Ричард Милхоус Никсън (9 януари 1913 г. – 22 април 1994 г.) е американски политик и държавник, 37-ият президент на Съединените американски щати (1969–1974), който остава в историята като единствения американски президент, подал оставка. Преди това е бил 36-ият вицепрезидент (1953–1961) при администрацията на президента Дуайт Д. Айзенхауер, както и представител и сенатор от Калифорния. Член е на Републиканската партия.

Ранен живот, образование и военна служба

Никсън е роден в Йорба Линда, Калифорния. Израснал е в скромно семейство; след средното образование учи в Whittier College и по-късно завършва право в Университета Дюк (Duke University School of Law) през 1937 г. След дипломирането си се връща в Калифорния, където практикува право. През 1942 г. заедно със съпругата си Пат се премества във Вашингтон, за да работи за федералното правителство. По време на Втората световна война служи в американския военноморски резерв, изпълнявайки различни правни и административни функции на военно-политическо ниво.

Начало на политическата кариера

Никсън започва политическата си кариера с избор в Камарата на представителите през 1946 г., където бързо се утвърждава като активен антикомунист и като участник в разследванията на House Un-American Activities Committee, включително случаите около Алджър Хис. През 1950 г. е избран в Сената. През 1952 г. става кандидат за вицепрезидент в тандем с Дуайт Айзенхауер; по време на кампанията придобива широка публичност със своята защитна реч, известна като „Checkers speech“, която му спасява мястото в екипа.

Ролята му като вицепрезидент и провали преди президентството

Като вицепрезидент (1953–1961) Никсън играе активна роля в администрацията на Айзенхауер, придобива опит в международната политика и вътрешните въпроси. През 1960 г. се кандидатира за президент, но губи на много оспорвани избори от Джон Ф. Кенеди. Две години по-късно губи и изборите за губернатор на Калифорния от Пат Браун, което временно ограничава политическата му кариера.

Връщане в Белия дом: президентските избори и политиката му

През 1968 г. Никсън се връща на националната сцена и печели президентските избори, побеждавайки Хюбърт Хъмфри и Джордж Уолъс. Като президент той провежда стратегията за „втълпяване на отговорностите“ по отношение на Виетнам — т.нар. Vietnamization — чрез която се цели намаляване на прякото участие на американските бойни части и прехвърляне на водещата роля в конфликта към южновьетнамските сили. Въведен е и мораториум върху задължителния военен набор през 1973 г.

На международната сцена Никсън е известен с усилията си за подобряване на отношенията със Съветския съюз и за прекъсване на изолацията на Китай. През 1972 г. посещава исторически Китай и започва процес, който по-късно води до подновяване на дипломатическите контакти между двете държави. Същата 1972 г. администрацията сключва ключови споразумения със Съветския съюз — сред тях са договори за ограничаване на стратегическите въоръжения и по-специално споразуменията от серията SALT (Strategic Arms Limitation Talks), както и Договорът за противоракетна отбрана (ABM Treaty).

Вътрешна политика и реформи

Във вътрешната политика Никсън провежда набор от мерки, включително временни контрол върху заплатите и цените за 90 дни с цел борба с инфлацията. Неговата администрация предприема стъпки за намаляване на расовата сегрегация като работи за десегрегация на училищата в Юга. Той основава Агенцията за опазване на околната среда (EPA) и създава Администрацията за безопасност и здраве при работа (OSHA), като поставя залегнали за първи път на федерално ниво ангажименти за опазване на околната среда и работните места. Под неговото ръководство се стартира и национална програма за борба с рака. През 1969 г. администрацията подкрепя и успеха на програмата „Аполо“ и кацането на Аполо 11 на Луната.

Втори мандат, кризи и скандала „Уотъргейт“

През 1972 г. Никсън е преизбран с категорична победа над Джордж Макгавърн. По време на втория си мандат се намесва активно и в Близкия изток: при войната Йом Кипур през 1973 г. той организира въздушен транспорт за попълване на запасите на Израел, което води до геополитически и икономически последици, включително световна петролна криза и ембарго от страна на някои арабски държави.

Обаче втората половина на мандата му е белязана от скандала „Уотъргейт“. През 1972 г. е извършен взлом в щаба на Демократическата партия в комплекса Уотъргейт; последвалото прикриване на връзки между извършителите и администрацията на Белия дом довежда до дълго разследване. Разкритията за съществуването на стенограми и записи („тапетата“) на разговори в кабинета на президента, за опити за възпрепятстване на правосъдието и за незаконни операции, организирани от служители на Белия дом, подкопават доверието в президента. Споровете достигат връх през 1973–1974 г., когато специалният прокурор Арчибалд Кокс и Конгресът искат достъп до записите и започват процедура за импийчмънт. Редица събития — включително т.нар. „Съботна нощна каскада“ (уволненията и оставките във връзка с разследването) — засилват политическото напрежение.

Предвид почти сигурното одобрение на статии за импийчмънт и нарастващото политическо и обществено напрежение, Никсън обявява оставката си на 8 август 1974 г., която става ефективна на 9 август 1974 г. Неговият наследник, Джералд Форд, по-късно го помилва на 8 септември 1974 г., с което официално прекратява възможността за наказателно преследване за действия, свързани с управлението му.

Постпрезидентски период и смърт

След напускането на Белия дом Никсън води относително активен постпрезидентски живот: пише многобройни книги (включително мемоари и анализи по въпроси на външната политика), провежда срещи и консултации с държавници по света и постепенно се стреми да възстанови част от репутацията си, като дава експертно мнение по международни въпроси. Почива на 22 април 1994 г. след прекаран инсулт; умира в Ню Йорк на 81-годишна възраст.

Оценка и наследство

Оценките за Ричард Никсън са комплексни и противоречиви. От една страна, той е признат за значима фигура в американската външна политика — приписват му се заслуги за разрядката със Съветския съюз, за откриването на диалог с Китай и за намаляване на прякото военно участие на САЩ във Виетнам. От друга страна, скандалът „Уотъргейт“ и практиките, които довеждат до оставката му, оставят трайни белези върху общественото доверие в институциите и водят до реформи в областта на изборното финансиране, прозрачността и ограничаване на изпълнителната власт. Историческата му оценка остава смесена — признание за политически и държавнически постижения, съпроводено от уроци за значението на отчетността и върховенството на закона.

Наследство в институциите:

  • Създаване на институции за опазване на околната среда и безопасност на труда (EPA, OSHA).
  • Промени в политиката към Азия и две ключови стъпки в дипломацията — нормализиране на отношенията с Китай и споразумения със Съветския съюз (SALT).
  • Последствия от Уотъргейт — законодателни и регулаторни реформи в сферата на изборите и контрола върху изпълнителната власт.