Ustaše

Създаване на организацията "Усташ

Хърватският политик Степан Радич е прострелян през октомври 1928 г. и умира месец по-късно. Александър I, крал на Югославия, налага кралска диктатура през януари 1929 г. и обявява всички политически партии за незаконни. Анте Павелич напуска страната и заминава за Виена. Той и Густав Перчец, бивш австро-унгарски подполковник, установяват контакт с организацията на македонските политически емигранти. Двете групи се споразумяват да координират политическите си дейности за постигане на пълна независимост на Македония и Хърватия. Там и тогава Павелич се среща тайно с лидера на забранената Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) Иван Михайлов, обявен за враг на Югославия, и се договаря с него да си сътрудничат срещу югославската държава.

Поради тези обстоятелства на 17 юли 1929 г. Съдът за запазване на държавата в Белград осъжда Павелич и Перчец на смърт. Изгнаниците започват да организират подкрепа за своята кауза сред хърватската емиграция в Европа, Северна и Южна Америка. Организацията на усташите е малобройна и е организирана по военен образец. Те се борят срещу югославската държавност със средствата на терора.

Идеологията на Усташката организация

Корените на усташката идеология са в хърватския национализъм от XIX век. Идеологическата система на усташите се основава главно на традиционния чист хърватски национализъм на Анте Старчевич. За него У. Сафран пише

Но друга визия за хърватската идентичност, тясно свързана с Католическата църква и Ватикана и ръководена от бившия семинарист Анте Старчевич, става идеологически предшественик на Усташа. Старчевич и неговите последователи наблягат на високите постижения на западната католическа, хърватска култура, докато сръбската култура е представена като ориенталска и по-ниска.

Расизмът на Старчевич е доразвит от усташа Иво Пилар [под псевдонима L. von Südland]. Книгата му е преведена на хърватски език през 1943 г. от режима на Павелич като един от постулатите на неговата Усташа и неговата Независима държава Хърватия. В същото време Усташите заимстват от традиционния хърватски национализъм, националсоциализма на Хитлер, фашизма на Мусолини и дори от програмата на Хърватската селска партия. Усташите се стремят към етнически "чиста" Хърватия и виждат в сърбите, които живеят в Хърватия и Босна и Херцеговина, най-голямата пречка. В тази насока през май 1941 г. усташките министри Миле Будак, Мирко Пук и Милован Жанич обявяват, че целта на новата усташка политика е етнически чиста Хърватия. Те обявяват публично и стратегията (на 22 юли 1941 г. ) за постигане на целта си, която наподобява най-кървавите религиозни войни: "Една трета трябва да стане католици, една трета да напусне страната и една трета да умре!"

Усташите преследват сърбите, които са православни християни. Те са толерантни към босненските мюсюлмани, като твърдят, че те всъщност са етнически хървати, приели исляма по време на османотурската окупация на Босна. Държавата дори превръща бивш музей в Загреб в джамия. Основните принципи на движението са изложени от Павелич в брошурата му от 1929 г. "Принципи на движението на усташите".

Проблемът на усташите с нацистката идеология е, че хърватите не са славяни и се смятат за по-висши по нацистките стандарти. Затова идеологията на усташите създава теория за псевдоготическия произход на хърватите, за да повиши положението им в арийската стълбица.

Флагът на усташите в Независимата държава Хърватия (1941-1945 г.)

Терористични дейности

В тренировъчната база Janka Puszta в Унгария терористите от ВМРО обучават оперативни работници от Усташа в правене на бомби и в конспиративни дейности. Усташите веднага използват тези знания, като извършват около половин дузина убийства на югославски официални лица или про-сръбски настроени цивилни. През първите четири години от съществуването си те извършват дузина бомбени атентати срещу влакове, включително Ориент Експрес, и други обществени обекти. Това кара югославското правителство да се оплаче пред Лигата на нациите и принуждава Унгария да затвори тренировъчния лагер на усташите в Янка Пуста. Вътрешната борба за власт и разкритието, че любовницата на Перчец е била информатор на югославската полиция, ще доведат до убийството на Перчец от Павелич през 1933 г.

