Гней Помпей Магнус (29 септември 106 г. пр.н.е. - 28 септември 48 г. пр.н.е.), известен още като Помпей (/ˈpɒmpiː/) или Помпей Велики, е важен военен и политически лидер на късната Римска република.

Произхождащ от италианска провинциална фамилия, той си осигурява място в редиците на римската аристокрация и получава прозвището Магнус ("Великият") от Луций Корнелий Сула заради военните си успехи и лоялността към Сулата.

Помпей е съперник на Марк Лициний Крас и съюзник на Гай Юлий Цезар. Заедно тримата политици ще доминират в късноримската република чрез политически съюз, наречен Първи триумвират. След смъртта на Юлий и Крас (54 г. пр.н.е.) споровете между Помпей и Цезар за ръководството на Римската република водят до гражданска война. Помпей е категорично победен от Цезар в битката при Фарсал през 48 г. пр.н.е., след което бяга в Египет, където е убит.

Роден в семейството на Гней Помпей Страбон, Помпей бързо натрупва военна слава още в ранна възраст. По време на гражданските войни от 80-те години пр.н.е. той застава на страната на Сула и участва в кампании в Италия, Сицилия и Африка. За отличните си постижения и за да укрепи своята власт, Сула му присъжда почетното прозвище Магнус — „Великият“.

През следващите десетилетия Помпей се утвърждава като един от най-успешните римски пълководци. Някои от най-значимите му военни и административни постижения включват:

  • Командването срещу пиратите в Средиземно море (67 г. пр.н.е.) по закон, известен като закон за извънредни пълномощия — операция, която решително прочиства морските пътища и възстановява търговията.
  • Кампанията в Изтока (66–62 пр.н.е.), завършила с окончателното преодоляване на последните остатъци от съпротивата на Митридат VI Евпатор и с голяма реорганизация на източните провинции и клиентските царства.
  • Въвличането му в политиката в Рим: помежду другото той влиза в съюз с Крас и Цезар (Първи триумвират), което му осигурява значителна политическа тежест и влияние при разпределението на заеманите длъжности и територии.

Помпей печели популярност не само сред сенаторите, но и сред войниците заради способността си да организира и да награди ветераните с колонии и земи. Той съчетава военните успехи с умела дипломация — често уреждаше източните владетели като клиенти на Рим, вместо да анексира веднага територии, което му донесе огромно богатство и влияние.

Политическата му кариера обаче не е свободна от конфликти и противоречия. Връзката с Цезар първоначално е съюзна (подсилена с брака му с дъщерята на Цезар, Юлия), но след смъртта на Юлия и на Крас отношенията се влошават. На фона на растящото напрежение Помпей заема ръководна позиция в сената срещу амбициите на Цезар, което в крайна сметка довежда до въоръжен сблъсък.

След поражението при Фарсал Помпей избягва в Египет, където е убит при пристигането си на 28 септември 48 г. пр.н.е. Смъртта му предизвиква широк отзвук в Рим и чужбина; тялото му е обезчестено, а главата му е представена на Цезар. Съдбата на Помпей остава символ на края на епохата на републиканските традиции и на възхода на личните армии и политическата доминация на отделни личности.

Наследство: Помпей оставя след себе си значимо военно и политическо наследство. Той е считан за един от най-големите римски полководци поради бързината и решителността на своите кампании, умението да управлява големи армии и да реорганизира завладените територии. В същото време неговото натрупване на извънредни пълномощия и ролята му в разрушаването на републиканските механизми допринасят за процесите, които водят към края на Римската република и възникването на принципата на императорската власт.

Личен живот и потомци: Помпей има няколко брака, които отразяват както личните, така и политическите му интереси. От брака си той оставя наследници, сред които най-известни са синовете му Гней Помпей Младши и Секст Помпей. След смъртта на баща им те продължават съпротивата срещу новите власти; Секст по-късно играе важна роля в продължаващите конфликти през епохата на гражданските войни след убиването на Цезар.

Оценката за Помпей в историческата традиция е смесена: той е възхваляван като блестящ полководец и реформатор, но и критикуван като политик, чиято амбиция и използване на личната армия подпомагат ерозията на републиканските институции.