Тръбен орган: как работи, строеж, история и видове

Описание на органа

В тръбния орган музикалните ноти се издават чрез издухване на въздух през тръбите. Всеки орган трябва да има тръби, нещо за издухване на въздуха и начин за управление на това кои тръби свирят.

Тръбите са изработени от метал или дърво. Те са подредени в редици в кутията на органа, която може да бъде голяма колкото една стая. Металните тръби са кръгли. Те могат да бъдат изработени от различни видове метал, но най-разпространеният вид е сплав (или смес от метали) от калай и олово, наречена "петнист метал", защото има кръгли лъскави петна. Благодарение на тази сплав тръбите звучат добре, тъй като по-твърдият калай осигурява яснота и отчетливост, а по-мекото олово създава тоналност. Много малки тръби понякога могат да бъдат изработени от сребро, като флейти. Някои органи имат и тръби, изработени от месинг, които звучат като тромпети. Повечето органи имат много дървени тръби. Дървените тръби имат четири плоски страни и издават звук, различен от този на тръбите от "петнист метал". Обикновено те не се виждат; те са грижливо подредени зад големите метални тръби в предната част на органа, които понякога са боядисани с цветове и шарки. Всички тръби трябва да бъдат изработени с край, който се стеснява в долната част, където се вкарва въздухът.

Всяка тръба може да свири само една нота, която зависи от нейния размер. Малките тръби свирят високи ноти, а големите - ниски. Всяка тръба има свой собствен специфичен звук, който зависи от материала, от който е направена (дали е дърво, месинг или метал с петна), и от формата на тръбата. Тръбите са подредени в "редици", така че всички тръби с еднаква форма и от един и същи материал могат да бъдат контролирани, за да свирят една мелодия заедно, без всички останали.

За издухване на въздуха през органа има кутии, наречени "духалки". Когато органистът свири, той може да види малък индикатор, който показва дали има достатъчно въздух. Вентилаторните кутии могат да се поддържат пълни по два начина. Старомодният начин е да има огромен комплект "мехове" (вижте снимката), които се помпат нагоре-надолу от човек с помощта на голяма дръжка. По този начин се засмуква въздух и сандъкът се пълни. Помпането на меховете на голям орган е тежка работа. Поради тази причина повечето органи в днешно време имат електрически двигател и голям вентилатор, който пълни духалото.

Органистът използва клавиатури като тези на пианото, за да свири на орган. Малкият орган може да има само една клавиатура, но много органи имат две клавиатури, а много големият орган може да има дори пет. Органистите не ги наричат клавиатури; те ги наричат "мануали". Един органист ще говори за "орган с четири мануала" (което означава, че той е голям). Мануалите са разположени върху "конзолата" на органа, а органистът седи на пейка пред конзолата, за да свири. Освен мануалите има още две важни части на конзолата. Има набор от дълги дървени педали, на които органистът може да свири с краката си. Всеки педал свири различна нота.

От двете страни на ръководствата има редици от "ограничители", които приличат на копчета. Спирачките могат да се издърпват или натискат. Когато се извади ограничител, той включва някои набори от тръби. Органистът може да избере дали да свири на силни или на меки тръби, на флейта или на медни тръби, на сладки или на груби тръби. Докато свири, органистът не трябва само да мисли за правилните ноти. Той трябва да мисли и за вида на "гласа", с който трябва да свири органът. Той/тя може да свири заедно на различни редици тръби, като издърпа няколко стопа. Някои тръби, обикновено най-големите украсени тръби в самата предна част на органа, се използват само за най-грандиозната музика. По традиция тези тръби са символ на "гласа на Бога".

Когато органистът натиска клавишите на органа, звукът се излъчва от въздуха, който преминава през тръбите. Това е така, защото клапан (отвор с еднопосочна врата) се отваря, за да пусне въздуха в тръбата, и се затваря отново, когато органистът спре да натиска този клавиш. Това може да се случи по няколко начина. Традиционните органи имат така нареченото "проследяващо действие". Те представляват тънки дървени пръчки и жици, които се движат напред-назад, като отварят и затварят всички клапани. Те се задвижват от лостове под клавиатурата. Органът с тракерно действие трябва да има конзола в непосредствена близост до органа, обикновено под големите предни тръби.