Усташите получават най-много средства от Мусолини, който предоставя на тази групировка и италианска централа, която променя местоположението си винаги, когато Югославия успее да я открие. В Италия са създадени лагери за обучение на терористи и диверсанти, най-вече в Бреша и Борготаро. Опит за въоръжено въстание е направен през 1933 г., когато въоръжените от италианците усташи се опитват да нахлуят в Югославия, като прекосяват Адриатическо море с моторни лодки. Това е неуспешно, но липсата на успех вероятно е допринесла за решението да бъде убит кралят на Югославия Александър I.

Бяха направени два опита, като последният беше успешен. Александър е убит в Марсилия на 9 октомври 1934 г. заедно с френския външен министър Луи Барту. След убийството Мусолини се отказва от усташите и групата преминава дълбоко в нелегалност. Липсата на въоръжена защита на югославския крал и общата небрежност на мерките за сигурност, когато е било известно, че вече е било извършено едно покушение срещу Александър, са мрачна оценка за организационните способности на Павелич. Той очевидно е успял да подкупи високопоставен служител в Генералния сейрт. Впоследствие префектът на полицията в Марсилия, Жуанно, е отстранен от длъжност.

Убиецът е българинът Влада Георгиев Черноземски, който вече е убил двама членове на българския парламент в София. Съучастниците му са арестувани и осъдени на доживотен затвор. Павелич е осъден на смърт от Франция, но успява да избяга.

През ноември 1934 г. Югославия предявява обвинения срещу Унгария и Италия пред Лигата на нациите, като представя доказателства, че Италия и Унгария открито са заговорничили срещу нейния суверенитет. Лигата на нациите не обсъжда италианския заговор срещу националния суверенитет на Югославия. Нещо повече, Италия отказва да екстрадира Павелич и Кватерник нито във Франция, нито в Югославия и Унгария понася основната тежест на обвиненията.

След убийството дейността на усташите е напълно преустановена. Голям брой усташи са заловени и арестувани в Италия, Германия и Унгария. Италия интернира много усташи в лагера в Липари, където мнозина умират. Лагерът на усташите в Янка Пуща е претърсен от унгарската полиция, която арестува някои от тях. Усташите от Германия успяват да избягат в Швейцария, Франция и Англия.

Широко разпространеното възмущение от убийството на Александър и Барту доведе до първите международни усилия за борба с тероризма след Петербургския протокол от 1904 г. Въпросът е разгледан от Лигата на нациите, която през 1937 г. приема Конвенцията за предотвратяване и наказване на тероризма.

След март 1937 г., когато Италия и Югославия подписват договор за приятелство, много усташи в Италия са екстрадирани в Югославия.

Втората световна война

Нахлуване в Югославия и създаване на независима държава Хърватия

Германия и Италия нахлуват в Югославия на 6 април 1941 г. На 10 април Славко Кватерник, най-високопоставеният местен усташ, поема контрола над полицията в Загреб и в радиопредаване същия ден обявява създаването на Независима държава Хърватия (Nezavisna Država Hrvatska, NDH). Същия ден Мачек направи изявление, в което призова всички хървати да сътрудничат на новите власти.

Междувременно Павелич и няколкостотин усташи напускат лагерите си в Италия и заминават за Загреб, където на 17 април Павелич създава свое правителство. Той си присвоява титлата "Poglavnik", което е равносилно на "Führer" или "Headman" на английски език. "Независимата хърватска държава" на Павелич включва територията на Хърватия, Срем и Босна и Херцеговина - с изключение на части от далматинското крайбрежие и острови, които са отстъпени на италианците. Де факто контролът върху тази територия варира през по-голямата част от войната, тъй като партизаните постигат все по-големи успехи, докато германците и италианците все повече упражняват пряк контрол върху областите, които ги интересуват.

Всички, които се противопоставят на усташите и/или ги заплашват, са поставени извън закона. В началото на 1941 г. на евреите и сърбите е наредено да напуснат определени райони на Загреб.

