) Върховният съд постановява, че спирането на habeas corpus по време на война е законно, но военните трибунали не се прилагат за граждани в държави, които са подкрепили властта на Конституцията и където все още действат граждански съдилища.

Законопроектът за отнемане на имущество е закон, според който дадено лице се осъжда незабавно без съдебен процес. Законът ex post facto е закон, който се прилага с обратна сила, като наказва някого за деяние, което е било обявено за престъпление едва след извършването му. Клаузата ex post facto не се прилага за граждански дела.

Разпределение на преките данъци

В раздел девети се повтаря разпоредбата от раздел втори, че преките данъци трябва да се разпределят по население на щатите. Тази клауза също така е изрично защитена от конституционни изменения преди 1808 г. чрез член V. През 1913 г. 16-ата поправка освобождава подоходните данъци от тази клауза. Освен това не може да се налагат данъци върху износа от който и да е щат. Конгресът не може да дава предимство на пристанищата на един щат пред тези на друг чрез данъчно или търговско законодателство; той не може и да изисква корабите от един щат да плащат мита в друг. Всички средства, принадлежащи на Министерството на финансите, не могат да бъдат изтеглени, освен в съответствие със закона. Съвременната практика е Конгресът ежегодно да приема редица законопроекти за бюджетни кредити, с които се разрешава разходването на публични средства. Конституцията изисква редовно да се публикува отчет за тези разходи.

Благороднически титли

Клаузата за благородническа титла забранява на Конгреса да дава каквито и да било благороднически титли. Освен това в нея се посочва, че никой държавен служител не може да приеме без съгласието на Конгреса какъвто и да е подарък, плащане, длъжност или титла от чуждестранен владетел или държава. Въпреки това гражданин на САЩ може да получи чуждестранна длъжност преди или след периода на държавната си служба.

Клауза 1: Клауза за договорите

Никоя държава не може да сключва договори, съюзи или конфедерации; да издава писма за забрана и отпор; да сече пари; да издава кредитни менителници; да прави друго освен златни и сребърни монети платежно средство при изплащане на дългове; да приема закони за отнемане на правото на глас, закони ex post facto или закони, нарушаващи задължението на договорите, или да дава благороднически титли.

Щатите не могат да упражняват определени правомощия, запазени за федералното правителство: те не могат да сключват договори, съюзи или конфедерации, да издават писма за военна подкрепа или репресивни мерки, да секат пари или да издават кредитни менителници (като например валута). Освен това нито един щат не може да направи нищо друго освен златни и сребърни монети платежно средство за плащане на дългове, което изрично забранява на всяко щатско правителство (но не и на федералното правителство) да "прави платежно средство" (т.е. да разрешава нещо, което може да бъде предложено за плащане) от какъвто и да е вид или форма на пари за покриване на каквото и да е финансово задължение, освен ако тази форма на пари не е монети, изработени от злато или сребро (или средство за размяна, подкрепено и разменяемо в златни или сребърни монети, както е отбелязано в делото Farmers & Merchants Bank v. Federal Reserve Bank). Голяма част от тази клауза е посветена на това да се попречи на щатите да използват или създават валута, различна от тази, създадена от Конгреса. Във "Федералист № 44" Мадисън обяснява, че "... може да се отбележи, че същите причини, които показват необходимостта да се откаже на щатите правото да регулират монетите, доказват със същата сила, че те не трябва да имат свободата да заместват монетите с хартиени носители. Ако всеки щат имаше право да регулира стойността на своята монета, можеше да има толкова различни валути, колкото и щати; и по този начин щеше да се възпрепятства взаимодействието между тях." Освен това щатите не могат да приемат закони за наказване, закони ex post facto, да нарушават задължението по договорите или да дават благороднически титли.

Клаузата за договора е била предмет на много спорни съдебни спорове през XIX век. За първи път тя е тълкувана от Върховния съд през 1810 г., когато е постановено решението по делото Fletcher v. Peck. Делото е свързано със скандала със земята в Язу, при който законодателят на Джорджия разрешава продажбата на земя на спекуланти на ниски цени. Подкупът, свързан с приемането на разрешаващото законодателство, е бил толкова явен, че тълпата в Джорджия се е опитала да линчува корумпираните членове на законодателния орган. След изборите законодателният орган приел закон, който анулирал договорите, сключени от корумпираните законодатели. Валидността на анулирането на продажбата е оспорена пред Върховния съд. В писмото си до единодушния съд председателят на Върховния съд Джон Маршал пита: "Какво е договор?" Неговият отговор беше: "договор между две или повече страни". Маршал твърди, че продажбата на земя от законодателното събрание на Джорджия, макар и изпълнена с корупция, е била валиден "договор". Той добавя, че щатът няма право да анулира покупката на земята, тъй като това би нарушило задълженията по договора.

