Густав Щреземан

Ранни години

Щреземан е роден на 10 май 1878 г. в района на Кьопеникер Щрасе в югоизточната част на Берлин като най-малкото от седем деца. Баща му работи като бутилировач и дистрибутор на бира, а също така управлява малък бар в семейната къща, както и отдава стаи под наем за допълнителни пари. Семейството е от долната средна класа, но сравнително заможно за квартала, и разполага с достатъчно средства, за да даде на Густав висококачествено образование.

Щреземан е отличен ученик, особено по немска литература и поезия. В едно есе, написано при напускането му на училище, той пише, че с удоволствие би станал учител, но би могъл да преподава само езици или природни науки, които не са били основните му интереси. През 1897 г. постъпва в Берлинския университет, за да учи политическа икономия. По време на следването си Щреземан се запознава с основните политически аргументи на своето време, особено с германския дебат за социализма.

По време на университетските си години Стреземан се включва активно и в движението на студентските братства "Буршенщайн", а през април 1898 г. става редактор на "Allgemeine Deutsche Universitäts-Zeitung" (на английски: General German Universities Newspaper), вестник, ръководен от Конрад Кустер, лидер на либералната част на "Буршенщайн". Редакционните му статии за вестника често са политически и отхвърлят повечето политически партии като погрешни по един или друг начин. В тези ранни текстове той съчетава либерализма с национализма. През 1898 г. Щреземан напуска Берлинския университет и отива в Лайпцигския университет, за да защити докторат. Той завършва обучението си през януари 1901 г., като представя дисертация за бутилираната бирена индустрия в Берлин, която получава сравнително висока оценка.

През 1902 г. той основава Асоциацията на саксонските производители. През 1903 г. се жени за Кете Клеефелд (1885-1970), дъщеря на богат берлински бизнесмен от еврейски произход. По това време той е член и на Национално-социалната асоциация на Фридрих Науман. През 1906 г. е избран за член на градския съвет на Дрезден. Въпреки че първоначално работи в търговски сдружения, Стреземан скоро става лидер на Националнолибералната партия в Саксония. През 1907 г. е избран за депутат в Райхстага, където скоро става близък сътрудник на председателя на партията Ернст Басерман. Подкрепата му за повече програми за социално подпомагане обаче не се харесва на някои от по-консервативните членове на партията и през 1912 г. той губи поста си в изпълнителния комитет на партията. По-късно същата година губи и местата си в Райхстага и в градския съвет. Връща се към бизнеса и основава Германо-американската икономическа асоциация. През 1914 г. се връща в Райхстага. Освободен е от военна служба поради влошено здраве. Тъй като Басерман не може да присъства в Райхстага поради болест или военна служба, Щреземан скоро става фактически лидер на националлибералите. След смъртта на Басерман през 1917 г. Щреземан го наследява като лидер на партията.

Политическите му идеи се развиват и променят. Първоначално в Германската империя Щреземан е в лявото крило на националлибералите. По време на Първата световна война той постепенно преминава в дясното крило. Той подкрепя монархията и експанзионистичните цели на Германия. Също така се изказва в подкрепа на неограничената подводна война. Въпреки това той все още подкрепя разширяването на програмата за социално подпомагане, както и разрешаването на повече обикновени прусаци да гласуват.

Когато стават известни мирните условия на съюзниците, Константин Ференбах ги осъжда и заявява, че "волята за разкъсване на веригите на робството ще бъде насадена" в едно поколение германци. Щреземан казва за тази реч: "В този час той беше вдъхновен от Бога да каже това, което чувстваше германският народ. Думите му, произнесени под портрета на Фихте, чиито последни думи се сляха в "Deutschland, Deutschland über alles", превърнаха този час в незабравимо тържествен. В този смисъл имаше някакво възвишено величие. Впечатлението, което остави у всички, беше огромно".

След войната Щреземан за кратко се присъединява към Германската демократическа партия, но е изключен заради връзките си с десницата. След това той събира по-голямата част от дясното крило на старата Националнолиберална партия в Германската народна партия (на немски: Deutsche Volkspartei, DVP), като сам става неин председател. По-голямата част от подкрепата ѝ идва от протестантите от средната и висшата класа. Платформата на DVP насърчава християнските семейни ценности, нерелигиозното образование, по-ниските мита, противопоставянето на социалните разходи и аграрните субсидии и враждебността към "марксизма" (т.е. комунистите, а също и социалдемократите).

Първоначално DVP, заедно с Германската национална народна партия, е разглеждана като част от "националната опозиция" на Ваймарската република, особено заради неохотното ѝ приемане на демокрацията и отношението ѝ към Фрайкорпс и Капския пуч през 1920 г. Въпреки че не подкрепя Фрайкорпс, партията не ги и осъжда публично. Към края на 1920 г. Щреземан постепенно преминава към сътрудничество с левите и центристките партии - вероятно в отговор на политически убийства като това на Валтер Ратенау. Въпреки това той остава монархист по душа.

