Древен Израел и Юда: история на царствата, войните и изгнанието

География и населени места

Източното средиземноморско крайбрежие - Левантът - се простира на 400 мили от север на юг от планината Тавър до Синайската пустиня и на 70-100 мили от изток на запад между морето и Арабската пустиня. Крайбрежната зона на южния Левант, голяма на юг и скъсяваща се на север, в най-южната си част има зона от предпланини - Шефала; подобно на равнината тази зона се стеснява с напредването си на север и завършва при планината Кармил. На изток от равнината и Шефала има планински хребет, "хълмистата страна на Юда" на юг, "хълмистата страна на Ефрем" на север от нея, след това Галилея и Ливанските планини. На изток отново се намира стръмната долина, заета от река Йордан, Мъртво море и вади Араба, която продължава надолу до източния ръкав на Червено море. Отвъд платото се намира Сирийската пустиня, която отделя Леванта от Месопотамия. На югозапад се намира Египет, а на североизток - Месопотамия. "По този начин Левантът представлява тесен коридор, чието географско разположение го е превърнало в постоянна зона на спорове между по-могъщи образувания".

Централната и северната част на левантийското крайбрежие е известна в класическите времена като Финикия; най-южната част е известна на египтяните като Ханаан, под който те изглежда са разбирали всичките си азиатски владения. В Библията Ханаан може да означава цялата земя на запад от река Йордан или, в по-тесен смисъл, крайбрежната ивица. В класическата епоха името Ханаан е изоставено в полза на "Филистия", "Земя на филистимците", въпреки факта, че филистимците отдавна са изчезнали. От това произлиза съвременното название "Палестина". На североизток от Ханаан/Палестина се намирал Арам, наречен по-късно Сирия по името на асирийците, които също отдавна били изчезнали.

През късната бронзова епоха заселването е съсредоточено в крайбрежната равнина и покрай основните комуникационни пътища, а централната хълмиста част е слабо населена; всеки град има свой владетел, който постоянно е в конфликт със съседите си и се обръща към египтяните с молба да решат споровете му. Една от тези ханаански държави е Йерусалим: писмата от египетските архиви показват, че той е следвал обичайния къснобронзов модел на малък град със заобикалящи го земеделски земи и села; за разлика от повечето други къснобронзови градове-държави няма данни да е бил разрушен в края на периода.

Ханаан и късният бронзов срив

В Ханаан през XIII и началото на XII в. живеят хора с различен произход, обединени от обща социално-икономическа система от градове-държави, управлявани и контролирани от Египет. Египетската власт и системата на ханаанските градове-държави се сриват. От колапса през XII в. пр. н. е. възникват две нови общности - израилтяните в хълмистата страна и филистимците в южната част на крайбрежната равнина. Филистимците явно представляват пристигането на значителен брой чужденци, вероятно от Кипър, със собствена некоренна култура. Израилтяните са също толкова ясно коренно население на Ханаан: ако вземем лингвистиката само като един показател, юдейският и израилтянският иврит от началото на I хилядолетие пр. н. е. се групират с финикийски, амонитски, моавитски и едомски; и в рамките на тази група може да се разграничи "ядрото на ханаанците" от израилтяните и финикийците от "крайните ханаанци" от юдеите, амонитите, моавитите и едомците.

Причините за срива през бронзовата епоха, който обхваща цялото Източно Средиземноморие, са неясни. Сушата, гладът и други стресови ситуации може би стоят в основата на широко разпространените по това време движения на населението. Каквато и да е причината, в края на бронзовата епоха (в продължение на повече от един век) са разрушени няколко важни ханаански града, а ханаанската култура постепенно е абсорбирана от тази на филистимците, финикийците и израилтяните.

Желязна епоха I (1200-1000 г. пр. Хр.)

В стелата на Мернептах, издигната от египетски фараон около 1200 г. пр.н.е., за първи път се споменава името Израел: "Израел е опустошен и потомството му го няма." Този Израил, идентифициран като народ, вероятно се е намирал в северната част на Централните планини. С разпространяването на хаоса хората отиват да живеят в ненаселените дотогава планини: проучванията са установили над 300 малки селища, повечето от които нови, а най-големите с население не повече от 300 души, в палестинските планини през желязната епоха I. Селищата са по-големи и по-многобройни в северните райони (библейските Манасия и Ефрем), въпреки че нито едно селище не може да се определи като градско. Общият брой на уседналото население в началото на периода е около 20 000 души, а в края му - двойно повече. Независимо от това, макар че селищата от I желязна епоха с характеристики като четиристайни къщи, стомни с яки ръбове и издълбани цистерни за вода се причисляват към израелските, когато са открити в планините, всъщност е невъзможно те да бъдат разграничени от ханаанските обекти от същия период; не е възможно и да се направи разлика между еврейските и ханаанските надписи до Х в.

