Ре-диез минор (D♯ минор) е минорна скала, чиято тоника е нота D ♯. В хармоничния вариант седмият тон (C♯) се повишава до C
. Нейната ключова сигнатура съдържа шест резки (F♯, C♯, G♯, D♯, A♯ и E♯).
Строеж на скалата
Натуралният ре-диез минор се изгражда по формулата на естествения минор: тоника — голяма секунда — малка терца — чиста кварта — чиста квинта — малка секста — малка септима. В практическа нотация това дава следните тонове (в естествен вид): D♯, E♯, F♯, G♯, A♯, B и C♯. В хармоничния минор седмият тон се повишава (C♯ → C𝄪), а в мелодичния минор при възходяща форма се повишават шестият и седмият тон (B → B♯ и C♯ → C𝄪), докато при низходяща форма се връщат в естествен вид.
Енхармоничен еквивалент и тонални отношения
Ми-бемол е неговият енхармоничен еквивалент в минор (т.е. D♯ minor ≡ E♭ minor). Неговият относителен мажор е Fis-мажор (Фа диез мажор), тъй като дели същата ключова сигнатура (шест резки). Паралелният мажор по теоретична дефиниция е ре-диез мажор (ре-диез мажор), но той е практически непрактичен и обикновено се заменя с ми-бемол мажор (енхармоничен еквивалент), за да се избегнат прекалено много двойни карпи.
Практически трудности и инструментариум
Тоналността ре-диез минор е трудна за нотация и четене, тъй като включва двойни повишения в хармонични или мелодични варианти (напр. C𝄪 и B♯). Поради това композиторите често предпочитат да пишат в енхармонично по-удобни тоналности (ми-бемол минор) при печат или при инструментиране.
Особено проблематична е за инструменти с ограничени възможности за промяна на строя: например при арфата (арфа) педалите имат три позиции (бемол, естествено, диез) и няма "позиция за двойно диез", което прави изпълнението на пасажи, съдържащи C𝄪, много трудно или невъзможно в практиката. В резултат на това партиите в D♯ минор често се пренаписват или се използва енхармоничната форма E♭ minor за по-лесно изпълнение.
В историческата литература композитори и издатели често избират една от енхармоничните форми в зависимост от инструменталните и нотните удобства. В примери от бароковата и късната барокова практика се срещат и двата начина на писане — с D♯ или с E♭ — в зависимост от контекста и предпочитанията. По-често се отбелязва, че при клавирни и органни произведения композиторите са по-склонни да използват по-необичайната нотация за специфичен ефект или заради контраинтуитивни хармонични връзки; в други случаи печатарите или изпълнителите преференциално превключват към енхармоничната форма.
Четимост и оркестровка
Заради трудната нотация ре-диез минор рядко се използва в оркестровата литература и е по-разпространен в клавирната музика. При аранжиране на клавирни творби в D♯ минор за оркестър авторите често предпочитат да транспонират музиката в по-практична тоналност или да използват енхармонична еквивалентна тоналност (ми-бемол минор), за да улеснят духови и медни инструменти. Ако не се прави транспониране, трябва особено внимателно да се обработят транспозираните партии за си-бемолни, фа-диезни и други духови инструменти, за да се избегнат непрегледни двойни карпи и неудобни за изпълнение пасажи.
В някои партитури за клавирни или камерни ансамбли композиторът може да промени ключовете (например да използва по-висок ключ за част от нотата в горния строй), за да намали броя на акцидентите и да улесни четенето. Това обаче е рядка практика и обикновено се прилага само когато по-ясната нотация дава реално предимство при изпълнение.
Примери и известни произведения
Тоналността ре-диез минор се смята за предизвикателна за четене и изпълнение и затова през класическата епоха и романтизма е по-рядко използвана като основна тоналност. Въпреки това някои композитори са използвали или предпочитали енхармоничната й форма за конкретни ефекти.
- Най-известното пиано произведение, написано в D♯ минор, е прочутият етюд на Скрябин — Etude, Op. 8 No. 12, който използва драматичната и експресивна окраска на тоналността.
- Руският композитор Ляпунов също използва енхармонични форми и пише заметки в близки тоналности; някои от неговите етюди и вариации са свързвани с ми-бемол (E♭) минор/ре-диез (D♯) тоналности в различни редакции.
В клавирната литература срещаме случаи, при които авторите предпочитат едната или другата нотация поради инструментални ограничения, печатарски навици или хармонични съображения. Това прави D♯ минор интересен и любопитен обект за изучаване от гледна точка на теорията и практическата нотация.
Ако решите да работите с творби в ре-диез минор — било като изпълнител, редактор или аранжор — е важно да прецените удобството на конкретните инструменти и изпълнителите и при необходимост да предложите енхармонични или транспонирани версии за по-добра четимост и изпълнимост.
