Неприетата поправка за разпределяне на мандатите в Конгреса (САЩ, 1789)

След първото преброяване, изисквано от първия член на Конституцията, на всеки тридесет хиляди души се пада по един представител, докато броят им достигне сто, след което съотношението се регулира от Конгреса така, че да има не по-малко от сто представители, нито по-малко от един представител на всеки четиридесет хиляди души, докато броят на представителите достигне двеста; след това съотношението се регулира от Конгреса така, че да има не по-малко от двеста представители, нито повече от един представител на всеки петдесет хиляди души.

"Идеалният" брой места в Камарата на представителите е предмет на спорове още от основаването на страната. Делегатите на Конституционния конвент от 1787 г. определят съотношението на представителството на един представител на всеки 40 000 души. По предложение на Джордж Вашингтон съотношението е променено на 1:30 000 души. Това е единственият случай, в който Вашингтон изказва мнение по някой от актуалните въпроси, обсъждани по време на конвента.

Във "Федералист № 55" Джеймс Мадисън твърди, че размерът на Камарата на представителите трябва да балансира между способността на органа да приема закони и необходимостта законодателите да имат достатъчно близки отношения с народа, за да разбират местните условия, социалната класа на тези представители да е достатъчно ниска, за да съчувстват на чувствата на масата от народа, и властта им да е достатъчно размита, за да се ограничи злоупотребата с общественото доверие и интереси.

"... първо, че толкова малък брой представители няма да бъдат сигурни пазители на обществените интереси; второ, че няма да познават добре местните условия на многобройните си избиратели; трето, че ще бъдат взети от онази класа граждани, която най-малко ще съчувства на чувствата на народната маса и най-вероятно ще се стреми към постоянно издигане на малцина за сметка на потискане на мнозина;..."

Антифедералистите, които се противопоставят на ратификацията на Конституцията, отбелязват, че в документа няма нищо, което да гарантира, че броят на местата в Камарата ще продължи да представлява малки избирателни райони, тъй като общото население на щатите се увеличава. Те се опасяваха, че с течение на времето, ако броят на депутатите остане относително малък, а окръзите станат по-обширни, само известни личности с репутация, обхващаща широки географски райони, ще могат да си осигурят избор. Опасяваха се също така, че в резултат на това членовете на Конгреса няма да имат достатъчно чувство за съпричастност и свързаност с обикновените хора в техния район.

Тази загриженост се проявява в различните щатски ратификационни събрания, на които някои от тях изрично изискват поправка, която да осигури минимален размер на Камарата на представителите. В резолюцията за ратификация на Вирджиния се предлага,

На всеки тридесет хиляди души ще има по един представител, според преброяването, споменато в Конституцията, докато общият брой на представителите достигне двеста; след това този брой ще бъде запазен или увеличен [sic] по решение на Конгреса, съгласно принципите, определени от Конституцията, като представителите на всеки щат се разпределят между по-голям брой хора от време на време в зависимост от нарастването на населението [sic].

Антифедералистът Меланктън Смит заявява на Конвента за ратификация в Ню Йорк, че,

Със сигурност трябва да фиксираме в Конституцията онези неща, които са от съществено значение за свободата. Ако има нещо, което да попада под това описание, това е броят на законодателните органи.

Федералистите, които подкрепяха ратификацията на Конституцията, успокоиха противниците ѝ, като се съгласиха, че новото правителство трябва незабавно да се заеме с проблемите на антифедералистите и да обмисли изменение на Конституцията. Уверението, че тези въпроси ще бъдат разгледани в Първия конгрес, беше от съществено значение за ратифицирането на новата форма на управление.

Изменението, с което се установява формула за определяне на подходящия размер на Камарата на представителите и подходящото разпределение на представителите между щатите, е едно от няколкото предложения за изменение на Конституцията, внесени за първи път в Камарата на представителите на 8 юни 1789 г. от представителя на Вирджиния Джеймс Мадисън. Първоначалният замисъл на Мадисън беше,

В член I, раздел 2клауза 3 да се заличат тези думи, а именно: "Броят на представителите не може да надвишава един на всеки тридесет хиляди души, но всеки щат трябва да има поне един представител, и то до момента, в който бъде извършено такова преброяване;" и на тяхно място да се вмъкнат тези думи, а именно: "След първото действително преброяване на всеки тридесет хиляди души ще има по един представител, докато броят им достигне-, след което съотношението ще се регулира от Конгреса така, че броят им никога да не бъде по-малък от-, нито по-голям от-, но всеки щат след първото преброяване ще има поне двама представители; и преди това".

Това предложение, както и другите предложения на Мадисън, е предадено на комисия, съставена от по един представител от всеки щат. След като излиза от комисията, Камарата на представителите обсъжда въпроса и на 24 август 1789 г. го приема, както и шестнадесет други члена за изменение. След това предложенията бяха предадени на Сената, който направи 26 съществени изменения. На 9 септември 1789 г. Сенатът одобрява подбран и консолидиран пакет от дванадесет члена за изменение. Променена в това изменение беше формулата за разпределение, която трябваше да се следва, след като броят на членовете на Камарата достигне 100.

По времето, когато е изпратена за ратификация в щатите, само положителен вот от десет щата би направил тази поправка действаща. На 4 март 1791 г., когато Върмонт се присъединява към Съюза, броят им нараства на единадесет. До края на 1791 г. на поправката липсва само един щат. Въпреки това, когато на 1 юни 1792 г. Кентъки придобива статут на щат, броят на щатите нараства на дванадесет и въпреки че през лятото Кентъки ратифицира поправката (заедно с останалите единадесет поправки), все още не достига един щат. Оттогава никой друг щат не е ратифицирал тази поправка. За да стане част от Конституцията, са необходими още 27 ратификации.

Юджийн Мартин Лаверн, бивш адвокат, твърди, че е открил доказателства, че целият предложен Закон за правата, включително тази предложена поправка, е бил ратифициран от Кънектикът през 1790 г. По този начин ратификацията на Кентъки през 1792 г. би била достатъчна, за да може изменението да изпълни конституционното изискване и да стане част от Конституцията. Според Лаверн обаче ратификацията от Кънектикът никога не е била предадена на Конгреса за предприемане на действия. Лаверн оспорва този факт в съдебен процес срещу редица федерални служители, но делото е прекратено. Отказът е потвърден per curiam от Апелативния съд на Съединените щати за Трети окръг, с което делото приключва.

• Списък на измененията на Конституцията на Съединените щати
• Четиринадесета поправка, раздел 2 (която изменя частта от член I, раздел 2, клауза 3, известна като компромис за три пети)
• Разпределение в Конгреса на САЩ
• Закон за разпределение от 1792 г.
• Закон за разпределение от 1911 г.
• Закон за преразпределение от 1929 г.