През желязната епоха I във високите части на планината липсват каквито и да било признаци на централизирана власт, храмове, светилища или централизирано поклонение като цяло (въпреки че са открити култови предмети, свързани с ханаанския бог Ел); почти единственият белег, който отличава високопланинските "израилтянски" селища от ханаанските обекти, е липсата на свински кости, въпреки че остава спорен въпросът дали това може да се приеме за етнически белег или се дължи на други фактори.

През същия период се издигат царствата на Арам Дамаск и Амон на изток от северната хълмиста страна, Моав (на изток от Мъртво море) и Едом (в Араба на юг от Мъртво море), в този ред.

Желязна епоха II (1000-586 г. пр. Хр.)

В надпис на египетския фараон Шошенк I, вероятно идентичен с библейския Шишак, са записани поредица от кампании, очевидно насочени към района непосредствено на север от Йерусалим през втората половина на X в. пр.н.е. Около сто години по-късно, през IX в. пр. н. е., асирийският цар Шалманезер III назовава израилтянина Ахав сред враговете си в битката при Каркар (853 г. пр. н. е.), а в стелата от Меша (ок. 830 г. пр. н. е.) моавският цар празнува успеха си да отхвърли гнета на "дома на Омри" (т.е. Израил). По подобен начин стелата от Тел Дан разказва за смъртта на израелски цар, вероятно Йорам, от ръцете на арамейски цар около 841 г. пр. н. е. Разкопките в Самария, столицата на израилтяните, допълнително засилват впечатлението за мощно, централизирано царство в северните планини през IX и VIII в. През втората половина на VIII в. израелският цар Осия се разбунтува срещу асирийците и е смазан (ок. 722 г. пр. Хр.). Част от населението е депортирано, на негово място са доведени външни заселници и Израил става асирийска провинция.

Първото доказателство за съществуването на организирано царство в южния регион идва от стелата от Тел Дан от средата на IX в., в която се споменава смъртта на цар от "Давидовия дом" наред с царя на Израел; съвременната стела от Меша също може да споменава Давидовия дом, въпреки че реконструкцията, която позволява това четене, е спорна. Обикновено се приема, че този "Давидов дом" е идентичен с библейската династия, но археологическите данни от повърхностните проучвания показват, че през X и IX в. Йерусалим е само едно от четирите големи селища в района, без признаци на първенство над съседите си. Едва през последната половина на VIII в. Йерусалим преживява период на бърз растеж, достигайки население, много по-голямо от всякога преди това, и ясно изразено първенство над околните градове. По-старата научна реконструкция на събитията е, че това се дължи на притока на бежанци от Израил след завладяването му от асирийците (около 722 г. пр. Хр.), но по-новото мнение е, че това отразява съвместните усилия на Асирия и йерусалимските царе да установят Юдея като проасирийска васална държава, упражняваща контрол върху ценната маслинова индустрия. Внезапният срив на асирийската власт през последната половина на VII в. води до неуспешен опит за независимост при цар Йосия, последван от разрушаването на Йерусалим от наследника на Асирия, неовавилонската империя (587/586 г. пр. Хр.).

Вавилонски и персийски период (586-333 г. пр. Хр.)