Павелич се среща за първи път с Адолф Хитлер на 6 юни 1941 г. На 22 юли 1941 г. Миле Будак, тогава министър в правителството на Павелич, публично обявява насилствената расова политика на държавата. Макс Любурич, един от шефовете на тайната полиция, започва изграждането на концентрационни лагери през лятото на същата година. Дейността на усташите в селата в Динарските Алпи кара италианците и германците да изразяват безпокойство. Още на 10 юли 1941 г. генералът от Вермахта Едмунд Глайзе фон Хорстенау докладва следното на германското върховно командване, Oberkommando der Wehrmacht (OKW):

"

Нашите войници трябва да бъдат неми свидетели на подобни събития; това не се отразява добре на иначе високата им репутация... Често ми казват, че германските окупационни войски най-накрая ще трябва да се намесят срещу престъпленията на усташите. Това може да се случи в крайна сметка. Точно сега, с наличните сили, не бих могъл да поискам такива действия. Намесата ad hoc в отделни случаи би могла да накара германската армия да изглежда отговорна за безброй престъпления, които не е могла да предотврати в миналото.

"

В доклад на Гестапо до райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер от 17 февруари 1942 г. се посочва, че:

"

Повишената активност на бандите [на бунтовниците] се дължи най-вече на жестокостите, извършени от усташките части в Хърватия срещу православното население. Усташите извършват своите деяния по зверски начин не само срещу мъже в наборна възраст, но особено срещу безпомощни старци, жени и деца. Броят на православните, които хърватите са избили и садистично измъчвали до смърт, е около триста хиляди.

"

Италианските войски на терен са имали конкурентни териториални претенции със съюзниците си от Усташа и от самото начало са си сътрудничили с четнически части, действащи в контролираните от тях южни райони. Хитлер се опитва да настоява Мусолини да накара силите си да работят с усташите, но висшите италиански командири, като генерал Марио Роата, пренебрегват тези заповеди.

Расово преследване

Усташите въвеждат расови закони по подобие на тези в нацистка Германия. Тези закони са насочени срещу евреите, ромите и сърбите, които са обявени за врагове на хърватския народ. Сърби, евреи, роми и антифашистки настроени хървати и бошняци, включително комунисти, са интернирани в концентрационни лагери, най-големият от които е комплексът Ясеновац, където много хора са убити от милицията на усташите. Точният брой на жертвите не е известен. Броят на убитите евреи е сравнително надежден: около 32 000 евреи са убити по време на Втората световна война на територията на НДХ. Циганите (югославските роми) са с около 40 000 по-малко след войната. За броя на загиналите сърби оценките обикновено варират между 300 000 и 700 000 души.

В учебниците по история в Социалистическа федеративна република Югославия като общ брой на жертвите в Ясеновац се посочват 700 000 души. Според Центъра "Симон Визентал" (позовавайки се на "Енциклопедия на Холокоста") "терористите от Усташа са убили 500 000 сърби, 250 000 са изгонили и 250 000 са принудили да преминат в католицизма. Те избиват хиляди евреи и цигани."

Мемориалната зона Ясеновац, ръководена понастоящем от Славко Голдщайн, съхранява списък с 59 188 имена на жертви от Ясеновац, събран от държавни служители в Белград през 1964 г. Предишният ръководител на Мемориалната зона Симо Бърдар изчислява, че в Ясеновац са загинали най-малко 365 000 души.

Белградският музей на Холокоста съставя списък с над 77 000 имена на жертви от Ясеновац. Преди това той е оглавяван от Милан Булаич, който поддържа твърдението за общо 700 000 жертви. Сегашната администрация на музея допълнително разшири списъка, за да включи малко над 80 000 имена. По време на съдебния процес срещу Адолф Айхман през 1961 г. Александър Арнон (секретар на еврейската общност в Загреб) свидетелства за отношението към евреите в Югославия по време на войната. Показанията на Александър Арнон включват оценки за шестстотин хиляди убити в концентрационния лагер Ясеновац.

