Ре-бемол минор (D♭): теоретична тоналност и енхармоничен еквивалент на C♯ минор

Ре-бемол минор е теоретична тоналност, базирана на тониката D♭. В практиката тя почти винаги се записва като енхармоничен еквивалент на C♯ минор поради изключително сложната си нотация: при теоретичното й представяне се срещат седем бемола и поне един двоен бемол в хармоничното/мелодично оформяне.

Структура на скалата и подпис (key signature)

Натуралният (естествен) ре-бемол минор може да се запише с аварии по следния начин (енхармонично равни на C♯ minor):

• Натурален: D♭ – E♭ – F♭ – G♭ – A♭ – B♭♭ – C♭ – D♭
• Хармоничен: D♭ – E♭ – F♭ – G♭ – A♭ – B♭♭ – C♮ – D♭ (вдигната 7-ма степен)
• Мелодичен (възходящ): D♭ – E♭ – F♭ – G♭ – A♭ – B♭ – C♮ – D♭; (низходящо обикновено се връща към естествената форма)

За да се запишат тези форми правилно, в теорията би се използвал подпис с много бемоли (включително и двоен бемол като знак върху съответния тон). Това прави ключа практически неудобен за четене и писане, затова в нотописа обикновено се предпочита C♯ минор, чиито знаци са далеч по-правилни (4 диеза в ключовия подпис).

Отношения с други тоналности

• Енхармоничен еквивалент: C♯ минор (често използван на практика).
• Относителна мажорна тоналност: Фа-бемол мажор (F♭ мажор) — също теоретична и рядко употребявана, поради сложността на нотацията.
• Паралелна мажорна тоналност: D♭ мажор (с пет бемола) — реално съществуваща и по-удобна за писане от D♭ минор.

Защо се използва енхармоничен запис

Просто казано — удобство и четимост. Записът в C♯ минор има по-малко аварии и по-ясна функционална хармония за изпълнителите и редакторите. Двоените бемоли и редките аварии в D♭ минор правят партитурата трудна за анализ и изпълнение. Поради това повечето композитори и издатели предпочитат да използват еквивалентни тоналности с по-прост ключов подпис.

Примери в музикалната литература

Въпреки че D♭ минор е рядък като обозначение, в музикалната практика съществуват случаи, в които композиторът е избрал точно това нотиране по хармонични или инструментални причини. Например тематичният мотив на Малер "der kleine Appell" („призив за ред“) е записан в D♭ moll в Симфония № 4, но в Симфония № 5 същата тематична материя е нотирана в C♯ moll. В Адажиото на неговата Симфония № 9 темата за соло фагот се появява първо в ре минор, но се връща още два пъти, нотирана в до минор. В Адажиото на Симфония № 8 на Брукнер също има фрази, които тонално са в ре минор, но са записани като до минор.

Тези примери показват, че изборът между теоретичния запис и енхармоничния еквивалент често зависи от контекста: инструменталното писане, хармоничната логика в даден пасаж или предпочитанията на композитора/издателя.

Въпроси и отговори

В: Какво е ре-бемол минор?

В: Колко лада има в клавишната сигнатура на ре-бемол минор?

В: Защо обикновено се изписва като енхармоничен еквивалент на до минор?

В: Можете ли да дадете пример за това?

Въпрос: Има ли други примери за музика, написана в двете тоналности?

Търсене по буква