Виолончело

История

Виолончелото започва да се използва през 16 век. По това време съществува семейство инструменти, наречени виоли. Инструментите от семейството на цигулките също се развиват и се провеждат множество експерименти с инструменти с различни форми и размери. Виолата е била популярна като басов инструмент. Той е бил подобен на съвременния контрабас. Името виолончело означава "малка виола". Виолончелото също има 4 струни. Виолончелото се развива като басов инструмент в струнните групи (контрабасът е добавен по-късно, "удвоявайки баса", т.е. свирейки същото като виолончелото, но октава по-ниско). Използвало се е за акомпаниране на басо континуо, като е свирило със същата сила като лявата ръка на клавесиниста. Когато композиторите започват да пишат concerti grossi (произведения за оркестър и малка група солисти), те започват да дават на виолончелото малки солови изпълнения. По този начин виолончелото започва да се използва и като солов инструмент. Йохан Себастиан Бах пише шест много известни сюити за соло виолончело (без съпровод). Те са сред най-красивите произведения, написани за виолончело.

Други композитори започват да пишат произведения за соло виолончело. Йозеф Хайдн написва два солови концерта за този инструмент. Пруският крал Фридрих Вилхелм II обича виолончелото и вдъхновява Хайдн, Моцарт и Бетовен да пишат музика с интересни партии за виолончело. Виолончелото вече е равностойно на останалите струнни инструменти, а не просто свири обикновена басова линия.

През XIX век много известни композитори пишат музика за виолончело. Много от тях са били виолончелисти, например Карл Давидов, Давид Попър и Юлиус Кленгел. Някои много известни композитори, които са написали важна музика за виолончело, са: Менделсон, Шопен, Шуман, Брамс, Дворжак, Форе, Сен-Санс, Елгар, Сергей Рахманинов. Две известни произведения, написани наскоро за виолончело и оркестър, са Симфония за виолончело от Бенджамин Бритън и The Protecting Veil от Джон Тавенер.

Свирене на виолончело

Частите на виолончелото са подобни на тези на цигулката. Струните са настроени на C-G-D-A (от ниски до високи). На виолончело се свири в седнало положение, като инструментът се държи между коленете. В края на инструмента има щифт, който се опира на земята. Височината му може да се регулира, за да може свирещият да го постави в удобно за него положение. Обикновено на виолончелото се свири с лък.

Виолончелото има дълбок и богат звук. Започва на две октави под средното C, но може да се извиси много високо. За най-високите тонове изпълнителят може да използва "позиция на палеца" (цигуларят не може да прави това). Това означава, че левият палец натиска една или две струни високо над грифа ("високо" означава "по-близо до моста", където са високите ноти. Всъщност той е по-близо до пода). Въпреки че музиката за виолончело най-често се пише в басов ключ, музиката за виолончело често стига доста високо, така че теноровият ключ се използва особено в соловия репертоар.

Някои известни виолончелисти

Най-известният виолончелист в началото на 1900 г. е испанският виолончелист Пабло Казалс. Той прави виолончелото популярно като солов инструмент и днес. Касалс открива и изгубените дотогава известни сюити за виолончело на Й. С. Бах.

Сред другите известни виолончелисти от миналия век са Емануел Фойерман, Грегор Пятигорски, Пол Тортелие, Жаклин дю Пре и Мстислав Ростропович.

Сред съвременните виолончелисти са Йо-Йо Ма, Джулиан Лойд Уебър, Октавия Филхармония, Миша Майски, Кирил Родин, Тим Хю, Робърт Коен, Руслан Бирюков, Питер Виспелвей и Трулс Мьорк.