По-съвременна разработка е "тръбното пневматично" действие, при което конзолата може да бъде отдалечена от органа, но свързана с него чрез тръби, през които може да се вкарва въздух, за да се отварят клапаните. В най-модерните тръбни органи мануалът е свързан с тръбите на органа чрез електрически проводници. Силата за отваряне и затваряне на клапаните се контролира от електромагнитни превключватели. Не е задължително пултът да е в близост до органа. Това дава възможност на органиста да седи на място, където има добър контакт с хората в църквата или с други музиканти.

Ръководства

Един много малък орган може да има само един мануал (клавиатура). Повечето органи имат поне два. При английските и американските органи долният мануал е основният и се нарича Great. Горният мануал се нарича Swell, тъй като управлява тръбите, които се намират вътре в "кутията за swell", която има щори, които могат да се отварят или затварят. Така музиката става по-силна или по-тиха (кресчендо или диминуендо). Органистът управлява кутията за свирене с педал, който се върти (люлее се насам-натам). Той се намира в центъра, точно над таблото с педалите. При старите английски органи кутията за свирене се управлява с лост отстрани. Той е доста труден за използване. Повечето от тях вече са заменени с централно разположени кутии за свирки.

Ако има трето ръководство, в англоговорящите страни то се нарича Choir. Първоначално англичаните са ги наричали "chair organs", защото са били отделен инструмент. За да свири на тях, органистът е трябвало да се обърне и да застане на другата страна. Смята се, че думата "chair" (стол) постепенно се е променила на "choir" (хор), защото често се е използвала за акомпаниране на хор. При немските органи третият мануал се е наричал "позитив". Названието "Rückpositiv" ("позитив на гърба") се използвало, защото тръбите били зад гърба на органиста, когато той седял с лице към главния орган. Те започват да стават отново популярни сред органостроителите през 50-те години на ХХ век, когато се смята, че романтичният орган не е подходящ за стара музика, и някои органостроители започват отново да използват барокови принципи, за да може музиката на композитори като Бах да звучи както преди. Ръководството за хор е най-близко до играча, голямото е в средата, а свирещото е най-далеч. Choir или Positiv често съдържа меки стопове, които са подходящи за акомпаниране на хор. При френските органи от края на XIX век нататък трите мануала са разположени по различен начин: Големият ("Grande Orgue") е най-близо до играча, "Positif" е средният мануал и е като по-малка версия на Големия, а Swell ("Recit") е най-горният мануал. Това улеснява органиста в изграждането на музиката, която постепенно се усилва, като се започва от върха и постепенно се спуска надолу.

Четвъртият мануал се нарича Соло, защото стоповете на този мануал се използват за изсвирване на мелодията като соло. Този мануал е още по-отдалечен от свирещия, отколкото Swell. Големите катедрални органи обикновено имат четири мануала. Солото вероятно ще има наистина много силен стоп, наречен "Tuba" или "Tuba Mirabilis".

Ако има пети наръчник, той може да се нарече "Ехо", защото има много тихи спирки, които отекват. Алтернативно, особено при американските органи, той може да бъде Bombarde. Bombarde обикновено съдържа силни, смели тръстикови стопове, включително стопове, наречени "Bombarde". Например: на този мануал може да бъде поставен държавен тромпет или папски тромпет, който може да се чуе над всички други свирещи стопове. Bombarde е заимстван от френските органи, където той е стандартен стоп на почти всички мануали и педали. Наличието на мануал Bombarde е нещо като лукс за един органист. Той може да бъде открит, например, на органа на Уестминстърското абатство.

