Виктор Юго — живот и творчество на френския романтичен писател

Виктор Юго е син на Жозеф Леополд Сигисберт Юго (1773-1828) и Софи Требуше (1772-1821). Той има двама по-големи братя, които се казват Абел Жозеф Юго (1798-1855) и Еужен Юго (1800-1837). Роден е през 1802 г. в Безансон (в департамента Дюб). През по-голямата част от живота си Юго живее във Франция. По време на управлението на Наполеон III той е в изгнание. През 1851 г. живее в Белгия, в Брюксел, а през 1852 г. се премества в Джърси. Остава там до 1855 г., когато заминава да живее в Гърнси до 1870 г. През 1872-1873 г. отново живее там. От 1859 г. изгнанието му е по негово желание.

Ранното детство на Хюго е белязано от няколко велики събития. Няколко години преди раждането му династията на Бурбоните е свалена по време на Френската революция. Първата република се издига и пада, а Първата френска империя се издига под управлението на Наполеон Бонапарт. Наполеон става император две години след раждането на Юго. Бурбонската монархия е възстановена, когато Юго е на 17 години. Родителите му имали различни политически и религиозни възгледи. Бащата на Уго е офицер. Той заемал много висок пост в армията на Наполеон. Той бил атеист-републиканец и смятал Наполеон за герой. Майка му е крайно католическа роялистка. Тъй като бащата на Юго е офицер, семейството често се мести. Виктор Юго научава много от тези пътувания. Пребивава в Неапол и Рим в продължение на шест месеца, преди да се върне в Париж. По онова време е само на пет години, но си спомня добре това пътуване.

Майка му, Софи, заминава за Италия със съпруга си, който е управител на провинция близо до Неапол. Те отиват и в Испания, където Йосиф управлява три испански провинции. През 1803 г. Софи се разделя временно със съпруга си, тъй като животът ѝ бил труден. Тя се установява в Париж. Това означава, че тя доминира в образованието на Юго. Затова ранните произведения на Юго, главно в поезията, показват как той възхвалява монархизма и вярата. Революцията от 1848 г. кара Юго да се разбунтува срещу католическото си роялистко образование. След тази революция той предпочита републиканизма и свободомислието.

Когато е млад, Виктор Юго се влюбва. Тайно се сгодява за приятелката си от детинство Адел Фуше (1803-1868) против волята на майка си.

Жени се за Адел през 1822 г., след смъртта на майка си през 1821 г. Първото им дете, Леополд (роден през 1823 г.), умира в ранна детска възраст. Хуго има още четири деца, които се казват Леополдин (28 август 1824 г.), Шарл (4 ноември 1826 г.), Франсоа-Виктор (28 октомври 1828 г.) и Адел (24 август 1830 г.). Юго публикува първия си роман през 1823 г. (Han d'Islande). Вторият му роман излиза три години по-късно (Bug-Jargal, 1826 г.). Между 1829 и 1840 г. публикува още пет стихосбирки (Les Orientales, 1829; Les Feuilles d'automne, 1831; Les Chants du crépuscule, 1835; Les Voix intérieures, 1837; и Les Rayons et les ombres, 1840). Това спомага за репутацията му на един от най-големите елегични и лирични поети на своето време.

Смъртта на най-голямата му и любима дъщеря, Леополдин, натъжава много Хуго. Тя умира на 19-годишна възраст през 1843 г. Това се случва малко след сватбата ѝ. Тя се удавя в Сена при Вилекие. Тежките ѝ поли я повличат, когато лодката се преобръща. Съпругът ѝ загива, докато се опитва да я спаси. По това време Виктор Юго пътува с любовницата си в Южна Франция. Той научава за смъртта на Леополдин от един вестник, когато седи в кафене. Той описва шока и скръбта си в поемата си "À Villequier":

След това той пише много стихотворения за живота и смъртта на дъщеря си. Едно от най-известните му стихотворения вероятно е Demain, dès l'aube. В това стихотворение той описва посещението на гроба ѝ.

