Конституция на Австралия

История

Историята на Конституцията на Австралия започва с движението към федерация през 19 век. Това води до обединяване на австралийските колонии в Австралийската общност през 1901 г.

Федерация

В средата на XIX век австралийските колонии трябва да работят заедно по въпроси, които засягат всички тях, особено по отношение на митата между колониите. Това сътрудничество води до планове за обединяване на колониите в единна федерация. Натискът за това идва главно от Великобритания и няма голяма подкрепа на местно ниво. По-малките колонии смятаха, че ще бъдат завладени от по-големите. Виктория и Нов Южен Уелс не бяха съгласни с необходимостта от защита на местната промишленост, за разлика от това да се позволи на всички да търгуват свободно. Неотдавнашната Гражданска война в САЩ също отслабва аргументите в полза на федерализма. Тези трудности довеждат до неуспеха на няколко опита за въвеждане на федерация през 60-те и 50-те години на XIX век.

Към 80-те години на XIX в. австралийците са обезпокоени от нарастващото присъствие на германците и французите в Тихия океан. Заедно с нарастващата австралийска идентичност това създава възможност през 1885 г. да се създаде първият междуколониален орган - Федералният съвет на Австралазия. Този Федерален съвет можеше да приема закони по определени въпроси, но нямаше постоянен офис, изпълнителна власт или собствен източник на доходи. Нов Южен Уелс, най-голямата колония, не участва в него.

Хенри Паркс, премиер на Нов Южен Уелс, настоява за провеждането на поредица от конференции през 90-те години на XIX век, на които да се обсъди федерализмът. Първата от тях е в Мелбърн през 1890 г., а другата, Националната австралийска конвенция, е в Сидни през 1891 г. На тях присъстват колониални лидери. До конференцията от 1891 г. много хора искат федерална система. По-голямата част от дискусиите бяха за това как ще функционира тази федерална система. С помощта на сър Самюъл Грифит е написан проект за конституция. Тези срещи не се радват на обществена подкрепа. В проекта за конституция също така бяха пропуснати важни, но трудни въпроси, като например тарифната политика. Проектът от 1891 г. бил предоставен на колониалните парламенти, но не бил подкрепен от Нов Южен Уелс. Без Нов Уелс останалите колонии не желаеха да продължат.

През 1895 г. шестимата премиери на австралийските колонии се споразумяват да създадат нов Конвент чрез всенародно гласуване. Конвентът заседава в продължение на една година - от 1897 до 1898 г. По време на заседанията е изготвена нова конституция, която е същата като проекта от 1891 г., но с добавени разпоредби за отговорно управление. За да получи народна подкрепа, проектът беше гласуван от избирателите на всяка колония. След един неуспешен опит промененият проект е предоставен на избирателите на всяка колония с изключение на Западна Австралия. Пет колонии приеха законопроекта, който след това беше изпратен на Уестминстърския парламент с писмо, в което се искаше кралицата да го превърне в закон.

Британското правителство прави една промяна преди приемането на законопроекта. Върховните съдии на колониите искаха да получат правото да обжалват решенията на Върховния съд пред Тайния съвет по конституционни въпроси. Те се притесняваха, че границите на правомощията на Общността или на държавите могат да бъдат променени от парламента. През 1900 г. британският парламент приема Закон за конституцията на Австралийския съюз. Западна Австралия най-накрая се съгласява да се присъедини към Австралийския съюз навреме, за да може да се присъедини към Австралийския съюз, чието официално начало е поставено на 1 януари 1901 г.

През 1990 г. Службата за публични архиви в Лондон предоставя на Австралия оригиналния екземпляр 1900 от Конституционния закон на Австралийския съюз. Австралийското правителство иска да запази копието. Британският парламент се съгласява, като приема Закона за австралийската конституция (копие от публичен архив) от 1990 г.

