Кубинска музика: произход, история, стилове и влияние в световната музика

Голям брой африкански роби и европейски (предимно испански) имигранти пристигат в Куба и донасят на острова своите собствени форми на музика. Сред белите в градовете се появяват европейски танци и народни музикални произведения, сред които са zapateo, fandango, paso doble, minuet, gavotte, contradanza и waltz.

Африканските роби и техните потомци изработват много ударни инструменти и запазват ритмите, които са познавали в родината си. Най-важните инструменти били барабаните. Важни са и claves - две къси пръчки от твърдо дърво, и cajón - дървена кутия, първоначално направена от щайги. Клавите (claves) все още се използват често, а кахоните (cajones) са били широко използвани през периодите, когато барабанът е бил забранен.

Големият инструментален принос на испанците е тяхната китара, но още по-важна е традицията на европейската музикална нотация и техниките на музикалната композиция.

Фернандо Ортис описва музикалните нововъведения в Куба като резултат от взаимодействието между африканските роби, заселили се в големите захарни плантации, и испанците или жителите на Канарските острови, които отглеждат тютюн в малки ферми.

Африканските вярвания и практики със сигурност са оказали влияние върху музиката в Куба. Полиритмичните перкусии са неразделна част от живота и музиката на африканците, както мелодията е част от европейската музика. Характерна е и синкопацията, която се чува в cinquillo, основен ритъм на habanera, danzón, аржентинското танго и други танци.

Освен това в африканската традиция перкусиите са свързани с песни и танци, както и с определена социална среда. Това не е просто забавление, а живот. Резултатът от срещата на европейската и африканската култура е, че по-голямата част от кубинската популярна музика е креолизирана (слята). Тази креолизация на кубинския живот се случва от дълго време и през XX в. елементите на африканските вярвания, музика и танци са добре интегрирани в популярните и фолклорните форми.

Кубинската музика е оказала огромно влияние върху други страни, като е допринесла не само за развитието на джаза и салсата, но и за аржентинското танго, ганайския хайлайф, западноафриканския афробийт и испанското нуево фламенко.

Голям брой африкански роби и европейски (предимно испански) имигранти пристигат в Куба и донасят на острова своите собствени форми на музика. Сред белите в градовете се появяват европейски танци и народни музикални произведения, сред които са zapateo, fandango, paso doble, minuet, gavotte, contradanza и waltz.

Африканските роби и техните потомци изработват много ударни инструменти и запазват ритмите, които са познавали в родината си. Най-важните инструменти били барабаните. Важни са и claves - две къси пръчки от твърдо дърво, и cajón - дървена кутия, първоначално направена от щайги. Клавите (claves) все още се използват често, а кахоните (cajones) са били широко използвани през периодите, когато барабанът е бил забранен.

Големият инструментален принос на испанците е тяхната китара, но още по-важна е традицията на европейската музикална нотация и техниките на музикалната композиция.

Фернандо Ортис описва музикалните нововъведения в Куба като резултат от взаимодействието между африканските роби, заселили се в големите захарни плантации, и испанците или жителите на Канарските острови, които отглеждат тютюн в малки ферми.

Африканските вярвания и практики със сигурност са оказали влияние върху музиката в Куба. Полиритмичните перкусии са неразделна част от живота и музиката на африканците, както мелодията е част от европейската музика. Характерна е и синкопацията, която се чува в cinquillo, основен ритъм на habanera, danzón, аржентинското танго и други танци.

Освен това в африканската традиция перкусиите са свързани с песни и танци, както и с определена социална среда. Това не е просто забавление, а живот. Резултатът от срещата на европейската и африканската култура е, че по-голямата част от кубинската популярна музика е креолизирана (слята). Тази креолизация на кубинския живот се случва от дълго време и през XX в. елементите на африканските вярвания, музика и танци са добре интегрирани в популярните и фолклорните форми.

Кубинската музика е оказала огромно влияние върху други страни, като е допринесла не само за развитието на джаза и салсата, но и за аржентинското танго, ганайския хайлайф, западноафриканския афробийт и испанското нуево фламенко.