Франсоа-Рене дьо Шатобриан, известен писател романтик, оказва влияние върху Юго в началото на XIX век. Когато е млад, Юго казва, че ще бъде Chateaubriand ou rien ("Шатобриан или нищо"). Много от нещата, които Шатобриан прави, Юго копира. Първо, той защитава каузата на романтизма. След това се включва в политиката и подкрепя републиканизма. Накрая е принуден да емигрира заради политическите си възгледи. Страстта и красноречието на Юго в ранните му творби го правят успешен и известен още в ранна възраст. Първата му стихосбирка (Odes et poésies diverses) е публикувана през 1822 г. По онова време Юго е само на двадесет години. Тя му донася кралска пенсия (пари от краля) от Луи XVIII. Стиховете му предизвикват възхищение, но едва следващият му сборник, четири години по-късно, през 1826 г. (Odes et Ballades), разкрива, че Юго е велик поет.

Първото зряло художествено произведение на Виктор Юго се появява през 1829 г. Тя отразява интереса му към обществото, който се появява по-често в по-късните му произведения. Le Dernier jour d'un condamné (Последният ден на един осъден) оказва голямо влияние върху по-късни писатели като Албер Камю, Чарлз Дикенс и Фьодор Достоевски. Клод Гьо се появява през 1834 г. Това е документален разказ за истински убиец, който е бил екзекутиран във Франция. Самият Юго го смята за предшественик на голямото си произведение, посветено на социалната несправедливост, "Злодеида". Но първият успешен роман на Юго е Notre-Dame de Paris (Гърбушкото от Нотр Дам), който е публикуван през 1831 г. Той бързо е преведен на други езици в цяла Европа. Един от ефектите на романа е, че кара жителите на Париж да възстановят занемарената катедрала Нотр Дам, която привлича хиляди туристи, прочели популярния роман. Книгата също така вдъхновява ново разбиране за предренесансовите сгради, които започват да се опазват активно.

Още през 30-те години на XIX в. Юго започва да планира голям роман за социалната мизерия и несправедливост, но са необходими цели 17 години, за да бъде реализиран "Злодеида", който е публикуван през 1862 г. Авторът е бил напълно наясно с качеството на романа и публикуването на творбата отива при най-високата цена. Белгийското издателство Lacroix and Verboeckhoven предприема необичайна за онова време маркетингова кампания, като пуска прессъобщения за творбата цели шест месеца преди премиерата. Освен това първоначално издава само първата част на романа ("Фантин"), която е пусната едновременно в големите градове. Книгата е разпродадена за броени часове и оказва огромно влияние върху френското общество. Критиците като цяло са настроени враждебно към романа; Тайн го намира за неискрен, Барбей д'Оревили се оплаква от вулгарността му, Флобер не намира в него "нито истина, нито величие", Гонкур го порицава за изкуствеността му, а Бодлер - въпреки че дава положителни отзиви във вестниците - го порицава насаме като "безвкусен и неумел". Les Misérables се оказва достатъчно популярен сред масите, така че проблемите, които той повдига, скоро са включени в дневния ред на Националното събрание на Франция. Днес романът остава най-популярната му творба. Той е популярен в цял свят, адаптиран е за киното, телевизията и сценичните представления.

Най-кратката кореспонденция в историята е между Хюго и неговия издател Hurst & Blackett през 1862 г. Твърди се, че Хюго е бил в отпуск, когато е публикувана книгата "Les Misérables" (която е над 1200 страници). Той изпраща по телеграфа еднозначното съобщение "?" на своя издател, който му отговаря с еднозначното "!".

В следващия си роман, Les Travailleurs de la Mer (Тружениците на морето), публикуван през 1866 г., Юго се отклонява от социалните и политическите проблеми. Въпреки това книгата е приета добре, може би заради успеха на "Лошите момчета". Посветена на остров Гърнси в Ламанша, където прекарва петнадесет години в изгнание, историята на Юго за битката на човека с морето и съществата в неговите дълбини поставя началото на една необичайна тенденция в Париж: калмарите. От ястия с калмари и изложби до шапки с калмари и партита, парижани са очаровани от тези необичайни морски създания.

В следващия си роман "Човекът, който се смее", публикуван през 1869 г., Юго отново се връща към политическите и социалните въпроси и представя критична картина на аристокрацията. Романът обаче не е толкова успешен, колкото предишните му опити, а самият Юго започва да коментира нарастващата дистанция между него и литературни съвременници като Флобер и Емил Зола, чиито реалистични и натуралистични романи вече надхвърлят популярността на собственото му творчество. Последният му роман, "Деветдесет и три" (Quatre-vingt-treize), публикуван през 1874 г., е посветен на тема, която дотогава Юго е избягвал: управлението на терора по време на Френската революция.