Изключително необичайно е да има повече от пет мануала, но в Америка има няколко много големи органа. Органът на Уонамейкър в магазина на Мейси във Филаделфия има шест мануала. Най-големият орган в света се намира в конферентната зала на Атлантик Сити. Той има седем мануала и над 33 000 тръби. Най-големият орган в света обаче не работи, тъй като работата му би била твърде скъпа.

Използване на ръководствата

Наличието на два или три мануала дава възможност за бърза смяна на звученето по време на парчето. Играчът може също така да свири на два мануала едновременно: един с лявата ръка и един с дясната. Това е особено полезно, за да се направи мелодията по-силна от акомпанимента (на пиано това може да се направи чрез по-силно натискане). Мануалите могат да се свързват и заедно, например, ако издърпате стопа "Swell to Great", всички звуци от Swell ще излязат и на Great. При органи с механично действие клавишите на Swell ще се виждат да "свирят сами" като пиано, но при някои по-стари органи може да е трудна работа за пръстите на органиста, когато мануалите са свързани, тъй като това прави действието много тежко.

Педалите

Нотите на педалите са подредени като нотите на клавиатурата, но очевидно са много по-големи. Играчът трябва да се научи да свири с усещане, иначе ще трябва да прекарва цялото си време в гледане на краката си. Той изсвирва всяка нота или с палеца, или с петата и или с вътрешната, или с външната страна на стъпалото. Американският и британският стандартен орган съдържа 30 ноти, което дава диапазон от почти 2¹ ⁄₂ октави (от C до F, или понякога от C до G: 32 ноти). Те не са съвсем в права линия, а са малко разклонени, за да се улесни свиренето (това се нарича "лъчист, вдлъбнат педалборд"). При германските и френските органи и органите, построени преди 1920 г., педалната дъска е права, без да има някаква ветрилообразна извивка. Много органисти смятат, че това затруднява свиренето. Органистите се нуждаят от добър чифт обувки: такива, които имат добри тесни токчета и за предпочитане заострени пръсти. Подметките трябва да са доста хлъзгави, но не прекалено, за да може свирещият да плъзга крака си от един педал на друг. Обикновено органистите обичат да си оставят чифт обувки, които се носят само за свирене на орган, за да не останат по подметките песъчинки или мръсотия от улицата.

Спирките

Спирачките на органовата конзола издават различни звуци, подобно на инструментите в оркестъра, и имат имена, които подсказват на органиста какъв звук ще издават. Спирачките обикновено са отляво и отдясно на органиста и се изтеглят ("drawstops" или "pulls", защото се "изтеглят", т.е. дърпат). Някои органи имат "табуретни стопове" или "люлеещи се стопове", които са пред свирещия и могат да се люлеят напред и назад за включване/изключване.

Спирачките на един орган могат да бъдат разделени на семейства.

Хорусните стопове са базовите стопове, които са подходящи за изграждане на голям, солиден звук. Диапазонът или принципът е хоров ограничител.

Спирачките за флейта звучат като флейти в оркестър. Те са по-нежни от диапазоните и звучат добре за много бърза и лека музика.

Тръстиките са с ограничители като тези на обоя, кларинета, тромпета, фагота и тромбона. Всяка тръба има вътрешна тръстика. Звукът им е много силен и носов (като при говорене през носа).

Струните са тихи стопове, които звучат като струнни инструменти. Това са стопове като виолончело и гамба.

Има и друг начин за групиране на спирките. Всяка спирка има номер под името си. Номерът може да е 16, 8, 4, 2, 1 или дори 2 2/3 или 1 3/5. Ако числото е 8, това се нарича "спирка с осем стъпки". Това е нормалната височина на звука: нотата ще звучи така, както е написана, напр. при свирене на Middle C звукът ще бъде Middle C. Стоп 4 фута ще звучи една октава по-високо от написаното, а стоп 2 фута ще бъде две октави по-високо. Стоп 16 фута ще звучи с една октава по-ниско от стоп 8 фута. Следователно 8 фута е нормалната височина на звука, а останалите се добавят към нея, за да се получи по-голям и по-ярък звук. 16-футовите стопове са нормални за педалните партии.