18/19 век

В катедралите на старата столица Сантяго де Куба и Хавана работят прекрасни музиканти и хористи. Те композираха, преподаваха и ръководеха. Това спомага за развитието на всички видове музика. През XIX в. Мануел Саумел (1818-1870 г.) е бащата на кубинското музикално развитие на криолите. Той помага за преобразяването на европейската contradanza чрез добавяне на африкански ритмични елементи и има пръст в създаването на habanera и danzon - две типични кубински танцови форми.

"След визионерската работа на Саумел оставаше само да се развият неговите нововъведения, които оказват огромно влияние върху историята на кубинските националистически музикални движения". Хелио Оровио

В средата на XIX в. в Хавана пристига млад американски музикант: Луис Моро Готшалк (1829-1869), чийто баща е еврейски бизнесмен от Лондон, а майка му - бяла креолка от френско-католически произход. Готшалк е отгледан предимно от чернокожата си баба и медицинската си сестра Сали, и двете от Доминика. Той е бил вундеркинд по пиано, който от дете е слушал музиката и е виждал танците на площад Конго в Ню Орлиънс. Периодът на пребиваване в Куба продължава от 1853 до 1862 г., като в него се вмъкват и посещения в Пуерто Рико и Мартиника. Той композира много известни произведения, които са истински кубински, тъй като се опират на традициите както на белите, така и на черните.

През февруари 1860 г. Готшалк създава огромната творба La nuit des tropiques в Хавана. В творбата участват около 250 музиканти и хор от 200 певци, както и група барабанисти от Сантяго де Куба. През следващата година той изнася още един огромен концерт с нов материал. Тези спектакли вероятно са превъзхождали всичко, виждано на острова преди или след това, и несъмнено са били незабравими за присъстващите.

Игнасио Сервантес (1847-1905) е този, който вероятно е бил най-силно повлиян от Готшалк. Обучен в Париж, той допринася много за утвърждаването на кубинския музикален национализъм в своите композиции. Аарон Копланд веднъж го нарича "кубински Шопен" заради композициите му за пиано в шопенов стил. Репутацията на Сервантес днес се основава почти изцяло на прочутите му 41 кубински танца, за които Карпентиер казва, че "заемат мястото, което норвежките танци на Григ или славянските танци на Дворжак заемат в музиката на своите страни".

18/19 век

В катедралите на старата столица Сантяго де Куба и Хавана работят прекрасни музиканти и хористи. Те композираха, преподаваха и ръководеха. Това спомага за развитието на всички видове музика. През XIX в. Мануел Саумел (1818-1870 г.) е бащата на кубинското музикално развитие на криолите. Той помага за преобразяването на европейската contradanza чрез добавяне на африкански ритмични елементи и има пръст в създаването на habanera и danzon - две типични кубински танцови форми.

"След визионерската работа на Саумел оставаше само да се развият неговите нововъведения, които оказват огромно влияние върху историята на кубинските националистически музикални движения". Хелио Оровио

В средата на XIX в. в Хавана пристига млад американски музикант: Луис Моро Готшалк (1829-1869), чийто баща е еврейски бизнесмен от Лондон, а майка му - бяла креолка от френско-католически произход. Готшалк е отгледан предимно от чернокожата си баба и медицинската си сестра Сали, и двете от Доминика. Той е бил вундеркинд по пиано, който от дете е слушал музиката и е виждал танците на площад Конго в Ню Орлиънс. Периодът на пребиваване в Куба продължава от 1853 до 1862 г., като в него се вмъкват и посещения в Пуерто Рико и Мартиника. Той композира много известни произведения, които са истински кубински, тъй като се опират на традициите както на белите, така и на черните.

През февруари 1860 г. Готшалк създава огромната творба La nuit des tropiques в Хавана. В творбата участват около 250 музиканти и хор от 200 певци, както и група барабанисти от Сантяго де Куба. През следващата година той изнася още един огромен концерт с нов материал. Тези спектакли вероятно са превъзхождали всичко, виждано на острова преди или след това, и несъмнено са били незабравими за присъстващите.