След три неуспешни опита Юго е избран за член на Френската академия през 1841 г., което затвърждава позицията му в света на френското изкуство и литература. Група френски учени, по-специално Етиен дьо Жуй, се борят срещу "романтичната еволюция" и успяват да забавят избора на Виктор Юго. След това той все повече се включва във френската политика. През 1841 г. крал Луи-Филип го издига в ранг на пеер и влиза във Висшата камара като двойка дьо Франс, където се изказва срещу смъртното наказание и социалната несправедливост, както и в полза на свободата на печата и самоуправлението на Полша. Въпреки това той все повече подкрепя и републиканската форма на управление и след революцията от 1848 г. и създаването на Втората република е избран за член на Конституционното събрание и на Законодателното събрание.

Когато през 1851 г. Луи Наполеон (Наполеон III) завзема изцяло властта и въвежда антипарламентарна конституция, Юго открито го обявява за предател на Франция. Той се премества в Брюксел, после в Джърси и накрая се установява със семейството си на остров Гернси, в къщата на Хотевил, където живее в изгнание до 1870 г.

Докато е в изгнание, Юго публикува прочутите си политически памфлети срещу Наполеон III - "Наполеон малкия" и "История на едно престъпление". Памфлетите са забранени във Франция, но въпреки това оказват силно влияние там. По време на престоя си в Гърнзи той създава или публикува някои от най-добрите си произведения, включително "Злодеида" и три широко оценени стихосбирки (Les Châtiments, 1853 г.; Les Contemplations, 1856 г.; и La Légende des siècles, 1859 г.).

Той убеждава правителството на кралица Виктория да пощади живота на шестима ирландци, осъдени за терористична дейност, а влиянието му допринася за премахването на смъртното наказание от конституциите на Женева, Португалия и Колумбия. Той също така моли Бенито Хуарес да пощади наскоро пленения император Максимилиан I от Мексико, но без резултат.

Въпреки че през 1859 г. Наполеон III дава амнистия на всички политически изгнаници, Юго отказва, тъй като това означава, че ще трябва да ограничи критиките си към правителството. Едва след падането на Наполеон III от власт и провъзгласяването на Третата република Юго най-накрая се завръща в родината си през 1870 г., където бързо е избран в Националното събрание и Сената.

Той е в Париж по време на обсадата на пруската армия през 1870 г. и се прочува с това, че яде животни, дадени му от парижката зоологическа градина. Тъй като обсадата продължава и храната става все по-оскъдна, той записва в дневника си, че е принуден да "яде неизвестното".

Заради загрижеността си за правата на творците и авторското право той е един от основателите на Международната асоциация за литература и изкуство, която води до Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения.

Религиозните възгледи на Юго се променят радикално през живота му. В младостта си той нарича себе си католик и изповядва уважение към църковната йерархия и авторитет. Оттам нататък той става непрактикуващ католик и все по-често изразява антикатолически възгледи. По време на изгнанието си проявява случаен интерес към спиритизма (където участва и в сеанси), а в по-късните си години се утвърждава в рационалистичния деизъм, подобен на този, поддържан от Волтер. През 1872 г. един преброител пита Юго дали е католик, а той отговаря: "Не, свободомислещ".

Хюго никога не губи антипатията си към Римокатолическата църква, което се дължи най-вече на безразличието на църквата към тежкото положение на работническата класа под потисничеството на монархията, а може би и на честотата, с която творбите на Хюго се появяват в списъка на папата със "забранени книги" (Хюго преброява 740 нападки срещу "Клетниците" в католическата преса). При смъртта на синовете си Шарл и Франсоа-Виктор той настоява те да бъдат погребани без разпятие и свещеник, а в завещанието си прави същото условие за собствената си смърт и погребение. Въпреки това, макар че Юго смята католическата догма за остаряла и отмираща, той никога не атакува директно самата институция.