Уестминстърският статут и законите за Австралия

Въпреки че Федерацията прави Австралия независима от Великобритания, юридически Британската общност е създадена от британския парламент чрез Конституционния закон на Австралийската общност от 1900 г. (Imp), който се прилага за Австралия. В резултат на това продължаваше да съществува несигурност дали законите на Британската империя все още се прилагат към Австралийския съюз. Това е решено с Уестминстърския статут от 1931 г., приет от Британската общност чрез Закона за приемане на Уестминстърския статут от 1942 г. Уестминстърският статут освобождава доминионите, включително Британската общност, от имперските закони и контрол. От правна гледна точка това е моментът на националната независимост на Австралия.

Въпреки това британските закони все още са по-важни в австралийските щати. Това беше установено със Закона за Австралия от 1986 г., който беше приет от парламентите на Австралия, Обединеното кралство и всеки от щатите. Този закон прекрати правомощията на британския парламент да създава закони над австралийските щати. Той също така спря обжалванията от австралийските съдилища пред Съдебния комитет на Тайния съвет. Тъй като това беше много важен документ, кралица Елизабет II замина за Австралия, за да подпише провъзгласяването на закона.

Един от резултатите от тези два закона е, че Австралия вече е напълно независима държава. Конституцията вече се различава от първоначалния закон, тъй като австралийският народ може да я променя чрез референдум^[]. Оригиналният Закон обаче остава в сборника със закони на Обединеното кралство с бележка, в която се казва: "Конституцията не е задължително да бъде във вида, в който е в сила в Австралия". Дори ако парламентът на Обединеното кралство премахне Закона за Конституцията на Австралийския съюз от 1900 г., това няма да има ефект върху Австралия^[].

Статии

Конституционният закон на Австралийския съюз от 1900 г. (Imp) съдържа преамбюл и девет раздела. В раздели 1-8 се обясняват законите за създаване на Австралийския съюз. Раздел 9, започващ с думите "Конституцията на Австралийския съюз е както следва ...", съдържа Конституцията на Австралийския съюз. Самата Конституция се състои от осем глави и 128 раздела.

Парламентът

В глава I се създава парламентът на Австралия. Тя се състои от три части:

• суверена (краля или кралицата) на Австралия, който се представлява от генерал-губернатора на Австралия
• Камарата на представителите
• Сената.

В раздел 1 се казва, че законодателната власт принадлежи на парламента. Той е най-мощната част от правителството.

Част II на глава 1 е посветена на Сената. Сенаторите трябва да бъдат "пряко избирани от народа на щата", като гласуват като единна електорална група. Всеки щат трябва да има еднакъв брой сенатори. Понастоящем всеки щат има по 12 сенатори, а континенталните територии, Северната територия и Австралийската столична територия - по двама.

Част III от глава 1 е посветена на Камарата на представителите. В раздел 24 се казва, че Камарата трябва да има два пъти повече членове от Сената, като всеки от тях се избира от един-единствен избирател. Това се нарича "Nexus". Той има за цел да предотврати раздуването на властта на Сената в случай на съвместно заседание (вж. раздел 57 по-долу). Броят на електоратите в даден щат трябва да се определя въз основа на неговия дял от населението на страната.

В част IV на глава 1 се посочва кой може да гласува, кой може да бъде избиран за член на парламента, каква е заплатата на членовете, парламентарните правила и други свързани въпроси.

Част V от глава 1 е посветена на правомощията на парламента. Раздел 51 се занимава с правомощията на парламента на Британската общност и се нарича "специфични правомощия". Съществуват и "едновременни правомощия", тъй като както Британската общност, така и щатите могат да приемат закони по тези въпроси. Федералният закон е по-важен, ако законите са различни (раздел 109). От тридесет и деветте части на раздел 51 няколко са станали много важни при вземането на решение за това колко правомощия има правителството на Австралийския съюз в областта на правото. Сред тях са правомощията в областта на търговията и търговията, правомощията в областта на корпорациите и правомощията в областта на външните работи. Раздел 52 се занимава с правомощията, които принадлежат само на парламента на Австралийския съюз. Щатите не могат да приемат закони по тези въпроси.