Игнасио Сервантес (1847-1905) вероятно е бил най-силно повлиян от Готшалк. Обучен в Париж, той прави много за утвърждаване на кубинския музикален национализъм в своите композиции. Аарон Копланд веднъж го нарича "кубински Шопен" заради композициите му за пиано в шопенов стил. Днес репутацията на Сервантес се крепи почти изцяло на прочутите му 41 кубински танца, за които Карпентиер казва, че "заемат мястото, което норвежките танци на Григ или славянските танци на Дворжак заемат в музиката на своите страни".

Музикален театър

От XVIII в. до наши дни популярните театрални формати използват музика и танци и ги развиват. Освен че поставят някои европейски опери и оперети, кубинските композитори постепенно развиват идеи, които са по-подходящи за креолската им публика. Записът на музика е начинът, по който кубинската музика достига до света. Най-често записваният изпълнител в Куба до 1925 г. е певецът в Алхамбра Адолфо Коломбо. Данните сочат, че между 1906 и 1917 г. той записва около 350 песни, от които много малко са оцелели до днес.

Първият театър в Хавана е открит през 1776 г. Първата кубинска опера се появява през 1807 г. Музикалният театър има огромно значение през XIX и първата половина на XX век. Радиото, което започва да работи в Куба през 1922 г., подпомага развитието на популярната музика, тъй като осигурява публичност и нов източник на доходи за изпълнителите.

Зарзуела е малък формат лека оперета. Започвайки с внос на испански език, тя се превръща в непрекъснат коментар на социалните и политическите събития и проблеми в Куба. Редица композитори от първите редици, като Ернесто Лекуона, създават поредица от хитове за театрите в Хавана. Големи звезди като ведетата Рита Монтанер, която умее да пее, да свири на пиано, да танцува и да играе, са кубинският еквивалент на Мистингет и Джоузефин Бейкър в Париж.

Bufo

Кубинският театър "Буфо" е форма на комедия, подигравателна и сатирична. В него се използват типажи, които могат да се срещнат навсякъде в страната. Буфото се заражда около 1800-1815 г: Франсиско Коварубиас, "карикатуристът" (1775-1850 г.), е неговият създател. Постепенно комикс типовете изоставят европейските си образци и стават все по-креолизирани и кубински. Наред с това се появява и музиката. Сленгът от робските бараки и бедняшките квартали навлиза в текстовете на песните:

Una mulata me ha muerto!

Y no prendan a esa mulata?

Como ha de quedar hombre vivo

si no prendan a quien matar!

La mulata es como el pan;

se deber como caliente,

que en dejandola enfriar

ni el diablo le mete el diente!

(Мулата е готова за мен!

Нещо повече, те не я арестуват!

Как може някой да живее

Ако не вземат този убиец?

Мулатата е като пресен хляб

Трябва да я изядеш, докато е гореща

Ако го оставите, докато изстине

Дори дяволът не може да си хапне!)

Гуарача

Гуарача е жанр с бързо темпо и текст. Възниква в комичния театър "Буфо", а в началото на XX в. често се играе в публичните домове на Хавана. Текстовете на песните са изпълнени със сленг и се отнасят до събития и хора от новините.

Contradanza

Контраданцата е исторически важен танц. Той пристига в Куба в края на XVIII век от Европа. Контраданса е общински танц, при който танцовите фигури са подредени по определен модел. Темпото и стилът на музиката са ярки и доста бързи. Най-ранната кубинска композиция на contradanza е San Pascual bailon, публикувана през 1803 г. Кубинците разработват редица креолизирани версии, които са ранен пример за влиянието на африканската традиция в Карибския басейн. Повечето от музикантите са чернокожи или мулати: още в началото на XIX в. в кубинските градове живеят много освободени роби и лица от смесена раса.

"Жените в Хавана имат неистов вкус към танците; те прекарват цели нощи в приповдигнато настроение, възбуда, лудост и пот, докато не паднат."

Контрадансът измества менуета като най-популярен танц, докато от 1842 г. нататък отстъпва място на хабанера - съвсем различен стил.

Danza

Този танц, който е рожба на contradanza, също се танцува в редици или квадрати. Това е също така енергична форма на музика и танц, която може да бъде в двойно или тройно време. В крайна сметка този вид танц е заменен от danzón, който, подобно на habanera, е много по-бавен и спокоен.