Рационализмът на Юго може да се открие в стихотворения като "Торквемада" (1869 г., посветено на религиозния фанатизъм), "Папата" (1878 г., антиклерикално), "Религии и религия" (1880 г., отричащо ползата от църквите) и публикуваните посмъртно "Краят на Сатаната и Бога" (съответно 1886 и 1891 г., в които представя християнството като грифон, а рационализма - като ангел).

Въпреки че многото таланти на Юго не включват изключителни музикални способности, той оказва огромно влияние върху света на музиката чрез безкрайното вдъхновение, което творбите му дават на композиторите от XIX и XX век. Самият Хуго особено харесва музиката на Глук и Вебер, възхищава се на Бетховен, а доста необичайно за времето си цени и произведения на композитори от по-ранни векове като Палестрина и Монтеверди. Двама известни музиканти от XIX век са били приятели на Юго: Берлиоз и Лист. Последният свири Бетовен в дома на Юго, а Юго се шегува в писмо до свой приятел, че благодарение на уроците по пиано на Лист се е научил да свири любима песен на пиано - макар и само с един пръст! Юго работи и с композиторката Луиза Бертен, като написва либретото за нейната опера "Есмералда" от 1836 г., която е базирана на героинята от "Гърбушкото от Нотр Дам". Въпреки че по различни причини операта е закрита скоро след петото си представление и днес е малко известна, напоследък тя се радва на възраждане, както в концертна версия за пиано и песни от Лист на международния фестивал Victor Hugo et Égaux през 2007 г., така и в пълна оркестрова версия, която ще бъде представена през юли 2008 г. на Le Festival de Radio France et Montpellier Languedoc-Roussillon.

Над хиляда музикални композиции са били вдъхновени от произведенията на Юго от XIX в. до днес. По-специално пиесите на Юго, в които той отхвърля правилата на класическия театър в полза на романтичната драма, привличат интереса на много композитори, които ги адаптират в опери. Повече от сто опери са създадени по произведения на Юго, като сред тях са "Лукреция Борджия" (1833 г.) на Доницети, "Риголето" (1851 г.) и "Ернани" (1844 г.) на Верди и "Джоконда" (1876 г.) на Понкиели. Романите на Юго, както и пиесите му, са били голям източник на вдъхновение за музикантите, подтикнали ги да създадат не само опера и балет, но и музикален театър като "Нотр Дам дьо Пари" и все по-популярния мюзикъл "Лоши момчета" (Les Misérables) - най-дълго играният мюзикъл на лондонския Уест Енд. Освен това красивите стихове на Юго предизвикват изключителен интерес от страна на музикантите и по стиховете му са създадени множество мелодии от композитори като Берлиоз, Бизе, Форе, Франк, Лало, Лист, Масне, Сен-Санс, Рахманинов и Вагнер.

Днес творчеството на Хуго продължава да стимулира музикантите да създават нови композиции. Например романът на Юго срещу смъртното наказание "Последният ден на един осъден" наскоро е адаптиран в опера от Давид Аланя (либрето от Фредерик Аланя). Техният брат, тенорът Роберто Алагна, участва в премиерата на операта в Париж през лятото на 2007 г. и отново през февруари 2008 г. във Валенсия с Ервин Шрот в рамките на международния фестивал Victor Hugo et Égaux 2008. В Гърнзи на всеки две години Международният музикален фестивал "Виктор Юго" привлича широк кръг музиканти и премиерата на песни, специално поръчани от Гийом Конесон и базирани на поезията на Юго.

Когато през 1870 г. Юго се завръща в Париж, страната го приветства като национален герой. Въпреки популярността си Юго губи кандидатурата си за преизбиране в Националното събрание през 1872 г. В рамките на кратък период от време той претърпява лек инсулт, дъщеря му Адел е настанена в лудница, а двамата му сина умират. (Биографията на Адел вдъхновява филма "Историята на Адел Н.") Съпругата му Адел умира през 1868 г. Неговата вярна любовница Жулиет Друе умира през 1883 г., само две години преди собствената му смърт. Въпреки личната си загуба, Юго остава отдаден на каузата за политическа промяна. На 30 януари 1876 г. Юго е избран за член на новосъздадения Сенат. Последният етап от политическата му кариера се смята за неуспешен. Юго поема ролята на меверек и не постига почти нищо в Сената.