Изпълнителната власт

В глава II се създава изпълнителната власт. Изпълнителната власт се упражнява от генерал-губернатора, който се съветва от Федералния изпълнителен съвет. Генерал-губернаторът е върховен главнокомандващ. Той може да назначава и освобождава от длъжност членовете на Изпълнителния съвет, държавните министри и всички служители на изпълнителната власт. Тези правомощия, заедно с правомощията да разпуска (или да откаже да разпусне) парламента (раздел 5, раздел 57), се наричат "резервни правомощия". Използването на тези правомощия се извършва по силата на споразумение. По принцип генерал-губернаторът действа само по съвет на министър-председателя. Има само един случай, в който генерал-губернаторът не се е възползвал от съвета на министър-председателя. Генерал-губернаторът сър Джон Кер, действайки самостоятелно, отстранява министър-председателя Гоф Уитлам по време на австралийската конституционна криза през 1975 г.

Резервните правомощия във всички държави от Уестминстър се упражняват изключително рядко извън рамките на приетите конвенции. Въпреки това, за разлика от конституциите на други кралства от Британската общност като Канада, които официално предоставят широки резервни правомощия на монарха, дори официалните правомощия на кралицата на Австралия са изключително ограничени и повечето правомощия могат да се използват само от генерал-губернатора.

В раздел 68 се казва, че главнокомандващият на военноморските и военните сили на Австралия е: "Главното командване на военноморските и военните сили на Австралийския съюз се поверява на генерал-губернатора като представител на кралицата". Главнокомандващ на Австралийските отбранителни сили сега е Нейно Превъзходителство Куентин Брайс в качеството си на генерал-губернатор на Австралия. Кралицата на Австралия не командва военните сили.

Съдебната практика

В глава III се създава съдебната власт. Раздел 71 предоставя съдебна власт на "Федерален върховен съд", който ще се нарича Върховен съд на Австралия. Парламентът може също така да създава нови федерални съдилища или да дава федерални правомощия на други съдилища. Такива съдилища се наричат "съдилища по глава III" са единствените съдилища, които могат да използват федерална съдебна власт. В раздели 73 и 75-78 се очертава първоначалната и апелативната компетентност на Върховния съд. В раздел 74 се обяснява как може да се обжалва пред Кралицата в Съвета. Раздел 79 позволява на парламента да ограничи броя на съдиите, които могат да упражняват федерална юрисдикция, а раздел 80 гарантира съдебен процес със съдебни заседатели за обвинителни престъпления срещу Британската общност.

Финанси и търговия

Глава IV се занимава с финансите и търговията във федералната система. В раздел 81 се казва, че всички приходи на Австралийския съюз формират Консолидирания фонд за приходи. Парламентът може да приема закони относно начина на изразходване на средствата от него (раздел 53). За разлика от повечето други правомощия на парламента, законите, приети по силата на това правомощие, обикновено не могат да бъдат оспорвани. Раздел 90 дава на Британската общност изключителни правомощия по отношение на митата и акцизите.

В раздел 92 се предвижда, че "търговията и сношенията между щатите са абсолютно свободни". Точното значение на тази фраза е предмет на значителен брой правни норми.

Раздел 96 дава на Британската общност правото да предоставя пари на държавите "при условия, които парламентът сметне за подходящи". Това правомощие не е ограничено от никоя друга част на Конституцията, като например раздел 99, който забранява даването на предимство на една държава или на друга държава. То е подчинено единствено на раздел 116, свободата на вероизповеданието и евентуално други подобни свободи. Това правомощие, което е предназначено да се използва само ("за период от десет години ... и след това, докато парламентът не предвиди друго"), е използвано от Британската общност за насърчаване на сътрудничеството между щатите в различна степен през годините.