Habanera

Хабанера се развива от contradanza в началото на XIX век. Голямата ѝ новост е, че се пее, свири и танцува. Развитието ѝ се дължи поне отчасти на влиянието на френскоговорящите имигранти. Хаитянската революция от 1791 г. довежда до бягството на много френски колониалисти и техните роби в Ориенте. Синкило е важен ритмичен модел, който се появява за първи път по това време.

Стилът на танца хабанера е по-бавен и величествен от този на данзата; към 40-те години на XIX в. хабанерите се пишат, пеят и танцуват в Мексико, Венецуела, Пуерто Рико и Испания. От около 1900 г. насам хабанера е реликтов танц; но музиката има очарованието на епохата и има някои известни композиции, като например Tu, чиито версии са записвани многократно.

Валсът

Валсът (El vals) се появява в Куба през 1814 г. Това е първият танц, при който двойките не са свързани с обща последователност. Танцувал се е и все още се танцува в 3/4 време с акцент върху първия такт. Първоначално е смятан за скандален, защото двойките са обърнати една към друга, държат се в "затворена" хватка и, така да се каже, не обръщат внимание на заобикалящата ги общност. Валсът навлиза във всички страни в Северна и Южна Америка. Валсът има и друга характерна особеност: той е "пътуващ" танц, като двойките се движат по арената. В латиноамериканските танци прогресивното движение на танцьорите е необичайно, но се среща в някои от тях.

Zapateo

Типичен танц на кубинските лагеристи или гуахиро Танц по двойки, включващ почукване с крака, предимно от страна на мъжа. Съществуват илюстрации от предишни векове, но танцът вече не съществува.

Trova

През XIX в. в Сантяго де Куба израства група странстващи музиканти, трубадури, които се придвижват и изкарват прехраната си с пеене и свирене на китара. Те са били много важни като композитори и техните песни са използвани във всички видове кубинска музика.

Пепе Санчес (1856-1918 г.) е бащата на тровата и създател на кубинското болеро. Той няма официално музикално образование. Със забележителен природен талант той композирал номера в главата си и никога не ги записвал. В резултат на това повечето от тези номера са изгубени завинаги, въпреки че около две дузини са оцелели, защото приятели и ученици са ги преписали. Той създава и рекламни джингли, преди да се появи радиото. Той е бил модел и учител за великите тровадорес, които са го последвали.

Първият и един от най-дълго живялите е Синдо Гарай (1867-1968). Той е бил изключителен композитор на песни, а най-добрите му песни са били изпълнявани и записвани многократно. Гарай също е бил музикално неграмотен - всъщност той се научава на азбуката едва на 16 години - но в неговия случай не само са записани партитури от други хора, но има и записи. Той е излъчвал по радиото, правил е записи и е оцелял до наши дни. Казвал е: "Не са много хората, които са си стискали ръцете и с Хосе Марти, и с Фидел Кастро!"

Чичо Ибаньес (1875-1981 г.) живее още по-дълго от Гарай. Ибаньес е първият тровадор, специализирал се в кубинската песен; той пее също така гуагуанко и произведения от абакуа (тайно общество на чернокожите).

Много от първите trovadores, като Мануел Корона (който е работил в публичен дом в Хавана), са композирали и пеели guarachas, за да балансират по-бавните boleros.

Bolero

Това е форма на песен и танц, доста различна от испанския си съименник. Възниква през последната четвърт на XIX в. с основателя на традиционната трова Пепе Санчес. Той написва първото болеро - Tristezas, което се пее и до днес. Болерото винаги е било основна част от репертоара на музикантите на трова. Болерото се оказва изключително адаптивно и води до появата на много варианти. Типично е въвеждането на синкопи, което води до появата на bolero-son, bolero-mambo и bolero-cha. В продължение на няколко десетилетия bolero-son се превръща в най-популярния ритъм за танци в Куба и именно този ритъм е възприет от международната танцова общност и се преподава като погрешно наречената "румба".

