Апокрифите са религиозни текстове, които се съдържат в някои версии на католическата Библия. В други версии те са пропуснати. Думата идва от старогръцки ἀπόκρυφα (апокриф). Апокриф означава тези, които са били скрити. Обикновено терминът се прилага за писания, които не са били част от канона. Съществуват няколко причини, поради които тези текстове не са били включени в канона. Възможно е текстовете да са били известни само на няколко души или да са били оставени извън него, защото съдържанието им не се вписва добре в това на другите книги на Библията. Някои от апокрифите са били написани на по-късна дата и затова не са били включени.

Авторизираният вариант на крал Джеймс нарича тези книги "апокрифи". Той ги отделя, защото Библията казва това в 2 Ездра 14:46: Но седемдесетте оставете последни, за да ги предадете само на мъдрите сред народа: Защото в тях е изворът на разума, изворът на мъдростта и потокът на знанието.

В римокатолическите Библии тези книги са в Стария завет. Те не ги наричат апокрифи. Наричат ги деутероканонични, което означава, че принадлежат към втория канон. Канон означава просто официален списък на литературни произведения, приети като представляващи дадена област. Първият списък е на книгите, написани за първи път на иврит. Вторият списък е на книгите, написани за първи път на гръцки език.

Кои книги обикновено се наричат апокрифни или деутероканонични

Сред най-често споменаваните деутероканонични/апокрифни книги са: Товит (Тобит), Юдит (Юдите), Книгата на Премъдростта (Премъдрост Соломонова), Сирах (Еклисиастик или Сирах/Учението на Етиен син Сирах), Варух, 1 и 2 Макавейски и допълнения към книгите Данил и Естир (напр. Песен на трите юноши, Приказката за Бел и дракона, Допълнения към Естир и т.н.). Някои църкви също включват други текстове като Псалм 151, молитвата на Манасия и 3 Макавейска книга.

Защо някои общности ги приемат, а други не

Причините текстовете да бъдат включени или изключени варират:

  • Историческа и езикова основа: Много от тези книги са запазени първо в гръцкия превод на Стария завет (Септуагинта), а не в еврейските ръкописи. Еврейската традиция (позната като Танах) не ги включва, затова юдейското и впоследствие протестантското развитие на канона ги остави извън списъка.
  • Критерии за каноничност: Приетите критерии включват древност, широки литургични и общоприети употреби в църквите, и съответствие с учението на другите книги. Ако едно писание е считано за твърде късно, местно или с нестабилна авторитетна традиция, то е по-вероятно да бъде изключено.
  • Догматични и богословски съображения: Някои текстове съдържат учения или исторически сведения, които не са се вписвали лесно в доминиращите теологични възгледи на дадена общност.
  • Реформация и реакция: По време на Реформацията реформираните църкви (сред които лутеранството и впоследствие повечето протестантски течения) настояха за връщане към еврейския списък на книгите и така апокрифите бяха извадени от основната част на Стария завет. В отговор, Католическата църква на Трентския събор (1546) официално потвърди деутероканоничните книги като част от канона.

Апокрифи, псевдопиграфи и други нерегламентирани писания

Терминът "апокриф" понякога се използва по-широко за всички религиозни, но неканонични текстове: например гностически евангелия като Евангелието на Тома, Деяния на Павел, апокалиптични писания и др. Друг близък термин е псевдопиграф — заглавие за древни книги, които са приписани на известни библейски автори, но вероятно не са написани от тях. Тези текстове имат голямо значение за изследователите, тъй като дават информация за религиозните вярвания, практики и културния контекст в периода на Втория храм и ранното християнство.

Значение и употреба днес

Деутероканоничните книги са част от литургичната и теологичната традиция в Римокатолическата и в по-голяма степен в Източноправославната църква. Те се цитират в богослужение, обучението на духовниците и в катехизиса на тези църкви. За историците и библеистите тези книги също са ценен източник за разбирането на религиозните идеи и обществения живот през периода между Стария и Новия завет.

Кратко резюме

В общи линии, апокрифите (или деутероканоничните книги) са група древни религиозни писания, включени в някои библейски традиции, но оставени извън канона в други. Разликите произтичат от езикова принадлежност, историческа употреба, теологични критерии и решения на църковни събори. Макар и да не са приети еднозначно от всички, тези текстове допринасят за по-пълна представа за религиозния свят на древността и продължават да бъдат предмет на изучаване и богослужебна употреба.