Музикално движение (част от класическо музикално произведение)

Научете как частите (движенията) в класическите произведения оформят структура, темпо и емоция — от менует до финал; обяснение на термини като Allegro, Andante и Presto.

Дългите произведения на класическата музика често са разделени на части, наричани движения. Всяко движение представлява самостоятелна музикална единица — подобно на отделно изречение в речта — но всички движения заедно съставляват цялото произведение. Частите могат да бъдат много кратки или изключително дълги; в някои симфонии едно движение може да продължи до 20–25 минути.

Брой на движенията и типичен ред

Много симфонии от класическата епоха (особено по времето на Хайдн и Моцарт) са в четири движения. Типичният ред тогава е: бърза част, бавна част, част, наподобяваща танц (менует), и финална бърза част. По-късно някои композитори заменят менуета със Скерцо или променят броя и характера на частите.

Други видове многодвижни произведения, като концерти и сонати, често имат по три движения: бързо — бавно — бързо (например концертите на класическия период и редица сонати). Камерните жанрове (напр. струнни квартети) могат да следват подобни правила, но също така да варират според стила на композитора.

Как са обозначени движенията

В концертните програми всяко движение обикновено се посочва с темпо-индикация, често на италиански — например Allegro (бързо), Presto (много бързо), Andante (в умерено, „ходещо“ темпо), Adagio (бавничко), Largo (много бавно), Vivace (живо), Moderato (умерено). Това позволява на слушателя да добие представа за характера на всяко движение още преди изпълнението.

Ето един пример от програмата, както често се вижда:

Роберт Шуман: Симфония № 4 в ре минор оп.120

1. Andante con moto - Allegro di molto
2. Romanze: Andante
3. Скерцо: Presto
4. Финал: Allegro vivace - Presto

Форми на движенията

В зависимост от епохата и жанра едно движение може да бъде написано в различни формални модели. Някои от най-разпространените са:

• Сонатна (sonata-allegro) форма — често използвана за първи (и понякога финални) движения: включва експозиция (представяне на темите), разработка (развиване и трансформиране) и реприза (връщане към началните теми), често с кода в края.
• Тема с вариации — една основна мелодия, която се повтаря многократно във варирани форми (хармонично, мелодично, ритмично или оркестрационно).
• Минует и трио / скерцо — форма в ABA-структура: танцувална средна част (трио) между повторенията на първия елемент; скерцото често е по-бърз и по-игрив вариант, въведен през късния класически период.
• Рондо — структура, в която рефренът се връща многократно (A–B–A–C–A и т.н.), често използван за финали.
• Фуга и барокови форми — в бароковата епоха движенията често са част от сюити или концерти и могат да следват танцови или полифонични образци (напр. фуга).

Пауза между движенията и "attacca"

По време на концерт оркестърът или изпълнителите понякога отделят минута-две за кратко настройване на инструментите или смяна на позиция, особено при дълги и трудни движения (например при симфонии на Малер или Шостакович, където отделеното движение може да е много дълго). Друг път диригентът или изпълнителите започват следващото движение почти веднага — тогава програмните указания могат да съдържат термините attacca или бележка, че няма пауза между частите.

В миналото публиката често ръкопляскаше между отделните движения, но от края на XIX век и в съвременната концертна етика обикновено се изчаква край на цялото произведение, преди да се аплодира.

Роля на тоналността и свързаността между движенията

В класическата традиция отделните движения често са свързани тонално — например главната тоналност на първото движение може да бъде възстановена в края на финала. При по-късните композитори залагането на тематични връзки между движенията (циклични мотиви, повторно появяване на теми) е често срещано и увеличава усещането за единство на произведението.

Историческо развитие

В барока многодвижните произведения (като концерти на Вивалди или сюити) следват по-скоро танцов или контрапунктичен модел. През класическата епоха Хайдн и Моцарт систематизират четиричленната форма на симфонията; Бетовен разширява и експериментира с формата, придавайки по-голяма драматичност и вътрешна свързаност. Романтизмът и XX век донасят увеличена дължина на движенията, по-голяма свобода в структурата и програмност (където движенията разказват или илюстрират външни сюжети или настроения).

Какво означава "движение" на немски

Немската дума за "движение" (в този музикален смисъл) е "Satz", което буквално означава "изречение". Движението наистина може да се възприеме като музикално изречение: съвкупност от идеи, свързани помежду си, които заедно предават определен смисъл. Всички движения заедно са като няколко изречения — те разказват цялата история на произведението.

По този начин понятието движение обхваща както технически структурни елементи (форма, темпо, хармония), така и по-широките художествени намерения на композитора — от ясно формално изложение до романтична, програмна разработка.

Въпроси и отговори

Въпрос: Какво представлява движението в класическата музика?

В: Колко части обикновено се съдържат в една симфония?

В: Какви италиански музикални термини често се използват за описание на частите?

В: Има ли паузи между частите, когато се изпълняват на живо?

В: Как обикновено реагира публиката между отделните части?

В: Какво означава "Satz" на немски език?

В: Кой композира Симфония № 4 в ре минор, оп. 120?

Търсене по буква