Danzón

Европейското влияние върху по-късния етап от музикалното развитие на Куба е представено от danzón - елегантна музикална форма, която някога е била най-популярната музика в Куба. Тя е потомък на креолизираната кубинска contradanza. Данзонът бележи промяната, която настъпва от общинския стил на танцуване на последователност от края на XVIII в. към танците за двойки от по-късните времена. Стимул за това е успехът на скандалния някога walz, при който двойките танцуват с лице един към друг и независимо от другите двойки, а не като част от предварително зададена структура. Данзонът е първият кубински танц, който възприема такива методи, макар че между двата танца има разлика. Walz е прогресивен бален танц, при който двойките се движат по пода в посока, обратна на часовниковата стрелка; danzón е танц "джобна кърпичка", при който двойките остават в рамките на малка площ от пода.

Данзонът се разпространява в цяла Латинска Америка, особено в Мексико. Днес той е отживелица както в музиката, така и в танца, но неговите силно оркестрирани наследници продължават да съществуват.

Син

Синът, казва Кристобал Диас, е най-важният жанр на кубинската музика, но и най-малко изучаваният. Може да се каже, че за Куба синът е това, което е тангото за Аржентина или самбата за Бразилия. Освен това той е може би най-гъвкавият от всички форми на латиноамериканската музика. Голямата му сила е в синтеза между европейските и африканските музикални традиции. Най-характерните инструменти за него са кубинската китара, известна като трес, и известният двуглав бонго; те присъстват от самото начало до днес. Характерни са също клавес, испанската китара, контрабасът, а в началото и корнетът или тромпетът и накрая пианото.

Синът се появява в Ориенте, източната част на острова, като слива испанската китара и лиричните традиции с африканските перкусии и ритми. Сега знаем, че историята му като отделна форма е сравнително нова. Няма доказателства, че тя води началото си от края на XIX век. Той се премества от Ориенте в Хавана около 1909 г., носен от членове на Перманенте (армията), които са изпратени от районите, от които произхождат, като въпрос на политика. Първите записи са направени през 1918 г.

Съществуват много видове синове. Одилио Урфе разпознава тези варианти:

son montuno

changuí

суку-суку

прегон

Bolero-son

afro-son

son guaguancó

мамбо

и със сигурност може да се добави

салса (до голяма степен)

тимба

Освен това синът отново и отново променя по-стария дансон, за да го направи по-синкопиран и креолски по стил, започвайки от 1910 г. през дансон-мамбо и ча-ча-ча до сложни съвременни аранжименти, които е почти невъзможно да бъдат категоризирани.

Днес синът варира в широки граници, като характерната му черта е синкопираният басов импулс, който идва преди низходящия такт и придава на сина характерния му ритъм; това е така нареченият очакван бас.

Кубински джаз

Дълги години историята на джаза в Куба е била неясна, но вече е ясно, че историята му в Куба е почти толкова дълга, колкото и в САЩ.

За ранните кубински джаз групи вече се знае много повече, макар че пълната им оценка е затруднена от липсата на записи. Миграциите и посещенията от и до САЩ, както и взаимният обмен на записи и ноти поддържат контактите на музикантите от двете страни. През първата половина на ХХ в. съществуват тесни връзки между музикантите в Куба и тези в Ню Орлиънс. Ръководителят на оркестъра в известния клуб "Тропикана" Армандо Ромеу младши е водеща фигура в развитието на кубинския джаз след Втората световна война. Феноменът кубоп и джем сешъните в Хавана и Ню Йорк създават истински синтези, които влияят на музикантите и до днес.

Музикален театър

От XVIII в. до наши дни популярните театрални формати използват музика и танци и ги развиват. Освен че поставят някои европейски опери и оперети, кубинските композитори постепенно развиват идеи, които са по-подходящи за креолската им публика. Записът на музика е начинът, по който кубинската музика достига до света. Най-често записваният изпълнител в Куба до 1925 г. е певецът в Алхамбра Адолфо Коломбо. Данните сочат, че между 1906 и 1917 г. той записва около 350 песни, от които много малко са оцелели до днес.

Първият театър в Хавана е открит през 1776 г. Първата кубинска опера се появява през 1807 г. Музикалният театър има огромно значение през XIX и първата половина на XX век. Радиото, което започва да работи в Куба през 1922 г., подпомага развитието на популярната музика, тъй като осигурява публичност и нов източник на доходи за изпълнителите.