През февруари 1881 г. Хуго празнува 79-ия си рожден ден. В чест на факта, че навлиза в осемдесетата си година, се организира едно от най-големите чествания на жив писател. Празненствата започват на 25-и, когато на Юго е връчена ваза от Севър - традиционният подарък за владетели. На 27-ми се провежда един от най-големите паради във френската история. Участниците в шествието се простираха от Avenue d'Eylau, по Шанз-Елизе и стигнаха до центъра на Париж. Шест часа параходите маршируваха, за да минат покрай Юго, който седеше на прозореца в дома си. Всеки сантиметър и детайл от събитието беше за Юго; официалните гидове дори носеха метличини като алюзия за песента на Козет в "Les Misérables".

Юго умира на 22 май 1885 г. в Париж, Франция, от инфекция, на 83-годишна възраст. Смъртта му предизвиква силен национален траур. Той е почитан не само като забележителна фигура в литературата, но и като държавник, който формира Третата република и демокрацията във Франция. Повече от два милиона души се присъединяват към погребалното му шествие в Париж от Триумфалната арка до Пантеона, където е погребан. Той споделя една крипта в Пантеона с Александър Дюма, баща и Емил Зола. В повечето големи френски градове има улица, кръстена на него. Булевардът, на който е починал, в Париж, днес носи неговото име.

Мнозина не знаят, че Юго е бил почти толкова плодовит в изобразителното изкуство, колкото и в литературата, като през живота си е създал повече от 4000 рисунки. Първоначално рисуването е било неангажиращо хоби, но е станало по-важно за Юго малко преди изгнанието му, когато е взел решение да спре да пише, за да се посвети на политиката. Рисуването се превръща в негов изключителен творчески поминък през периода 1848-1851 г.

Хюго работи само на хартия и в малък мащаб, обикновено с тъмнокафяво или черно перо и мастило, понякога с бели щрихи и рядко с цвят. Запазените рисунки са изненадващо съвършени и "модерни" в стила и изпълнението си, като предвещават експерименталните техники на сюрреализма и абстрактния експресионизъм.

Той не се колебае да използва детските шаблони, мастилените петна, локвите и петната, отпечатъците от дантела, "pliage" или сгъването (напр. петната на Роршах), "grattage" или триенето, като често използва въглен от клечки за запалки или пръстите си вместо перо или четка. Понякога дори добавяше кафе или сажди, за да постигне желания ефект. Съобщава се, че Юго често рисувал с лявата си ръка или без да гледа страницата, или по време на спиритически сеанси, за да получи достъп до подсъзнанието си - концепция, популяризирана едва по-късно от Зигмунд Фройд.

Юго държи творбите си далеч от общественото внимание, опасявайки се, че ще засенчат литературното му творчество. Въпреки това той обича да споделя рисунките си със семейството и приятелите си, често под формата на богато украсени ръчно изработени визитни картички, много от които са подарявани на посетители, когато е в политическо изгнание. Някои от творбите му са показвани и оценявани от съвременни художници като Ван Гог и Делакроа; последните изразяват мнение, че ако Юго е бил решил да стане художник, а не писател, е щял да задмине художниците на своя век.

Галерия:

Жителите на Гърнси построяват статуя в Candie Gardens (Сейнт Питър Порт) в памет на престоя му на островите. Град Париж е запазил резиденциите му Hauteville House, Guernsey и 6, Place des Vosges като музеи. Къщата, в която е отседнал във Вианден, Люксембург, през 1871 г., също е превърната в музей.

Хуго е почитан като светец във виетнамската религия Као Дай.

Авеню Виктор Юго в XVIème район на Париж носи името на Юго и свързва площад "Етуал" с Булонския лес чрез площад Виктор Юго. Този площад се обслужва от спирка на парижкото метро, която също носи неговото име. Редица улици и булеварди в цяла Франция също са кръстени на него. Училището Lycée Victor Hugo е основано в родния му град Безансон във Франция. В негова чест е наречено и авеню "Виктор Юго" в Шауниган, Квебек, Канада.