Мутационните стопове са стопове, при които дадена нота не звучи с цял брой октави над нормалната височина. Примери за това са Tierce 1 3/5 (която звучи 2 октави и една трета по-високо) и Nazard или Twelveth 2 2/3 (една октава и една пета).

Използване на ограничителите

Органистът трябва да научи кои комбинации от стопове звучат добре заедно и как да ги балансира добре. Всеки орган е различен и има свой собствен характер.

Комбинацията от спирки, която органистът избира за дадено музикално произведение, се нарича "регистрация". Списъкът на всички спирки, с които разполага даден орган, се нарича "спецификация". В спецификацията на даден орган са посочени имената на стоповете за всеки от мануалите и за педалите, както и списък на съединителите.

Органите имат и бутони, наречени "бутала", които помагат за промяна на регистрацията по средата на произведението. Има "бутала за пръсти", които се управляват от краката, и "бутала за палци", които се поставят точно под всеки мануал, така че да могат да се натискат с палец, докато пръстите продължават да свирят. Големите органи често имат "общи бутала", които променят всяка комбинация от стопове в целия орган. Те често са компютъризирани, така че играчите да могат да ги настройват по различен начин в зависимост от музиката, която ще свирят. Ако няколко играчи редовно използват инструмента, всеки от тях може да има свои лични настройки за буталата, които може да заключи, така че никой друг да не може да ги промени.

Тръбите

Всеки стоп управлява ред тръби, наречен "ранг". Всеки ред издава различен звук (един ред за звука "диапазон", друг ред за "флейта", трети за "тромпет" и т.н.). Спирачките управляват въздушния поток през редиците. Някои ограничители могат да управляват повече от един ред. Например стоп Mixture от три реда ще има 182 тръби (3 реда по 61 тръби всеки), а при някои органи Celeste е стоп от 2 реда. Тръбите на Celeste са настроени малко по-рязко от останалите тръби на органа, така че когато се свири заедно с друга тиха спирка, например Salicional, ще се получи приятен пулсиращ удар, защото двете тръби са леко разстроени една спрямо друга. Тръбите на органа обикновено са изработени от метал или дърво. Висококачествените метални органови тръби обикновено съдържат 75 % калай или повече, а останалото е олово. Тръбите се поставят на ветрила в "органна кутия" в специално помещение, наречено органна камера. Ветрилото е подобно на кутия устройство, което съдържа палети, които се отварят и затварят, за да се подаде въздух към тръбата, така че тя да звучи. Палетите се задвижват с помощта на дърпащи въжета и ролки в случай на инструмент с тракери, но могат да се задвижват и с пневматика или директно електрическо въздействие с помощта на магнити.

Когато органът е включен, във въздушната кутия винаги се вкарва въздух. В дните преди електричеството някой (органният духач) е трябвало да изпомпва въздуха във ветрилото с помощта на мехове. Това е било трудна работа. При големите органи за тази работа са били необходими повече от един духач.

Никой друг инструмент не се е развил по толкова разнообразен начин, както органът. Ако Бах, живял в началото на XVIII век, беше отишъл от дома си в Германия във Франция, щеше да му е невъзможно да свири правилно музиката си на френски органи. Ако Куперен, който е живял по същото време, беше отишъл от дома си във Франция в Германия, той нямаше да може да свири музиката си на органите, които Бах е използвал. Нито един от двамата не би могъл да свири на орган в Англия по онова време. От една страна, английските органи през XVIII век все още не са имали педали. Това означава, че органистите трябва да знаят много за това какви са били органите в други страни през други векове, за да знаят какви регистрации да използват, когато свирят музика на композитори от миналото.

Най-ранните органи

Най-ранните органи са били водните органи, изобретени в Древна Гърция. Римляните ги използвали в цирковете и гладиаторските битки, защото били шумни. Преди няколкостотин години те все още са били популярни в някои страни, например в градините за удоволствие.