Зарзуела е малък формат лека оперета. Започвайки с внос на испански език, тя се превръща в непрекъснат коментар на социалните и политическите събития и проблеми в Куба. Редица композитори от първите редици, като Ернесто Лекуона, създават поредица от хитове за театрите в Хавана. Големи звезди като ведетата Рита Монтанер, която умее да пее, да свири на пиано, да танцува и да играе, са кубинският еквивалент на Мистингет и Джоузефин Бейкър в Париж.

Bufo

Кубинският театър "Буфо" е форма на комедия, подигравателна и сатирична. В него се използват типажи, които могат да се срещнат навсякъде в страната. Буфото се заражда около 1800-1815 г: Франсиско Коварубиас, "карикатуристът" (1775-1850 г.), е неговият създател. Постепенно комикс типовете изоставят европейските си образци и стават все по-креолизирани и кубински. Наред с това се появява и музиката. Сленгът от робските бараки и бедняшките квартали навлиза в текстовете на песните:

Una mulata me ha muerto!

Y no prendan a esa mulata?

Como ha de quedar hombre vivo

si no prendan a quien matar!

La mulata es como el pan;

se deber como caliente,

que en dejandola enfriar

ni el diablo le mete el diente!

(Мулата е готова за мен!

Нещо повече, те не я арестуват!

Как може някой да живее

Ако не вземат този убиец?

Мулатата е като пресен хляб

Трябва да я изядеш, докато е гореща

Ако го оставите, докато изстине

Дори дяволът не може да си хапне!)

Гуарача

Гуарача е жанр с бързо темпо и текст. Възниква в комичния театър "Буфо", а в началото на XX в. често се играе в публичните домове на Хавана. Текстовете на песните са изпълнени със сленг и се отнасят до събития и хора от новините.

Contradanza

Контраданцата е исторически важен танц. Той пристига в Куба в края на XVIII век от Европа. Контраданса е общински танц, при който танцовите фигури са подредени по определен модел. Темпото и стилът на музиката са ярки и доста бързи. Най-ранната кубинска композиция на contradanza е San Pascual bailon, публикувана през 1803 г. Кубинците разработват редица креолизирани версии, които са ранен пример за влиянието на африканската традиция в Карибския басейн. Повечето от музикантите са чернокожи или мулати: още в началото на XIX в. в кубинските градове живеят много освободени роби и лица от смесена раса.

"Жените в Хавана имат неистов вкус към танците; те прекарват цели нощи в приповдигнато настроение, възбуда, лудост и пот, докато не паднат."

Контрадансът измества менуета като най-популярен танц, докато от 1842 г. нататък отстъпва място на хабанера - съвсем различен стил.

Danza

Този танц, който е рожба на contradanza, също се танцува в редици или квадрати. Това е също така енергична форма на музика и танц, която може да бъде в двойно или тройно време. В крайна сметка този вид танц е заменен от danzón, който, подобно на habanera, е много по-бавен и спокоен.

Habanera

Хабанера се развива от contradanza в началото на XIX век. Голямата ѝ новост е, че се пее, свири и танцува. Развитието ѝ се дължи поне отчасти на влиянието на френскоговорящите имигранти. Хаитянската революция от 1791 г. довежда до бягството на много френски колониалисти и техните роби в Ориенте. Синкило е важен ритмичен модел, който се появява за първи път по това време.

Стилът на танца хабанера е по-бавен и величествен от този на данзата; към 40-те години на XIX в. хабанерите се пишат, пеят и танцуват в Мексико, Венецуела, Пуерто Рико и Испания. От около 1900 г. насам хабанера е реликтов танц; но музиката има очарованието на епохата и има някои известни композиции, като например Tu, чиито версии са записвани многократно.

Валсът

Валсът (El vals) се появява в Куба през 1814 г. Това е първият танц, при който двойките не са свързани с обща последователност. Танцувал се е и все още се танцува в 3/4 време с акцент върху първия такт. Първоначално е смятан за скандален, защото двойките са обърнати една към друга, държат се в "затворена" хватка и, така да се каже, не обръщат внимание на заобикалящата ги общност. Валсът навлиза във всички страни в Северна и Южна Америка. Валсът има още една характерна особеност: той е "пътуващ" танц, при който двойките се движат по арената. В латиноамериканските танци постепенното движение на танцьорите е необичайно, но се среща в някои от тях.