Определението за договор, дадено от председателя на Върховния съд Маршал, не е толкова просто, колкото изглежда. През 1819 г. Съдът разглежда въпроса дали корпоративен устав може да се тълкува като договор. Делото Trustees of Dartmouth College v. Woodward се отнася до Dartmouth College, който е създаден по силата на Кралска харта, издадена от крал Джордж III. С хартата е създаден съвет от дванадесет попечители за управление на колежа. През 1815 г. обаче Ню Хемпшир приема закон, с който увеличава броя на членовете на съвета на двадесет и един с цел да се упражнява обществен контрол върху колежа. Съдът, включително Маршал, постановява, че Ню Хемпшир не може да измени устава, който е обявен за договор, тъй като предоставя "придобити права" на попечителите.

Съдът Маршал решава друг спор по делото Стърджис срещу Крауниншийлд. Делото е свързано с дълг, който е бил сключен в началото на 1811 г. По-късно през същата година щатът Ню Йорк приема закон за банкрута, по силата на който дългът по-късно е погасен. Върховният съд постановява, че прилаганият с обратна сила щатски закон за банкрута е накърнил задължението за плащане на дълга и следователно е нарушил Конституцията. В делото Ogden v. Saunders (1827 г.) обаче съдът решава, че щатските закони за банкрут могат да се прилагат за дългове, сключени след приемането на закона. След приемането на цялостен федерален закон за банкрута през 1898 г. щатското законодателство по въпроса за банкрута и облекчаването на длъжниците не е било много актуално.

Клауза 2: Клауза за внос-износ

Никой щат няма право без съгласието на Конгреса да налага каквито и да било такси или мита върху вноса или износа, освен тези, които са абсолютно необходими за изпълнението на неговите закони за инспекция; и чистият доход от всички такси и мита, наложени от всеки щат върху вноса или износа, ще бъде за сметка на хазната на Съединените щати; и всички такива закони ще подлежат на преразглеждане и контрол от страна на Конгреса.

Още повече правомощия са забранени на щатите. Без съгласието на Конгреса щатите не могат да облагат с данъци вноса или износа, освен за изпълнение на щатските закони за контрол (които могат да бъдат преразгледани от Конгреса). Нетният приход от данъка се плаща не на щата, а на федералната хазна.

Клауза 3: Клауза за компактност

Никой щат няма право без съгласието на Конгреса да налага какъвто и да било данък върху тонажа, да държи войски или военни кораби по време на мир, да сключва каквито и да било споразумения или договори с друга държава или с чужда сила, или да участва във война, освен ако не е действително нападнат или не се намира в такава непосредствена опасност, която не търпи отлагане.

Съгласно клаузата за договора щатите не могат без съгласието на Конгреса да поддържат войски или армии по време на мир. Те не могат да сключват съюзи или договори с чужди държави, нито да участват във война, освен ако не са нападната. Щатите обаче могат да организират и въоръжават милиция в съответствие с дисциплината, предписана от Конгреса. (Националната гвардия, чиито членове са и членове на милицията на Съединените щати, както е определено в 10 U.S.C. § 311, изпълнява тази функция, както и лицата, служещи в щатските милиции с федерален надзор съгласно 32 U.S.C. § 109.

Идеята да се позволи на Конгреса да има право на глас по отношение на споразуменията между щатите води началото си от многобройните спорове, възникнали между различните колонии. В крайна сметка между двете колонии се създават компромиси, които се представят на Короната за одобрение. След Американската революционна война Уставът на Конфедерацията позволява на щатите да се обръщат към Конгреса за разрешаване на спорове между щатите относно граници или "всякаква друга причина". Уставът на Конфедерацията също така изисква одобрението на Конгреса за "всеки договор или съюз", в който една от страните е щат.

Върховният съд има редица дела относно това какво представлява валидно съгласие на Конгреса за междудържавен договор. В делото Virginia v. Tennessee, 148 U.S. 503 (1893 г.), Съдът установява, че някои споразумения между щатите са валидни, дори когато липсва изричното съгласие на Конгреса. (Един от примерите, които съдът дава, е щат, който пренася някакви стоки от отдалечен щат към себе си, не изисква одобрението на Конгреса, за да сключи договор с друг щат за използване на неговите канали за транспорт). Според съда клаузата за договорите изисква съгласието на Конгреса само ако споразумението между щатите е "насочено към образуването на каквато и да е комбинация, насочена към увеличаване на политическата власт в щатите, която може да накърни или да попречи на справедливото върховенство на Съединените щати". Въпросът за съгласието на Конгреса е в центъра на настоящия дебат за конституционността на все още невлязлия в сила междудържавен договор за националния народен вот, сключен от няколко щата и окръг Колумбия.