Пакистанското движение (наричано също Tehrik-e-Pakistan, на урду: تحریکِ پاکستان) е политическо движение, което действа през първата половина на 20 век. По това време Британска Индия принадлежи на Великобритания. В Британска Индия повечето хора са хиндуисти или мюсюлмани. Хората, които създали движението, се страхували, че ще загубят свободата си и политическите си права, когато англичаните напуснат страната. Поради това те искали гаранции за политическо представителство и автономия, а в крайна сметка – отделна държава за мюсюлманите. Тази борба е организирана от партията "Общоиндийска мюсюлманска лига" и води до разделянето на Британската империя в Индия. Движението е ръководено от Куайд-и-Азам Мохамед Али Джина и други водещи мюсюлмански политици и интелектуалци.

Произход и причини

Общоиндийската мюсюлманска лига е основана в началото на 20 век (1906) като организация, която да защитава интересите на мюсюлманите в рамките на колониалната администрация. Причините за възникването на движението включват:

  • страх от политическо и културно маргинализиране след напускането на британците;
  • несъгласие с идеята за едно обединено индо-езическо бъдеще без специални гаранции за мюсюлманското население;
  • икономически и социални различия между различни общности;
  • възход на идеи за национална идентичност сред мюсюлманските елити и интелектуалци (включително концепцията за „две нации“).

Ключови събития

В развитието на пакистанското движение има няколко решаващи етапа:

  • реформи и политически договорености през 1910–1930-те, които често не удовлетворяват мюсюлманските лидери;
  • Лахорската резолюция на Общоиндийската мюсюлманска лига през 1940 г. (известна като Пакистанска резолюция), която формално поиска̀ създаването на „независими държавни образувания“ в северозападните и източните райони на индийския субконтинент;
  • политическата мобилизация през 1940–1946 г., включително изборните кампании и обществени демонстрации;
  • събитията от 1946–1947 г. (включително политическите преговори и междуобщностовите напрежения), които доведоха до плана за разделяне и окончателното създаване на Пакистан на 14 август 1947 г.

Водещи фигури

Движението е водено и подкрепяно от широк спектър от лидери от различни провинции и социални слоеве. Сред най-значимите са:

  • Куайд-и-Азам Мохамед Али Джина – главен организатор и символична фигура, която изиграва централна роля в превръщането на идеята за отделна държава в политически факт;
  • Наваб Мухаммад Исмаил Хан – виден политик и съдействащ лидер;
  • Раджа Амир Ахмед Хан от Махмудабад – регионален лидер с влияние в западните провинции;
  • Сър Сикандар Хаят Хан – важен лидер в политиката на северозападните райони;
  • Навабзада Лиакат Али Хан – един от ключовите организатори и по-късно първи министър-председател на Пакистан;
  • Фатима Джина, Амджади Бано Бегум – жени-лидери, които подкрепят и мобилизират обществената подкрепа;
  • Сър Абдула Харун – активен политик и съюзник;
  • Хаваджа Назимуддин – важна фигура в политическата администрация;
  • Хюсеин Шахид Сухраварди – виден лидер от Бенгалия, участвал в политическите преговори;
  • Сардар Шаукат Хаят Хан, Чаудри Халикзаман – регионални и провинциални лидери;
  • А.К. Фазлул Хук – политик, свързан с въпросите за селското население и административни реформи;
  • Аурангзеб Хан, Кази Мухаммад Иса и Абдур Раб Нищар – други значими активисти и организатори.

Последствия и наследство

Пакистанското движение довежда до радикална промяна на политическата карта на Южна Азия. Резултатите включват:

  • създаване на Пакистан на 14 август 1947 г. като независима държава, предназначена да бъде доминирана от мюсюлманското население;
  • масови миграции и междуобщностово насилие в периода около разделянето, с големи човешки загуби и дългосрочни социални последици;
  • формация на нови институции и административни структури в Пакистан, както и последващи политически и социални предизвикателства;
  • влияние върху бъдещите движения за самоопределение и държавност в региона (включително по-късните събития, довели до отделянето на Източен Пакистан и създаването на Бангладеш през 1971 г.).

Пакистанското движение остава важен и спорен елемент от историята на Южна Азия: за привържениците то е освобождение и реализиране на политическа идентичност; за критиците — причина за разделение и страдание. Неговото наследство продължава да оформя политическите дискусии в региона и до днес.