Zapateo

Типичен танц на кубинските лагеристи или гуахиро Танц по двойки, включващ почукване с крака, предимно от страна на мъжа. Съществуват илюстрации от предишни векове, но танцът вече не съществува.

Trova

През XIX в. в Сантяго де Куба израства група странстващи музиканти, трубадури, които се придвижват и изкарват прехраната си с пеене и свирене на китара. Те са били много важни като композитори и техните песни са използвани във всички видове кубинска музика.

Пепе Санчес (1856-1918 г.) е бащата на тровата и създател на кубинското болеро. Той няма официално музикално образование. Със забележителен природен талант той композирал номера в главата си и никога не ги записвал. В резултат на това повечето от тези номера са изгубени завинаги, въпреки че около две дузини са оцелели, защото приятели и ученици са ги преписали. Той създава и рекламни джингли, преди да се появи радиото. Той е бил модел и учител за великите тровадорес, които са го последвали.

Първият и един от най-дълго живялите е Синдо Гарай (1867-1968). Той е бил изключителен композитор на песни, а най-добрите му песни са били изпълнявани и записвани многократно. Гарай също е бил музикално неграмотен - всъщност той се научава на азбуката едва на 16 години - но в неговия случай не само са записани партитури от други хора, но има и записи. Той е излъчвал по радиото, правил е записи и е оцелял до наши дни. Казвал е: "Не са много хората, които са си стискали ръцете и с Хосе Марти, и с Фидел Кастро!"

Чичо Ибаньес (1875-1981 г.) живее още по-дълго от Гарай. Ибаньес е първият тровадор, специализирал се в кубинската песен; той пее също така гуагуанко и произведения от абакуа (тайно общество на чернокожите).

Много от първите trovadores, като Мануел Корона (който е работил в публичен дом в Хавана), са композирали и пеели guarachas, за да балансират по-бавните boleros.

Bolero

Това е форма на песен и танц, доста различна от испанския си съименник. Възниква през последната четвърт на XIX в. с основателя на традиционната трова Пепе Санчес. Той написва първото болеро - Tristezas, което се пее и до днес. Болерото винаги е било основна част от репертоара на музикантите на трова. Болерото се оказва изключително адаптивно и води до появата на много варианти. Типично е въвеждането на синкопи, което води до появата на bolero-son, bolero-mambo и bolero-cha. В продължение на няколко десетилетия bolero-son се превръща в най-популярния ритъм за танци в Куба и именно този ритъм е възприет от международната танцова общност и се преподава като погрешно наречената "румба".

Danzón

Европейското влияние върху по-късния етап от музикалното развитие на Куба е представено от danzón - елегантна музикална форма, която някога е била най-популярната музика в Куба. Тя е потомък на креолизираната кубинска contradanza. Данзонът бележи промяната, която настъпва от общинския стил на танцуване на последователност от края на XVIII в. към танците за двойки от по-късните времена. Стимул за това е успехът на скандалния някога walz, при който двойките танцуват с лице един към друг и независимо от другите двойки, а не като част от предварително зададена структура. Данзонът е първият кубински танц, който възприема такива методи, макар че между двата танца има разлика. Walz е прогресивен бален танц, при който двойките се движат по пода в посока, обратна на часовниковата стрелка; danzón е танц "джобна кърпичка", при който двойките остават в рамките на малка площ от пода.

Данзонът се разпространява в цяла Латинска Америка, особено в Мексико. Днес той е отживелица както в музиката, така и в танца, но неговите силно оркестрирани наследници продължават да съществуват.

Син

Синът, казва Кристобал Диас, е най-важният жанр на кубинската музика, но и най-слабо изучаваният. Може да се каже, че за Куба синът е това, което е тангото за Аржентина или самбата за Бразилия. Освен това той е може би най-гъвкавият от всички форми на латиноамериканската музика. Голямата му сила е в синтеза между европейските и африканските музикални традиции. Най-характерните инструменти за него са кубинската китара, известна като трес, и известният двуглав бонго; те присъстват от самото начало до днес. Характерни са също клавес, испанската китара, контрабасът, а в началото и корнетът или тромпетът и накрая пианото.