Във Ваймарската република

На 13 август 1923 г., в разгара на Рурската криза, той е назначен за канцлер и външен министър на голямо коалиционно правителство. Като канцлер Щреземан изминава дълъг път към разрешаването на кризата. В т.нар. година на кризите (1923 г.) той показва сила, като отменя народната мирна съпротива в Рур. Тъй като Германия вече не беше в състояние да плаща на стачкуващите работници, се печатаха все повече и повече пари, което в крайна сметка доведе до хиперинфлация. Ханс Лутер, който е настоящ министър на финансите, прекратява този катастрофален процес, като въвежда нова валута - рентна марка, която успокоява народа, че демократичната система желае и е в състояние да реши неотложните проблеми.

Решението на Щреземан да прекрати пасивната съпротива е продиктувано от мнението му, че добросъвестното изпълнение на Версайските условия е единственият начин да се постигне облекчение от по-тежките разпоредби на договора. Той, както и почти всички германци, смяташе, че Версай е обременяващ диктат, който накърнява честта на нацията. Въпреки това той смята, че опитът да изпълни условията на договора е единственият начин Германия да докаже, че сметката за репарации наистина не е по силите ѝ. Той също така желае да си върне Рейнската област - пише до престолонаследника на 23 юли 1923 г: "Най-важната цел на германската политика е освобождаването на германската територия от чужда окупация. Най-напред трябва да отстраним удавника от гърлото си".

Въпреки това някои от действията му - като например отказът му да се разправи твърдо с виновниците за пуча в Бирария - отблъскват социалдемократите. Те напускат коалицията и предизвикват разпадането ѝ на 23 ноември 1923 г. Щреземан остава министър на външните работи в правителството на своя наследник, центриста Вилхелм Маркс. До края на живота си той остава външен министър в осем последователни правителства, вариращи от дясноцентристко до лявоцентристко.

Като външен министър Щреземан има многобройни постижения. Първото му забележително постижение е планът Доус от 1924 г., който намалява общия ангажимент на Германия за репарации и реорганизира Райхсбанк.

След като сър Остин Чембърлейн става британски външен министър, той иска британска гаранция за Франция и Белгия, тъй като англо-американската гаранция отпада поради отказа на САЩ да ратифицират Версайския договор. По-късно Щреземан пише: "Чембърлейн никога не е бил наш приятел. Първото му действие беше да се опита да възстанови старата Антанта чрез съюз на три сили - Англия, Франция и Белгия, насочен срещу Германия. Германската дипломация беше изправена пред катастрофална ситуация". Стреземан замисля идеята, че Германия ще гарантира западните си граници и се задължава никога повече да не нахлува в Белгия и Франция, заедно с гаранция от страна на Великобритания, че ще се притече на помощ на Германия, ако бъде нападната от Франция. По това време Германия не е в състояние да нападне, както пише Стреземан до престолонаследника: "Отказът от военен конфликт с Франция има само теоретично значение, доколкото не съществува възможност за война с Франция". Стреземан договаря договорите от Локарно с Великобритания, Франция, Италия и Белгия. На третия ден от преговорите Стреземан обяснява исканията на Германия на френския външен министър Аристид Бриан. Както записва Стреземан, Бриан "едва не падна от дивана си, когато чу моите обяснения". Стреземан заяви, че Германия не трябва сама да прави жертви в името на мира; европейските държави трябва да отстъпят колониите си на Германия; комисията за контрол на разоръжаването трябва да напусне Германия; англо-френската окупация на Рейнската област трябва да бъде прекратена; Великобритания и Франция трябва да се разоръжат, както е направила Германия. Договорите са подписани през октомври 1925 г. в Локарно. Германия за първи път официално признава западната граница след Първата световна война, гарантиран ѝ е мир с Франция, обещано ѝ е приемане в Лигата на нациите и евакуация на последните съюзнически окупационни войски от Рейнската област. Източните граници на Германия бяха гарантирани на Полша само от Франция, а не по силата на общо споразумение.

Щреземан не пожела да сключи подобен договор с Полша: "Няма да има Локарно на изток", казва той. Освен това той никога не е изключвал употребата на сила, за да си върне източните територии на Германия, които са попаднали под полски контрол вследствие на Версайския договор. Причината са зверствата срещу германското малцинство в бившите германски територии, извършени от или толерирани от полското правителство, вж. и Херман Раушнинг. На сесията на Лигата на нациите на 15 декември 1928 г. в Лугано Щреземан формулира яростно обвинение срещу Полша заради тези престъпления, които са били добре известни на Лигата на нациите. След тази реч председателят Аристид Бриан, министър на външните работи на Франция, закрива сесията с думите: "Лигата на нациите никога не трябва да прекъсва свещената подкрепа на правата на малцинствата."