През 586 г. пр.н.е. вавилонците под ръководството на цар Навуходоносор II превземат Йерусалим, разрушават Соломоновия храм, слагат край на Давидовото царуване и отвеждат народа в плен. Само най-бедните остават в Юда, сега вавилонска провинция Йехуд със столица в Мисфа в бившата територия на Вениамин, северно от Йерусалим. Няколко години по-късно, отново според Библията, управителят на Йехуд е убит от съперници, което предизвиква ново изселване на бежанци, този път в Египет. Така около 580 г. народът на Юда се намира на три различни места: елитът във Вавилон (където, между другото, изглежда, са били добре третирани), голяма общност в Египет и остатък в Юда. Изгнанието приключва, когато персийският цар Кир Велики завладява Вавилон (по традиция през 538 г. пр. Хр.). Персите възстановяват Юда/Йехуд като провинция ("Йехуд медината") в рамките на сатрапията "Отвъд реката" и през следващия век част от изгнаниците се завръщат в Йерусалим. Там те в крайна сметка възстановяват Храма (по традиция 516/515 г. пр. Хр.), но в продължение на повече от век административната столица остава в Мисфа. Междувременно Самария продължава да съществува като провинция Семарина в рамките на една и съща сатрапия с Йехуд.

Персийският период

През 539 г. пр.н.е. персите завладяват Вавилон и през 537 г. пр.н.е. поставят началото на персийския период в еврейската история. През 520 г. пр.н.е. КирВелики разрешава на евреите да се върнат в Юдея и да възстановят Храма (завършен 515 г. пр.н.е.). Той назначава Зоровавел (внук на предпоследния юдейски цар Иоахин) за управител, но не разрешава възстановяването на царството. Влиянието на зороастризма върху монотеизма, юдаизма, както и върху християнството, все още е предмет на научни дебати.

Без могъщ цар храмът става по-могъщ и свещениците се превръщат в доминираща власт. Въпреки това Вторият храм бил построен под чужда власт и имало въпросителни относно неговата легитимност. Това е предпоставка през следващите векове в юдаизма да се развият различни секти, всяка от които претендира да представлява "юдаизма". Повечето от тях обикновено не насърчавали социалните контакти, особено брака, с членове на други секти.

В края на вавилонското изгнание се построява не само Вторият храм, но и, според документалната хипотеза, окончателната версия на Тората. Въпреки че свещениците контролират монархията и Храма, книжниците и мъдреците (които по-късно стават равини) монополизират изучаването на Тората, която (от времето на Ездра) се чете публично в пазарните дни. Тези мъдреци развиват и поддържат устна традиция наред със Свещеното писание и се идентифицират с пророците. Според Геза Вермес към тези книжовници често се обръщали с основния термин за уважение "господар".

Елинистичен и римски период (333 г. пр. Хр. - 70 г. сл. Хр.)

Елинистическият период започва през 332 г. пр.н.е., когато Александър Велики завладява Персия. След смъртта му през 323 г. пр.н.е. империята му е разделена между неговите генерали. Първоначално Юдея е управлявана от египетско-елинските Птолемеи, но през 198 г. пр.н.е. сирийско-елинската империя на Селевкидите под ръководството на Антиох III завзема контрола над Юдея.

Според една от теориите елинистическият период е периодът на канонизиране на Танах (еврейската Библия) и появата на извънбиблейски свещени традиции. Най-ранните свидетелства за традиция на еврейския мистицизъм са около книгата на Йезекиил, написана по време на вавилонското изгнание. На практика обаче всички известни мистични текстове са написани в края на периода на Втория храм. Някои учени смятат, че езотеричните традиции на Кабала (еврейския мистицизъм), са повлияни от персийските вярвания, платоновата философия и гностицизма.

Във 2 Ездра 14:45-46, написана през втори век след Христа, се казва: "Двадесет и четирите книги, които си написал най-напред, направи публично достояние, и нека ги четат достойни и недостойни; а седемдесетте, които бяха написани последни, запази, за да ги дадеш на мъдрите от твоя народ." Това е първото известно споменаване на канонизираната еврейска Библия, а седемдесетте неканонични текста може да са били мистични; Талмудът предлага други мистични традиции, които може да имат своите корени в юдаизма на Втория храм.

Близкият изток е космополитен, особено през елинистическия период. Използвани са няколко езика, а въпросът за лингва франка все още е предмет на дискусии. Евреите почти сигурно са говорили арамейски помежду си. Гръцкият език често е бил използван в цялата източна част на Средиземноморието. Юдаизмът бързо се променя, реагира и се адаптира към по-големия политически, културен и интелектуален свят и на свой ред привлича интересите на неевреите. Историкът Шайе Коен отбелязва:

Всички юдаизми от елинистическия период, както в диаспората, така и в земята на Израел, са елинизирани, т.е. те са неразделна част от културата на древния свят. Някои разновидности на юдаизма са били по-елинизирани от други, но нито една от тях не е била остров сама за себе си. Погрешно е да си представяме, че земята на Палестина е съхранила "чиста" форма на юдаизма, а диаспората е била дом на фалшифицирани или разводнени форми на юдаизма. Следователно терминът "елинистичен юдаизъм" има смисъл само като хронологичен показател за периода от Александър Велики до Макавеите или може би до римските завоевания през I в. пр. н. е. Като описателен термин за определен тип юдаизъм обаче той е безсмислен, защото всички юдаизми от елинистическия период са "елинистически". (Коен 1987: 37)

Културни борби с елинизма

Много евреи живеели в диаспората, а юдейските провинции Юдея, Самария и Галилея били населени с много езичници (които често проявявали интерес към юдаизма). Юдеите е трябвало да живеят с ценностите на елинизма и елинската философия, които често са били в пряко противоречие с техните собствени ценности и традиции. В общи линии елинистическата култура се възприема като цивилизатор, който носи цивилизовани ценности и начини на живот на народите, които смята за изолирани, изостанали или изродени.

Например в Йерусалим, в близост до Храма, са построени бани в гръцки стил и дори в този град гимназията се превръща в център на социалния, спортния и интелектуалния живот. Много евреи, включително и някои от по-аристократичните свещеници, приемат тези институции, въпреки че на тях често се гледа с пренебрежение заради обрязването им, което евреите възприемат като белег на завета си с Бога, но което елинистичната култура разглежда като естетическо оскверняване на тялото. В резултат на това някои евреи започват да се отказват от обрязването (и по този начин от завета си с Бога), докато други се възмущават от гръцкото господство.

В същото време, когато евреите се сблъскват с културните различия, те трябва да се изправят срещу парадокс в собствената си традиция: законите на Тора се отнасят само за тях и за прозелитите, но техният Бог, както те вярват, е единствен и неповторим за всички. Тази ситуация довежда до нови тълкувания на Тора, някои от които са повлияни от елинската мисъл и в отговор на интереса на езичниците към юдаизма. В този период много концепции от ранната гръцка философия навлизат или оказват влияние върху юдаизма, както и върху дебатите и сектите в рамките на тогавашната религия и култура.

През 331 г. пр.н.е. Александър Велики превзема Персийскатаимперия. След смъртта му през 323 г. пр.н.е. империята му се разпада и провинция Йехуд става част от Египетското царство, управлявано от династията на Птолемеите. Управлението на Птолемеите е меко: Александрия става най-големият еврейски град в света, а Птолемей II Филаделф Египетски (281-246 г. пр. Хр.) насърчава еврейската култура, като спонсорира превода на Тората на Септуагинта. През този период се появяват и фарисеите, както и други еврейски партии от Втория храм като садукеите и есеите. Но в началото на II в. пр. н. е. Йехуд пада под властта на сирийския владетел Селевкид Антиох IV Епифан (174-163 г. пр. н. е.), който, за разлика от толерантността, проявена от Птолемедите, се опитва да извърши пълна елинизация на евреите. Оскверняването на Храма от негова страна предизвиква национално въстание, което завършва с изгонването на сирийците и повторното освещаване на Храма при Макавеите

Царството, създадено от Макавеите, е съзнателен опит да се възроди Юда, описан в Библията: еврейска монархия, управлявана от Йерусалим и простираща се върху всички територии, управлявани някога от Давид и Соломон. За да осъществят този проект, хасмонейските царе завладяват (и насилствено обръщат в юдаизма) някогашните моавци, едомити и амонци, както и изгубеното Израилско царство.

Като цяло евреите приемали чуждото управление, когато от тях се изисквало само да плащат данък, а в останалите случаи им се позволявало да се управляват сами. Въпреки това евреите са разделени на привърженици на елинизацията и на противници, както и на такива, които са разделени по отношение на лоялността към Птолемеите или Селевкидите. Когато първосвещеникът Симон II умира през 175 г. пр. н. е., избухва конфликт между поддръжниците на сина му Ониас III (който се противопоставя на елинизацията и е благосклонен към Птолемеите) и сина му Язон (който е благосклонен към елинизацията и е благосклонен към Селевкидите). Следва период на политически интриги, в който жреци като Менелай подкупват царя, за да спечелят първосвещеническия сан, и обвинения в убийство на конкурентни претенденти за титлата. Резултатът е кратка гражданска война.