С член 101 се създава Междудържавна комисия - орган, който вече не съществува, но който трябваше да има значителна роля във федералната структура.

Държавите

В глава V се посочва какво могат да правят държавите във федералната система. Раздели 106-108 запазват Конституцията, правомощията на парламента и действащите закони на всеки от щатите.

В член 109 се казва, че когато щатски закон се различава от федерален закон, федералният закон е законният закон.

В член 111 се казва, че щатът може да отстъпи всяка част от земите си на Австралийския съюз. Това се е случвало няколко пъти. Южна Австралия предаде Северната територия на Британската общност.

Член 114 забранява на всяка държава да разполага със собствени военни сили. Той също така забранява на държавата или на Британската общност да налагат данъци върху собствеността си.

Раздел 116 определя "свободата на вероизповеданието", като забранява на Австралийския съюз да издава закони за започване на религия, за налагане на религиозни обреди, за спиране на религия или за религиозна дискриминация при заемане на публични длъжности.

Нови държави

Глава VI позволява създаването на нови държави или присъединяването им към Британската общност. Раздел 122 позволява на парламента да предвиди представителство в парламента на всяка нова територия. В раздел 123 се казва, че промяната на границите на даден щат се нуждае от подкрепата на парламента на този щат и трябва да премине през референдум в този щат.

След създаването на федерацията към Британската общност не са се присъединявали нови държави.

Различни

В глава VII се казва, че седалището на правителството на Британската общност (сега Канбера) се намира в Нов Южен Уелс, но на не по-малко от сто мили от Сидни, и че генерал-губернаторът може да назначава заместници. В раздел 127 за първи път се казва, че аборигените не могат да бъдат преброявани при преброяване на населението на Австралийския съюз или на щатите. Този раздел е променен през 1967 г.

Промяна на Конституцията

В глава VIII се посочва как Конституцията може да бъде променена. В член 128 се казва, че промените трябва да бъдат одобрени чрез референдум. За успешна промяна е необходимо:

• мнозинство в двете камари на федералния парламент; и
• мнозинство от гласовете на национално ниво на референдум.
• мнозинство в мнозинство от държавите

Генерал-губернаторът трябва да представи законопроекта за референдума на народа между два и шест месеца след приемането му от парламента. След като законопроектът за изменение на конституцията премине както през парламента, така и през референдума, той получава кралско одобрение от генерал-губернатора. По този начин той се превръща в нов закон и текстът на Конституцията ще бъде променен.

Изключение от този процес е, ако законопроектът за изменение бъде отхвърлен от едната камара на федералния парламент. Ако законопроектът бъде приет от първата камара и бъде отхвърлен от втората, след три месеца първата камара може да го приеме отново. Ако законопроектът все пак бъде отхвърлен от втората камара, тогава генерал-губернаторът може да реши все пак да подложи законопроекта на народно гласуване.

Промени

Както беше споменато по-горе, промяната на Конституцията изисква референдум, на който гласовете "да" да получат мнозинство в национален мащаб, както и мнозинство в повечето щати.

Четиридесет и четири предложения за промяна на Конституцията са гласувани на референдуми. Осем от тях бяха одобрени. По-долу е представен списък на одобрените промени.