По време на Втората световна война различни германски военни командири дават различни данни за броя на убитите сърби, евреи и други на територията на Независимата държава Хърватия. Те разпространяват данни за 400 000 сърби (Александър Лер); 350 000 сърби (Лотар Рендулич); между 300 000 (Едмунд Глайс фон Хорстенау); повече от "3/4 милиона сърби" (Херман Нойбахер) през 1943 г.; 600-700 000 до март 1944 г. (Ернст Фик); 700 000 (Масенбах).

Концентрационни лагери

Първата група лагери е сформирана през пролетта на 1941 г. Те включват:

• Даница, близо до Копривница
• Pag
• Jadovno, близо до Gospić
• Крушчица, близо до Витез и Травник в Босна
• Đakovo
• Loborgrad, in Zagorje
• Tenja, близо до Осиек

Тези шест лагера са закрити през октомври 1942 г. Комплексът Ясеновац е построен между август 1941 г. и февруари 1942 г. Първите два лагера, Krapje и Bročica, са затворени през ноември 1941 г. Трите по-нови лагера продължават да функционират до края на войната:

• Ciglana (Jasenovac III)
• Kozara (Jasenovac IV)
• Stara Gradiška (Jasenovac V)

Имаше и други лагери в:

• Gospić
• Ястребарско, между Загреб и Карловац - Детски концентрационен лагер Ястребарско
• Керестинец, близо до Загреб
• Лепоглава, близо до Вараждин

Брой на затворниците:

• От 300 000-350 000 до 700 000 в Ясеновац
• Около 35 000 души в Госпич
• Около 8 500 в Паг
• Около 3000 души в Джаково
• 1,018 в Ястребарско
• Около 1 000 души в Лепоглава

Връзки с Католическата църква

Усташите поддържат позицията, че източното православие, като символ на сръбския национализъм за тях, е най-големият им враг. Усташите никога не признават съществуването на сръбски народ на територията на Хърватия и Босна. Те признават само "хървати с източна вяра". Наричали са босненските мюсюлмани и "хървати с ислямска вяра" (последните, които са искали да принудят да приемат християнството), но са изпитвали по-силна етническа неприязън към сърбите.

Някои от бившите свещеници, предимно францисканци, сами са участвали в зверствата. Мирослав Филипович е францискански монах (от манастира в Петричевац), който се присъединява към армията на усташите на 7 февруари 1942 г., когато е извършено жестоко клане на 2730 сърби от близките села, включително 500 деца. Филипович става главен пазач на концентрационния лагер Ясеновац, където е наречен от затворниците "Фра Сотона". За военните си престъпления е обесен във францисканските си одежди.

По време на войната Ватиканът поддържа пълни дипломатически отношения с държавата на Усташа (дава аудиенция на Павелич), като папският нунций е в столицата Загреб. Нунцият е информиран за усилията за религиозно обръщане към римокатолицизма. След края на Втората световна война усташите, които успяват да избягат от югославска територия (включително и Павелич), са нелегално прехвърлени в Южна Америка. Широко документирано е, че това е ставало чрез плъхови линии, управлявани от членове на организацията, които са били католически свещеници и преди това са си осигурили позиции във Ватикана. Смята се, че в това са участвали членове на илирийския колеж "Сан Джироламо" в Рим: монасите Крунослав Драганович, Петранович и Доминик Мандич.

Режимът на усташите е изпратил в швейцарски банки големи количества злато, заграбено от сръбски и еврейски собственици по време на Втората световна война. От общо 350 млн. швейцарски франка около 150 млн. са конфискувани от британските войски, но останалите 200 млн. франка (около 47 млн. долара) достигат до Ватикана. Съществуват твърдения, че те все още се съхраняват във Ватиканската банка. За това съобщава американската разузнавателна агенция СБУ през октомври 1946 г. Този въпрос е тема на неотдавнашно колективно съдебно дело срещу Ватиканската банка и други.

Свидетелят на процеса срещу Адолф Айхман Александър Арнон дава показания за позицията на Римокатолическата църква по това време: [2]

За съжаление нямаше протести. Хърватия определено е била католическа държава. Дори католическата църква в Загреб не каза и дума срещу депортациите и страданията на евреите.

