Музикална сюита — дефиниция, история и ключови примери

Открийте музикалната сюита: ясна дефиниция, историческо развитие и ключови примери от Бах, Хендел, Чайковски, Равел и други — от барока до модерната епоха.

В музиката сюита (изговаря се "сюита") представлява сбор от кратки, свързани музикални пиеси — обикновено говори се за поредица от движения, които могат да се изпълняват едно след друго като цяло произведение. Тези пиеси често са стилизирани танцови форми и са създадени с оглед както на изпълнение за слушане, така и за танцуване. Думата идва от френския термин "suite", който означава "последователност" — едно след друго.

Бароковата сюита — основни характеристики

В края на XVII в. и през целия барок сюитата е една от най-популярните форми. Много водещи композитори като Бах и Хендел създават сюити, които представляват сборници от танци. Типичната барокова редица включва обичайно алеманда, куранта, сарабанда и гига. Към тези основни движения често се добавят и други танци — например менует, гавот, пасепие, буре или други регионални форми.

Понякога първата част на сюитата не е танцова, а въвеждаща — тя може да бъде прелюдия, увертюра или подобен интро-сегмент. Някои сюити на Бах са озаглавени като партити, докато френският стилистичен модел (например Франсоа Куперен) представя своите сюити като Ordres.

Структура и музикални особености

Бароковите танцови движения в сюитата са често написани в двуделна (binary) форма с повтарящи се секции. Движенията обикновено се държат в една тоналност или близки тоналности, което придава усещане за единство, въпреки че характерът и темпото на отделните танци са контрастни. Различни национални стилове влияят върху характера на определени движения — например френската куранта е различна от италианската corrente.

Оркестрови и клавирни сюити, сюити за соло инструменти

Бах и Хендел пишат сюити за различни състави. Бах създава клавирни сюити, озаглавени "Френски сюити" и "Английски сюити", както и "Партити", партити за непридружена цигулка и сюити за непридружено виолончело. Хендел пише множество клавирни сюити и 22 сюити за клавирни инструменти, а за оркестър оставя известни сборници с танцови движения, които реално са оркестрови сюити.

Бах също пише сюити за оркестър, които нарича "увертюри". Хендел е автор на две от най-известните оркестрови сборки с танцови движения: "Водна музика" и "Музика за кралските фойерверки". Въпреки че тези произведения не носят заглавието "сюита", те функционират като такива — поредица от жанрово свързани движения, годни за концертно представяне.

Историческо развитие и възраждане

Форма на сюитата има и при по-ранни, дори ренесансови композитори, но терминът "сюита" се утвърждава около средата на XVII в. Към средата на XIX в. интересът към сюитата намалява — композиторите насочват вниманието си към по-големи жанрове като симфонията и концерта. В края на XIX век обаче думата и жанрът започват да се използват отново.

Причините за възраждането са различни: композитори, които създават опери и балети с популярни танцови сцени, често оформят оркестрови аранжименти на тези части, за да могат да се изпълняват самостоятелно на концерти. Класически пример е "Лешникотрошачката" от Чайковски — той преработва най-популярните танци в "Сюита за Лешникотрошачката", предназначена за концертна програма.

Сюитата като сбор от тематично свързани части

От края на XIX и през XX век много композитори използват термина "сюита" за поредица от части, обединени от обща идея или тема, а не непременно от танцово съдържание. Пример за това е Густав Холст, който нарича своя цикъл "Планетите" сюита — всяка част е посветена на различна планета и има свое характерно звучене. Френски композитори от периода на импресионизма, като Равел и Дебюси, също пишат сюити за пиано и за оркестър, използвайки формата за по-свободни музикални разкази и цветови ефекти.

Съвременни приложения

В модерната практика думата "сюита" обхваща и оркестрови аранжименти от балетна, оперна или филмова музика — т.нар. филмски сюити и концертни сюити. Такива трансформации позволяват популярните фрагменти да достигнат до концертната зала извън сценичния контекст. Освен това някои композитори използват сюитата като форма за инструментални цикли, където различните части изследват различни аспекти от една тема или идея.

Ключови примери

• Й. С. Бах — Френски сюити, Английски сюити, Партити за клавир, партити/сюити за солови струнни инструменти.
• Г. Ф. Хендел — оркестрови сборници като "Водна музика" и "Музика за кралските фойерверки", клавирни сюити.
• П. И. Чайковски — "Сюита за Лешникотрошачката", оркестрова селекция от балета.
• Густав Холст — "Планетите" (наречени сюита поради тематичната свързаност на частите).
• М. Равел и К. Дебюси — сюити и цикли за пиано и оркестър в импресионистичния стил.

Сюитата са гъвкава и многолика форма: от строго структурирани барокови сборници от танци до свободни модерни цикли и концертни аранжименти. Те остават важен начин за представяне на поредица от свързани музикални идей и за преустройване на сценична музика за концертен формат.

Въпроси и отговори

Въпрос: Какво е апартамент?

В: Какво означава френската дума "suite"?

В: Кой е писал сюити през XVII век?

В: Какви танци обикновено са били включени в тези сюити?

Въпрос: Всички ли сюити включваха танцови части?

В: Кога композиторите са спрели да пишат сюити?

В: Кога композиторите отново започват да използват термина "сюита"?

Търсене по буква