Огромен брой евреи се притичват на страната на Язон, а през 167 г. пр.н.е. селевкидският цар Антиох IV нахлува в Юдея, влиза в храма и го лишава от пари и обредни предмети. Язон бяга в Египет, а Антиох налага програма за насилствена елинизация, изискваща от евреите да се откажат от собствените си закони и обичаи под заплахата да бъдат избити. В този момент Мататия и петимата му синове - Йоан, Елеазар, Симон, Йонатан и Юда Макавеи, свещеници от фамилията Хасмон, живеещи в селското село Модеин (произнася се "Мо-Ах-Деин"), поемат ръководството на кървавия и в крайна сметка успешен бунт срещу Селевкидите.

Юда освобождава Йерусалим през 165 г. пр.н.е. и възстановява Храма. Сраженията продължават и Юда и брат му Йонатан са убити. През 141 г. пр.н.е. събрание на свещеници и други лица утвърждава Симон за първосвещеник и водач, с което на практика се установява Хасмонейската династия. Когато Симон е убит през 135 г. пр.н.е., неговият син (и племенник на Юда) Йоан Хиркан заема мястото му на първосвещеник и цар.

Хасмонейското царство

След като разгромява силите на Селевкидите, Йоан Хиркан установява нова монархия под формата на свещеническата династия на Хасмонеите през 152 г. пр.н.е. - по този начин свещениците се превръщат в политически и религиозни власти. Въпреки че Хасмонеите са възприемани като герои и водачи заради съпротивата им срещу Селевкидите, някои смятат, че при тяхното управление липсва религиозната легитимност, която се дължи на произхода от Давидовата династия от епохата на Първия храм.

Садукеи, есеи и фарисеи

Разривът между свещениците и мъдреците се задълбочава по време на елинистическия период, когато евреите са изправени пред нови политически и културни борби. Приблизително по това време се появява партията на садукеите като партия на свещениците и съюзническите елити (името садукеи идва от името на Садок, първосвещеника на първия храм).

Есеите са друго ранно мистично-религиозно движение, за което се смята, че е отхвърлило като погрешни или назначените от Селевкидите първосвещеници, или Хасмонейските първосвещеници. Но скоро те отхвърлят и Втория храм, твърдейки, че самата есенинска общност е новият храм и че подчинението на закона представлява нова форма на жертвоприношение.

Макар че липсата на загриженост за Втория храм отчуждава есеите от голямата маса евреи, тяхното схващане, че свещеното може да съществува извън Храма, се споделя от друга група - фарисеите ("сепаратистите"), която се намира в общността на книжниците и мъдреците. Значението на името обаче е неясно.

По време на Хасмонейския период садукеите и фарисеите функционират предимно като политически партии (есеите не са толкова политически ориентирани). Политическите различия между садукеите и фарисеите стават очевидни, когато фарисеите изискват от хасмонейския цар Александър Янаи да избере между това да бъде цар и да бъде първосвещеник по традиционния начин. Това искане довежда до кратка гражданска война, която завършва с кървави репресии срещу фарисеите, въпреки че на смъртния си одър царят призовава за помирение между двете страни. Александър бил наследен от вдовицата си, чийто брат бил водещ фарисей. След нейната смърт по-големият ѝ син, Хиркан II, търси подкрепата на фарисеите, а по-малкият ѝ син, Аристобул, търси подкрепата на садукеите.

През 64 г. пр.н.е. римският пълководец Помпей превзема Йерусалим и превръща еврейското царство в клиент на Рим. През 57-55 г. пр.н.е. Авъл Габиний, проконсул на Сирия, го разделя на Галилея, Самария и Юдея с 5 окръжни синедриона (съдебни съвети). През 40-39 г. пр.н.е. Ирод Велики е назначен за юдейски цар от римския сенат, но през 6 г. от н.е. наследникът му Ирод Архелай, етнарх на Юдея, е свален от император Август и териториите му са присъединени към провинция Юдея под пряка римска администрация: това бележи края на Юдея като дори теоретично независимо царство.

Израел и Юда наследяват религията на късния Ханаан от първото хилядолетие, а ханаанската религия на свой ред има своите корени в религията на Угарит от второто хилядолетие. През II хилядолетие политеизмът се изразява чрез концепциите за божествения съвет и божественото семейство.