Симфония: определение, структура, части и история на оркестровото произведение

Открийте всичко за симфонията: определение, структура, части и история на оркестровото произведение — от Хайдн до Малер, с анализ, примери и ключови моменти.

Симфонията е музикално произведение, написано за изпълнение от оркестър. Обикновено представлява по-голяма, многочастна творба, която може да бъде доста дълга и да обхваща богата музикална мисъл и развитие на теми. Симфонията е една от централните форми в музикалната литература и често е белег за стиловите и естетическите идеи на дадена епоха.

Тя обикновено е разделена на части — най-често 3 или 4 части, наричани още движения. В рамките на тези движения композиторът развива основни теми, контрастни епизоди, тонални и динамични отношения, а понякога използва и хор или солисти (например в края на Бетовеновата Девета симфония).

Структура и форми на частите

Първата част на симфонията най-често е бърза и традиционно е в формата на соната (сонатна форма или сонатно-алегрова форма). Тази форма включва експозиция (представяне на основните теми), развой (развитие на материалите) и реприза (връщане към темите в основната тоналност). При някои творби първата част може да бъде също в рондо-структура или да съдържа програмни елементи.

Втората част обикновено е по-бавна — песенна, вариационна или лирична по характер. Тя дава възможност за контраст и емоционална дълбочина; формите тук могат да бъдат вариации, адажио, песенна форма или друг свободен тип.

Третата част традиционно е менует (в класическия период) или неговата по-жива и ритмична версия — скерцо. Менуетът има триделна структура (менует — трио — менует), а скерцото често е по-бързо и острожно, с неочаквани акценти и по-азартен характер. През романтизма някои композитори пропускат опростения менует и заменят с други междинни движения.

Четвъртата част обикновено е финалът на симфонията — енергичен или помирителен завършек. Тя може да бъде във форма на рондо, сонатна форма или комбинация между тях (например сонатно-рондо). Композиторите използват и вариации, фуги, дори вокални апсеки при нужда.

Въпреки този „класически“ модел, съществуват много различни начини за написване на симфония — някои автори разширяват броя на частите (Густав Малер), други съкращават или променят формата (Бетовен, Чайковски), а трети въвеждат допълнителни елементи като хор, солисти или програмна сюжетност (Берио, Брукнер, Берлиоз, Малер).

Оркестров състав и звучене

Типичният голям оркестър включва четири основни семейства инструменти: струнни (вкл. първи и втори цигулки, алт, виолинони/виолончели, контрабаси), дървени духови (флаути, обои, кларинети, фаготи), медни духови (тромбони, тромбони, френски рога, тромпети) и перкусии (тимпани, тарелки и др.). Към това могат да се добавят клавишни, хармоника, солови инструменти или необичайни инструменти според нуждите на композитора.

Големият оркестър често се нарича "симфоничен оркестър". Така се разграничава от малкия оркестър, наречен "камерен оркестър". Размерът на оркестъра се мени — от по-компактните ансамбли при класическите симфонии до огромни състави при някои романтици и модернисти (например при Малер или при части от руската и австрийската традиции).

Конотации

Думата "симфония" произлиза от гръцките думи "sym" (заедно) и "phone" (звук) и буквално означава "съзвучие" или "съгласие на звуците".

"Симфоничен" означава "като симфония" и често се използва, за да опише музика, която е мащабна, многогласна и развива темите в продължение на дълъг период от време. Понятието може да се прилага и към оркестрово звучене или специфичен стил на композиция.

Кратка история и развитие

Произходът на симфонията може да се проследи до бароковата "синфония" (sinfonia) — предговори или инструментални откъси към опери и кантати. В края на XVIII век формата се оформя окончателно в класическата школа, най-вече благодарение на Йозеф Хайдн, който често е наричан "бащата на симфонията" заради огромния си принос при установяване на многочастната архитектура и стандартния оркестров състав.

Волфганг Амадеус Моцарт разширява изразните възможности и оркестровата техника, придавайки изключителна мелодична и драматична изтънченост. Лудвиг ван Бетховен прави революция в жанра, като увеличава мащаба, драматичността и експериментите със структурата — особено видими в неговите Трета ("Ероика"), Пета и Девета симфонии (последната въвежда хор и вокален финал).

Романтичната епоха разширява формата още повече — композитори като Франц Шуберт, Феликс Менделсон, Роберт Шуман, Антон Брукнер, Йоханес Брамс, Пьотр Чайковски и Густав Малер разгръщат симфоничните възможности — някои прилагат програмни сюжети (Берлиоз, Малер), други засилват духовните, структурните и оркестровите характеристики (Брукнер, Брамс).

В XX век формата продължава да се развива: композитори като Жан Сибелиус прилагат нови методи на тематична трансформация; Дмитрий Шостакович използва симфонията като социално и политическо изказване; другаде се появяват експерименти с атоналност, неокласицизъм, минимализъм и електронни елементи.

Имена, номера и примери

Симфониите често се означават с номера (например "Симфония № 5"), но някои имат и прозвища или подзаглавия, които подчертават характера или програмата (например "Ероика", "Пасторал", "Патетична"). Сред емблематичните примери са Берлиозовата "Symphonie fantastique", Бетовеновата Девета, Малеровите цикли и Чайковскиевата Шеста ("Pathétique").

Как да слушаме симфония

При слушане е полезно да се внимава за развитието на основните теми (идеи), за начина, по който композиторът ги трансформира и комбинира, за контраста между движенията и за оркестровите цветове. Познаването на формата (напр. сонатната форма) помага да се разчисти структурното движение, но много симфонии носят и емоционални, програмни или философски послания, които трябва да се усещат интуитивно.

Някои от най-известните композитори на симфонии са Йозеф Хайдн, Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетховен, Франц Шуберт, Феликс Менделсон, Роберт Шуман, Антон Брукнер, Йоханес Брамс, Пьотр Чайковски, Густав Малер, Жан Сибелиус и Дмитрий Шостакович. Техните симфонии оформят канона и показват колко гъвкава и живa може да бъде тази форма.

Въпроси и отговори

В: Какво представлява симфонията?

В: Колко части обикновено има в една симфония?

В: Какъв вид част често е първата част на симфонията?

В: Какъв тип е втората част на симфонията?

В: Какъв тип движения могат да съставляват третата и четвъртата част?

В: Кой е известен като "бащата на симфонията"?

Въпрос: Как много композитори оттогава насам са използвали модела на Хайдн за собствените си композиции?

Търсене по буква