• 1906 г. - Избори за Сенат - промяна на раздел 13 за промяна на продължителността и датите на мандата на сенаторите.
• 1910 г. - Държавни дългове - изменение на член 105, за да се даде на Британската общност правото да поема държавни дългове.
• 1928 г. - Държавни дългове - добавен е раздел 105А, за да се гарантира, че финансовото споразумение, постигнато между Британската общност и правителствата на щатите през 1927 г., е законно.
• 1946 г. - Социални услуги - добавен е раздел 51 (xxiiiA), за да се предоставят повече правомощия на правителството на Британската общност по отношение на редица социални услуги.
• 1967 г. - аборигени - изменение на раздел 51 (xxvi), за да се даде право на правителството на Австралийския съюз да приема закони за хора от всякаква раса, а не за аборигени; отмяна на раздел 127, който гласи, че "При изчисляване на броя на хората в Австралийския съюз или в щат или друга част на Австралийския съюз, местните аборигени не се броят".
• 1977
• Случайни вакантни места в Сената - част от политическите последици от конституционната криза от 1975 г.; официализира се нарушената през 1975 г. конвенция, според която при възникване на случайно вакантно място в Сената парламентът на съответния щат трябва да избере нов сенатор от същата политическа партия като напусналия сенатор (ако тази партия все още съществува).
• Референдуми - изменение на раздел 128, за да се даде възможност на жителите на териториите да гласуват на референдуми и да бъдат включени в общия брой гласове за страната.
• Пенсиониране на съдиите - изменение на раздел 72, за да се пенсионират съдиите на 70-годишна възраст във федералните съдилища.

Ролята на конвенциите

Освен писаната Конституция и издадените от Короната патентни писма, важна част от Конституцията са и конвенциите. Те са се развивали през годините и определят как различните конституционни механизми работят на практика.

Конвенциите играят важна роля в действието на австралийската конституция поради нейното устройство и функциониране като Уестминстърска система на отговорно управление. Някои важни конвенции включват:

• Конституцията включва министър-председател на Австралия. Този пост започва като ръководител на кабинета. Министър-председателят се разглежда като ръководител на правителството.
• Макар че съществуват няколко конституционни ограничения на правомощията на генерал-губернатора, по силата на конвенцията той действа по съвет на министър-председателя.

Тъй като обаче конвенциите не са записани, тяхното съществуване и практикуване са предмет на дискусии. Действителното или предполагаемото нарушение на конвенцията често води до политически спорове. Един от крайните случаи е австралийската конституционна криза от 1975 г., при която действието на конвенциите беше подложено на сериозно изпитание. Възникналата конституционна криза беше разрешена драматично, когато генерал-губернаторът сър Джон Кер уволни министър-председателя от лейбъристите Гоф Уитлам и назначи Малкълм Фрейзър за служебен министър-председател до провеждането на общите избори през 1975 г. Твърди се, че по време на този епизод са нарушени редица конвенции. Те включват:

• Конвенция, според която, когато сенатор от даден щат освободи поста си по време на мандата, правителството на съответния щат ще номинира заместник от същата политическа партия като напускащия сенатор. Твърди се, че тази конвенция е нарушена първо от правителството на Люис в Нов Южен Уелс, а след това от правителството на Бйелке-Петерсен в Куинсланд, които са заели свободните лейбъристки места съответно с независим и лейбъристки член, противопоставящи се на правителството на Уитлам.

Забележка: Конвенцията е включена в Конституцията след националния референдум от 1977 г. Промяната означава, че новият сенатор трябва да е от същата партия като стария. Това би попречило на назначението на Люис, но не и на това на Бьоке-Петерсен. Промяната обаче гласи също, че ако новият сенатор "преди да заеме мястото си, престане да бъде член на тази партия... се счита, че той не е бил избран или назначен по този начин". Назначеният от Бйелке-Петерсен Алберт Патрик Фийлд беше изключен от Лейбъристката партия преди да заеме мястото си и нямаше да бъде назначен съгласно новата конституционна промяна.

• Конвенция, според която, когато Сенатът се контролира от партия, която не контролира Камарата на представителите, Сенатът няма да гласува против предоставянето на пари на правителството. Твърди се, че тази конвенция е нарушена през 1975 г. от Сената, контролиран от коалицията наЛибералнатапартияинастраната.