През 1808 г., когато се среща с баща си Леополд Сигисберт Юго, Виктор Юго отсяда за кратко в сградата, която днес се нарича Il Palazzo Culturale, в град Авелино, Италия. По-късно Виктор пише за краткия си престой тук, цитирайки "C'était un palais de marbre...". В град Единбург, Шотландия, се намира деликатесен магазин на име Victor Hugo Delicatessen, който първоначално е бил управляван от френска двойка, но през 2005 г. е закупен. Магазинът се намира на Melville Terrace, с изглед към ливадите и в непосредствена близост до общежитията на Единбургския университет, Sciennes.

Публикувано по време на живота на Юго

• Оди и разнообразни стихотворения (1822)
• Оди (Hugo) (1823)
• Han d'Islande (1823 г.) (Ханс от Исландия)
• Нови оди (1824)
• Bug-Jargal (1826 г.)
• История на Нилс Гунар Лие (1826 г.)
• Оди и балади (1826)
• Кромуел (1827 г.)
• Les Orientales (1829)
• Le Dernier jour d'un condamné (1829) (Последният ден на един осъден)
• Ернани (1830 г.)
• Notre-Dame de Paris (1831 г.), (Гърбушкото от Нотр Дам)
• Марион Делорм (1831 г.)
• Les Feuilles d'automne (1831)
• Le roi s'amuse (1832)
• Lucrèce Borgia (1833) (Лукреция Борджия)
• Мария Тюдор (1833 г.)
• Littérature et philosophie mêlées (1834)
• Клод Гьо (1834)
• Анджело, тиранинът на Падуе (1835)
• Les Chants du crépuscule (1835)
• "Есмералда" (единственото либрето на опера, написано от самия Виктор Юго) (1836 г.)
• Вътрешни гласове (1837 г.)
• Ruy Blas (1838)
• Лъчи и омбрета (1840)
• Le Rhin (1842 г.)
• Les Burgraves (1843)
• Napoléon le Petit (1852)
• Les Châtiments (1853)
• Съзерцания (1856)
• Les TRYNE (1856)
• La Légende des siècles (1859)
• Злодеи (1862)
• Уилям Шекспир (1864)
• Les Chansons des rues et des bois (1865)
• Les Travailleurs de la Mer (1866 г.), (Морски труженици)
• La voix de Guernsey (1867)
• L'Homme qui rit (1869), (Човекът, който се смее)
• Ужасна година (1872)
• Quatrevingt-treize (Деветдесет и три) (1874)
• Mes Fils (1874)
• Актове и стихове - Преди изгнанието (1875)
• Актове и приказки - По време на изгнание (1875)
• Actes et paroles - Depuis l'exil (1876)
• La Légende des Siècles 2e série (1877)
• Изкуството да бъдеш дядо (1877 г.)
• История на едно престъпление, първа част (1877)
• История на едно престъпление, втора част (1878)
• Le Pape (1878 г.)
• La pitié suprême (1879)
• Religions et religion (1880)
• L'Âne (1880 г.)
• Les Quatres vents de l'esprit (1881)
• Торквемада (1882 г.)
• La Légende des siècles Tome III (1883)
• Архипелаг на Ламанша (1883 г.)

Стихотворения на Виктор Юго

Публикувано след смъртта на Юго

• Свободен театър (1886)
• Краят на Сатаната (1886)
• Видове (1887)
• Toute la lyre (1888)
• Ейми Робсарт (1889)
• Les Jumeaux (1889)
• Actes et Paroles Depuis l'exil, 1876-1885 (1889)
• Алпи и Пиренеи (1890 г.)
• Dieu (1891)
• France et Belgique (1892)
• Toute la lyre - dernière série (1893)
• Les fromages (1895)
• Кореспонденции - том I (1896)
• Кореспонденции - том II (1898)
• Les années funestes (1898)
• Прегледи - нова серия (1900)
• Post-scriptum de ma vie (1901)
• Последната година (1902)
• Mille francs de récompense (1934)
• Océan. Tas de pierres (1942)
• L'Intervention (1951)
• Разговори с вечността

Онлайн текстове

• Произведения на Виктор Юго в Project Gutenberg
• Произведения от Виктор Юго в Internet Archive
• Произведения на Виктор Юго в The Online Books Page
• Политически речи на Виктор Юго: Виктор Юго, Моето отмъщение е братството!
• Избрана поезия
• Биография и реч от 1851 г. Архивирана 2007-08-08 в Wayback Machine
• Некролог в The Times