Органът през Средновековието

През Средновековието в огромните готически катедрали във Великобритания са построени големи органи. Тези инструменти не са имали различни стопове: всички редици са звучали едновременно. Свирело се е с помощта на плъзгач. Едва през XI, XII и XIII в. започват да използват клавиатура. Така нареченият Mixture Organ (или Blockwerk) все още е звучал с няколко тоналности наведнъж. Много малки органи, наречени портативи (защото можели да се носят), се използвали при процесии. Позитивите са били малко по-големи и са се използвали за съпровод на пеенето в църквата. Regal е бил като портатив, но е имал тръстика, а не тръби. Той е можел да се поставя на маса. Общоприето е, че най-старият орган в света е този, построен в Сион, Швейцария, през XV в. Органът.

Органът в епохата на Ренесанса (около 1450-1600 г.)

Около 1450 г. органите, които се строят в Германия и Нидерландия, имат два или три мануала и педали. Имало е стопове, така че свирещият да може да избира кои редове да звучат. Сборникът с произведения, наречен Buxheimer Orgelbuch (около 1470 г.), е един от първите сборници с органова музика, които имаме. Френските органи също се развиват. В Англия органите са били доста малки. Композитори като Джон Бул, Уилям Бърд и Орландо Гибънс пишат музика за камерни органи. В Нидерландия Ян Питершон Свеелинк е бил много известен органист и учител.

Органът през бароковия период (около 1600-1750 г.)

Бароковият период е велик период за органовата музика в Германия. Органите там са построени на принципа Werkprinzip (буквално: принцип на работа), което означава, че всяка клавиатура с нейните тръби е построена отделно, като два или три различни органа, въпреки че се свири от една и съща конзола. Такива органи са построени от известния Арп Шнитгер (1648-1719 г.). Много известни германски композитори пишат музика за орган, особено Йохан Пахелбел (1653-1709) в Южна Германия и (Дитрих Букстехуде) (1637-1707) в Северна Германия. Великият композитор Йохан Себастиан Бах (1685-1750 г.) се учи от тези композитори и написва някои от най-известните произведения за орган на всички времена. По това време е живял великият майстор на органи Готфрид Силберман (1683-1753 г.), който създава органи с много красив тон. Вместо клавиатура, наречена Choir (или Chair Organ), той построява Oberwerk, която се намира над Hauptwerk (Great).

Френските органоконструктори по това време се интересуват много от цветовете (което означава: различни звуци). Много от спирките имат имена като Cornet, Tierce и Prestant. Когато всички спирки на главния хор свирели заедно, това се наричало Plein jeux. Това е било като средновековния Blockwerk. Всички тръстикови хорове заедно се наричали Grand jeux. Той е звучал много силно и се е използвал за диалози и фуги. Сред композиторите са Никола дьо Гриня (1672-1703 г.), Луи Маршан (1669-1732 г.), Луи Никола Клерамбо (1676-1749 г.), Луи Клод Дакин (1694-1772 г.) и Франсоа Куперен (1683-1733 г.).

В Англия няма голям интерес към развитието на органа. Той се е използвал за акомпаниране на хоровете. Не е имало педали. Пиесите за орган се наричали волунтари. Хенри Пърсел е написал няколко произведения за орган.

Органът в класическия период: около 1750-1840 г.

Органовата композиция достига голям връх в творчеството на Й.С.Бах, но след това хората започват да губят интерес. През периода на класическата музика не се наблюдават много промени в органостроенето. Въпреки че Моцарт свири на орган и го нарича "кралят на инструментите", той не пише често музика за него. Сред органостроителите по това време са Жозеф и Клод-Игнас Калине, които през 1837 г. построяват органа в Нотр Дам (Сент Етиен, Лоара).

Органът през романтизма

През XIX в. в Германия органът започва да се използва за имитация на звука на оркестър. Хората започват да се интересуват и от музиката на Й. С. Бах. Много класически органи са били преустроени и понякога са губели първоначалния си характер. Органите в различните страни започнали да звучат еднакво.