E. Фратини и Д. Клъстер пишат в книгата си "Съществото: Пет века таен ватикански шпионаж:

Архиепископът на Загреб, Монишор Алойзие Степинац, оказва католическа подкрепа на пронацисткото правителство на Анте Павелич, знае от самото начало за кланетата и изтреблението на сърби, евреи и цигани и е един от стълбовете на усилията да се помогне на нацистки и хърватски престъпници да избягат в Южна Америка след Втората световна война.

Архиепископ Степинац казва това и на 28 март 1941 г., когато отбелязва първите опити на Югославия да обедини хървати и сърби: "Никога няма да могат да се съберат заедно, освен по чудо Божие. Схизмата (източното православие) е най-голямото проклятие в Европа, почти по-голямо от протестантството. Тук няма морал, няма принципи, няма истина, няма справедливост, няма честност".

Усташки милиции екзекутират затворници край концентрационния лагер Ясеновац

След войната

В края на войната усташите продължават да се сражават за кратко след официалната капитулация на германската група армии "Е" на 9 май 1945 г., а много бежанци се опитват да избягат в Австрия. Павелич обаче, с помощта на съмишленици сред францисканците, успява да избяга и да се укрие в Австрия и Рим, а по-късно бяга в Аржентина.

Останалите усташи преминават в нелегалност или бягат в Южна Америка и страни като Канада, Австралия и Германия с помощта на римокатолическите църкви и техните обикновени поддръжници.Някои от тях продължават кръстоносния си поход срещу Югославия.

С разгрома на Независимата държава Хърватия движението престава да съществува. Борбите заради неуспеха да се създаде хърватска държава раздробяват и оцелелите усташи. Анте Павелич създава Хърватското освободително движение, в което участват няколко от лидерите на бившата държава. Векослав Вранчич основава реформирано Хърватско освободително движение и е негов лидер.

Вйекослав Лубурич помага за създаването на организация, наречена "Хърватска национална съпротива" (Hrvatski narodni odpor). Тя се превръща в най-жестоката от устовските организации, които се раждат след Втората световна война. Лубурич ръководи организацията в продължение на двадесет и пет години от убежището си в Испания. Неговата организация е силно замесена в рекет, опити за убийства, изнудване, отвличания, бомбени атентати и други жестоки престъпления. След смъртта му неговите наследници на командния пост в организацията търсят връзки на престъпната организация с La Cosa Nostra, Временната ИРА и хърватската мафия в Сан Педро. Odpor е забранен в Германия за терористична дейност и действа (в САЩ и Канада) между законните функции на емиграцията и бандитския подземен свят. Нейните лидери се опитват да дистанцират организацията от действията на т.нар. ренегатски елементи, които отвличат международни полети и излежават присъди за изнудване. Odpor прегръща радикална националистическа идеология, която се различава само незначително от идеологията на усташите.

Най-впечатляващата терористична акция на "Отбрана" е отвличането на полет 355 на TWA на 10 септември 1976 г. Тази терористична акция е ръководена от Звонко Бушич, тогава лидер на американския клон на "Одор". Той и още четирима хърватски терористи извършват отвличането. Бушич също така залага бомба на централната гара в Ню Йорк. Опитът за обезвреждане на бомбата завършва с взрив, при който загива един полицейски служител, а други трима са ранени. Всички терористи се предават, а Бушич е осъден на доживотен затвор. Другите четирима терористи бяха осъдени на различни срокове затвор.

На 9 април 1957 г. сърбинът Благой Йовович застрелва Анте Павелич близо до Буенос Айрес, Аржентина. Павелич е ранен и по-късно умира.

На 19 август 1981 г. друга терористична организация на усташите - Хърватската революционна клетка, отдел "Бруно Бушич", взривява издателството "Р. С. Шулц" в Перша на езерото Щарнберг, Германия. Групата, която твърди, че е базирана в Париж, използва един килограм швейцарски динамит марка 2. Те заплашват да използват още два килограма през следващата седмица, ако фирмата публикува мемоарите на Тито.

Свързани страници

• Независима държава Хърватия
• Анте Павелич
• Концентрационен лагер Ясеновац