Тълкуване

В съответствие с традицията на общото право в Австралия правото относно тълкуването и прилагането на Конституцията се е развило главно чрез решенията на Върховния съд на Австралия по различни дела. В редица основополагащи дела Върховният съд е развил няколко доктрини, които са в основата на тълкуването на Конституцията на Австралия. Някои примери включват:

• Разделение на властите - Трите отделни глави, посветени на трите клона на властта, предполагат разделение на властите, подобно на това в САЩ, но необичайно за правителство в рамките на Уестминстърската система. Така например законодателният орган не може да претендира за предопределяне на правния резултат или за промяна на посоката или изхода на съдебно дело.
• Разпределение на правомощията - правомощията на правителството са разпределени между Австралийския съюз и правителствата на щатите, като някои правомощия са изключителни за Австралийския съюз, други се упражняват едновременно, а останалите са изключително притежание на щатите.
• Междуправителствени имунитети - въпреки че в делото Engineers се твърди, че няма общ имунитет между правителствата на щатите и на Британската общност срещу законите на другите държави, Британската общност не може да приема данъчни закони, които дискриминират щатите или части от тях (раздел 51, ii), нито да приема закони, които дискриминират щатите или които пречат на даден щат да продължи да съществува и функционира като щат (Melbourne Corporation срещу Британската общност).

Огромното мнозинство от конституционните дела пред Върховния съд се отнасят до характеристиката: дали новите закони са част от правомощията, предоставени на правителството на Британската общност от Конституцията.

Критика

Защита на правата

Конституцията на Австралия не включва Закон за правата. Някои хора на Конституционния конвент от 1898 г. искат да има Закон за правата, подобен на Конституцията на Съединените щати, но мнозинството смята, че традиционните права и свободи на британските поданици са достатъчни. Те щяха да бъдат защитени от парламентарната система и независимата съдебна власт, които Конституцията щеше да създаде. В резултат на това Конституцията на Австралия често е критикувана, че не защитава правата и свободите.

Включени са някои права:

• Право на съдебен процес със съдебни заседатели - раздел 80 създава право на съдебен процес със съдебни заседатели за престъпления, за които може да се повдигне обвинение срещу законодателството на Австралийския съюз. Това право обаче има сериозни ограничения, тъй като Австралийският съюз може да направи всяко престъпление, без значение колко сериозно е наказанието, подсъдно по друг начин, освен чрез обвинителен акт. Както е казал съдия Хигинс по делото R. v. Archdall & Roskruge; Ex parte Carrigan and Brown (1928) 41 CLR 128: "ако има обвинителен акт, трябва да има съдебно жури, но нищо не налага процедура по обвинителен акт". На практика обаче не е повдиган сериозен въпрос за злоупотреба с тази вратичка.
• Право на справедливо обезщетение - параграф 51(xxxi) създава право на справедливо обезщетение за активи, отнети от Обществото.
• Право на свобода на вероизповеданието - раздел 116 създава ограничено право на свобода на вероизповеданието. Той забранява на Британската общност (но не и на щатите) да "приема закони за установяване на каквато и да е религия, за налагане на религиозни обреди или за забрана на свободното изповядване на каквато и да е религия". Този раздел се основава на Първата поправка на Конституцията на САЩ, но е с по-слабо действие. Тъй като щатите запазват всички правомощия, които са имали като колонии преди федерацията, с изключение на тези, които изрично са дадени на Австралийския съюз, този раздел не засяга правомощията на щатите да издават закони в областта на религията, а в съответствие с тълкуванията на Върховния съд той не ограничава и федералното законодателство в областта на религията, освен създаването на официална религия на Австралия.
• Право на свобода от дискриминация срещу лица, пребиваващи извън територията на държавата - член 117 забранява увреждането или дискриминацията в една държава срещу лице, пребиваващо в друга държава. Това се тълкува широко (Street v Queensland Bar Association), но не забранява на щатите да налагат изисквания за местоживеене, когато те се изискват от автономността на държавата и отговорността ѝ пред нейния народ.