Постепенно композиторите отново започват да пишат за орган. Феликс Менделсон (1809-1847 г.) написва няколко прекрасни сонати, прелюдии и фуги, които са вдъхновени от музиката на Бах и карат други композитори да искат да пишат музика за орган. Роберт Шуман (1810-1856) и Франц Лист (1811-1886) пишат за орган, а по-късно през века Макс Регер (1873-1916) и Зигфрид Карг-Елерт (1877-1933).

Във Франция органоконструкторът Аристид Кавайе-Кол (1811-1899) е истински гений. Неговите органи имат много нови идеи, включително лоста на Баркър (който улеснява свиренето на свързани мануали) и поставянето на семейства от спирки в отделни сандъци. Органистите можели бързо да променят регистрациите си, като вкарват или изкарват необходимите им стопове. Сред композиторите са Сезар Франк (1822-1890 г.), Шарл-Мари Видор (1845-1937 г.) и Луи Вьорн (1870-1937 г.). Последните двама пишат дълги произведения в няколко части, които наричат симфонии, защото са изпълнени с колоритни звуци като тези в симфоничен оркестър. Обикновено имало три мануала, наречени Grand, Positif и Récit, разположени в този ред (с Grand най-близо до играча). Grand имаше топла основа и големи тръстики (това беше като съчетание на класическите plein jeux и grand jeux). Positif имаше струнни стопове, както и солова тръстика, а Récit - по-леки тръстики.

В Англия Самюъл Уесли (1766-1837) пише важна органова музика, вдъхновена от Й. С. Бах, а синът му Самюъл Себастиан Уесли (1810-1876) е повлиян от континентални романтични композитори като Менделсон. През 1851 г. органоконструкторът Хенри Уилис построява голям орган за изложението в Кристалния дворец. Той има три мануала и педална дъска. Това определя стандартите в английското органостроене за в бъдеще.

През 20-ти век конструкторите на органи все повече се интересуват от връщането към някои от идеите на бароковия и класическия период. Много органи вече имат електрическо действие, но предимството на доброто механично действие е, че играчът се чувства по-близо до инструмента, на който свири. Някои големи органи от XX век могат да свирят много видове органова музика. Други органи от XX век са построени като копия на барокови или класически инструменти, но това означава, че тези инструменти са подходящи предимно за барокова или класическа музика и не са подходящи за музиката от XIX и XX век.

През XIX в. много органи в Англия и Америка са били поставени в ъглите на църквите, където не са били добре чуваеми. През XX в. конструкторите на органи се замислят повече за най-добрата позиция на органа, така че звукът да запълва основната част на църквата - наоса. Сред най-известните композитори на орган от ХХ век са Марсел Дюпре (1886-1971), Жан Ален (1911-1940) и Оливие Месиен (1908-1992) във Франция, Паул Хиндемит (1895-1963) в Германия и Едуард Елгар (1857-1934) и Хърбърт Хауелс (1892-1983) в Англия. Чешкият композитор Петр Ебен (1929-2007) е един от най-значимите органови композитори в края на ХХ век, който пише в индивидуален стил.

Освен за акомпаниране на църковни хорове и църковно пеене, органът често се използва и за акомпаниране на инструменти. През бароковия период малките органи се използват за акомпаниране на соло инструменти или малки групи инструменти или оркестри. Този вид акомпанимент се е наричал continuo. Понякога композиторите са писали органови концерти, в които органът е солов инструмент, а оркестърът акомпанира. Хендел е написал няколко такива концерта. В наши дни Франсис Пуленк пише концерт за орган. В Симфония № 3 на Сен-Санс има важно соло за орган. Други оркестрови произведения понякога имат органови партии. Органистите често правят органови "транскрипции", т.е. аранжират музика, написана за други инструменти, така че да може да се изпълнява на орган.

• Електронен орган
• Воден орган
• Орган (музика)
• Орган табулатура