Синът възниква в Ориенте, източната част на острова, като обединява испанската китара и лиричните традиции с африканските перкусии и ритми. Сега знаем, че историята му като отделна форма е сравнително нова. Няма доказателства, че тя води началото си от края на XIX век. Той се премества от Ориенте в Хавана около 1909 г., носен от членове на Перманенте (армията), които са изпратени от районите, от които произхождат, като въпрос на политика. Първите записи са направени през 1918 г.

Съществуват много видове синове. Одилио Урфе разпознава тези варианти:

son montuno

changuí

суку-суку

прегон

Bolero-son

afro-son

son guaguancó

мамбо

и със сигурност може да се добави

салса (до голяма степен)

тимба

Освен това синът отново и отново променя по-стария дансон, за да го направи по-синкопиран и креолски по стил, започвайки от 1910 г. през дансон-мамбо и ча-ча-ча до сложни съвременни аранжименти, които е почти невъзможно да бъдат категоризирани.

Днес синът варира в широки граници, като характерната му черта е синкопираният басов импулс, който идва преди низходящия такт и придава на сина характерния му ритъм; това е така нареченият очакван бас.

Кубински джаз

Дълги години историята на джаза в Куба е била неясна, но вече е ясно, че историята му в Куба е почти толкова дълга, колкото и в САЩ.

За ранните кубински джаз групи вече се знае много повече, макар че пълната им оценка е затруднена от липсата на записи. Миграциите и посещенията от и до САЩ, както и взаимният обмен на записи и ноти поддържат контактите на музикантите от двете страни. През първата половина на ХХ в. съществуват тесни връзки между музикантите в Куба и тези в Ню Орлиънс. Ръководителят на оркестъра в известния клуб "Тропикана" Армандо Ромеу младши е водеща фигура в развитието на кубинския джаз след Втората световна война. Феноменът кубоп и джем сешъните в Хавана и Ню Йорк създават истински синтези, които влияят на музикантите и до днес.

Интересът към кубинската музика в цял свят се разпалва отново благодарение на забележителния албум на CD, озаглавен Buena Vista Social Club. Американският китарист Рай Кудър, британският музикален продуцент Ник Голд и кубинският музикант Хуан Маркос Гонзалес работят заедно върху ново начинание. Те събират група, съставена предимно от по-възрастни кубински музиканти, с идеята да пресъздадат кубинската музика от златната ера на 50-те години на ХХ век. Първият албум, издаден през 1997 г., се превръща в огромен хит, продава се в над пет милиона копия, а през 1998 г. печели награда "Грами". През 2003 г. албумът е включен от списание Rolling Stone под номер 260 в списъка с 500-те най-големи хита на всички времена. Първият диск е последван от още дузина компактдискове, повечето издадени от Nonesuch Records или World Circuit.

През 1999 г. излиза документалният филм Buena Vista Social Club на режисьора Вим Вендерс. До 2007 г. приходите от него в световен мащаб са 23 милиона долара. По-младото поколение открива защо кубинската музика е толкова популярна.

Интересът към кубинската музика в цял свят се разпалва отново благодарение на забележителния албум на CD, озаглавен Buena Vista Social Club. Американският китарист Рай Кудър, британският музикален продуцент Ник Голд и кубинският музикант Хуан Маркос Гонзалес работят заедно върху ново начинание. Те събират група, съставена предимно от по-възрастни кубински музиканти, с идеята да пресъздадат кубинската музика от златната ера на 50-те години на ХХ век. Първият албум, издаден през 1997 г., се превръща в огромен хит, продава се в над пет милиона копия, а през 1998 г. печели награда "Грами". През 2003 г. албумът е включен от списание Rolling Stone под номер 260 в списъка с 500-те най-големи хита на всички времена. Първият диск е последван от още дузина компактдискове, повечето издадени от Nonesuch Records или World Circuit.

През 1999 г. излиза документалният филм Buena Vista Social Club на режисьора Вим Вендерс. До 2007 г. приходите от него в световен мащаб са 23 милиона долара. По-младото поколение открива защо кубинската музика е толкова популярна.