През 1992 г. и 1994 г. Върховният съд на Австралия установи, че Конституцията дава "подразбиращо се" право на свобода на политическата комуникация, в поредица от дела, включително делото Australian Capital Television и делото Theophanous. Това се разглежда като необходима част от демократичната система, създадена от Конституцията. Прилагането на това "подразбиращо се право" обаче беше ограничено в по-късни дела, като например делото Lange срещу ABC. То по никакъв начин не е равностойно на свободата на словото и защитава индивидите само срещу опитите на правителството да ограничи политическата им комуникация: то не предлага защита срещу други индивиди.

През 2007 г. Върховният съд на Австралия в делото Roach срещу Electoral Commissioner заявява, че раздели 7 и 24 от Конституцията, предвиждащи членовете на Камарата на представителите и Сената да бъдат "пряко избирани от народа", създават ограничено право на глас. Това означава, че по принцип съществува всеобщо избирателно право, и ограничава законодателната власт на Федералния парламент да го променя. В случая законодателна промяна, която да забрани на всички затворници да гласуват (за разлика от само на тези, които излежават присъди от три или повече години, както е било преди изменението), е отхвърлена като нарушаваща това право.

Други опити да се намерят други "подразбиращи се права" в дела на Върховния съд не са били успешни.

Преамбюл

Макар че в началото на Конституционния закон на Австралийския съюз от 1900 г. има проформа преамбюл, самата Конституция на Австралия няма преамбюл. Появиха се призиви за добавянето на такъв, който да изразява духа и стремежите, заложени в конституцията. Среща се обаче ожесточена съпротива, обикновено въз основа на съдържанието на преамбюла, както и на възможните правни последици от този текст. През 1999 г. предложеният преамбюл, написан от Джон Хауърд, тогавашния министър-председател, беше отхвърлен на референдум, проведен едновременно с референдума за републиката. Гласуването с "Да" (в подкрепа на включването на преамбюла) не постигна мнозинство в нито една от шестте държави.

Предложения за Република

Много хора са искали Австралия да стане република. На 6 ноември 1999 г. австралийците не подкрепиха закон за отстраняване на кралицата и замяна на генерал-губернатора с президент. Президентът трябваше да се назначава с мнозинство от две трети от членовете на парламента на Австралийския съюз. Резултатите от проучванията на общественото мнение гласят, че мнозинството от австралийците подкрепят някаква форма на република. Много избиратели, които гласуваха против референдума от 1999 г., искаха да могат да гласуват за президент. В проучванията и допитванията след референдума от 1999 г. хората заявиха, че един назначен президент няма да може да действа независимо от парламента. Мнозина смятаха, че с възможността да се назначава президент, вместо народът да избира президент, на парламента се дава твърде много власт, без да се контролира или балансира тази власт. Подкрепата за провеждане на нов референдум в близко бъдеще изглежда нараства и е възможно да бъде проведен нов референдум. Бившият министър-председател Кевин Ръд заяви, че сегашната ситуация "вече не отразява нито основните демократични принципи, които са в основата на австралийската нация, нито нейното многообразие",. Той имаше предвид провеждането на референдум за независим, избиран президент. По-нататък той заяви, че "през следващата година ще има "ускорен обществен дебат" по въпроса за монархията".

Възпоменание

Денят на Конституцията се чества на 9 юли - датата, на която Конституцията влиза в сила през 1900 г. Тази дата не е официален празник. За първи път Денят на Конституцията се провежда на 9 юли 2000 г., за да се отбележи стогодишнината от приемането на Конституцията в рамките на Стогодишнината на Федерацията. Празненствата не са големи и след 2001 г. не се провеждат широко. Денят на Конституцията е възобновен през 2007 г. и се организира съвместно от Националния архив на Австралия, който съхранява оригиналните документи на Конституцията, и Министерството на имиграцията и гражданството.

Свързани страници

• Конституционализъм