След това помирение с Версайските сили Стреземан се опитва да разсее нарастващите подозрения към Съветския съюз. През юни 1925 г. той казва на Николай Кръстински, както е записано в дневника му: "Бях казал, че няма да дойда да сключа договор с Русия, докато не се изясни политическата ни ситуация в друга посока, тъй като исках да отговоря отрицателно на въпроса дали имаме договор с Русия". Берлинският договор, подписан през април 1926 г., потвърждава и укрепва Договора от Рапало от 1922 г. През септември 1926 г. Германия е приета в Лигата на нациите като постоянен член на Съвета за сигурност. Това е знак, че Германия бързо се превръща в "нормална" държава, и уверява Съветския съюз в искреността на Германия по отношение на Берлинския договор. Щреземан пише на престолонаследника: "Всички въпроси, които днес занимават германския народ, могат да бъдат превърнати в също толкова досади за Антантата от един умел оратор пред Лигата на нациите". Тъй като сега Германия има право на вето върху резолюциите на Лигата, тя може да получи отстъпки от други държави по отношение на промените по полската граница или аншлуса с Австрия, тъй като другите държави се нуждаят от нейния глас. Сега Германия може да действа като "говорител на цялата германска културна общност" и по този начин да провокира германските малцинства в Чехословакия и Полша.

За тези си постижения Щреземан е един от носителите на Нобеловата награда за мир през 1926 г.

През август 1928 г. Германия подписва пакта Келог-Брианд. Той се отказва от използването на насилие за разрешаване на международни конфликти. Въпреки че Стреземан не е предложил пакта, присъединяването на Германия към него убеждава много хора, че Ваймарска Германия е Германия, с която може да се разговаря. Това ново разбиране е от съществено значение за плана "Юнг" от февруари 1929 г., който води до по-голямо намаляване на германските репарационни плащания.

Успехът на Густав Щреземан се дължи до голяма степен на неговия дружелюбен характер и на готовността му да се променя. Той е бил близък приятел с много влиятелни чужденци. Най-известният от тях е Бриан, с когото споделя наградата за мир.

Щреземан обаче в никакъв случай не е профренски настроен. Основната му грижа беше как да освободи Германия от бремето на репарациите към Великобритания и Франция, наложени от Версайския договор. Стратегията му за тази цел е да създаде икономически съюз със Съединените щати. САЩ са основният източник на храна и суровини за Германия и един от най-големите пазари за износ на промишлени стоки. По този начин икономическото възстановяване на Германия е в интерес на САЩ и ги стимулира да помогнат на Германия да се освободи от бремето на репарациите. Плановете Доуз и Йънг са резултат от тази стратегия. Щреземан поддържа близки отношения с Хърбърт Хувър, който е министър на търговията през 1921-28 г. и президент от 1929 г. Тази стратегия работи забележително добре, докато не е провалена от Голямата депресия след смъртта на Стреземан.

По време на работата си във външното министерство Щреземан все повече приема Републиката, която първоначално отхвърля. До средата на 20-те години на ХХ век, след като допринася много за (временното) укрепване на слабия демократичен ред, Стреземан е смятан за Vernunftrepublikaner (републиканец по разум) - човек, който приема републиката като най-малкото зло, но в сърцето си остава лоялен към монархията. Консервативната опозиция го критикува, че подкрепя републиката и изпълнява твърде охотно исканията на западните сили. Заедно с Матиас Ерцбергер и други той е атакуван като Erfüllungspolitiker ("политик на изпълнението").

През 1925 г., когато за пръв път предлага споразумение с Франция, той дава да се разбере, че по този начин възнамерява да "получи свобода на действие, за да осигури мирна промяна на границите на Изток и [...] да се съсредоточи върху по-късното присъединяване на германските територии на Изток". През същата година, докато Полша е в състояние на политическа и икономическа криза, Щреземан започва търговска война срещу страната. Стреземан се надява на ескалация на полската криза, което ще позволи на Германия да си върне териториите, отстъпени на Полша след Първата световна война, и иска Германия да получи по-голям пазар за своите продукти там. Затова Стреземан отказва да се включи в каквото и да е международно сътрудничество, което би "преждевременно" стабилизирало полската икономика. В отговор на британско предложение Стреземан пише на германския посланик в Лондон: "[Окончателното и трайно рекапитализиране на Полша] трябва да се отложи, докато страната не узрее за уреждане на границата според нашите желания и докато собствената ни позиция не стане достатъчно силна". Според писмото на Щреземан не трябва да се стига до уреждане на въпроса, "докато икономическите и финансовите затруднения на [Полша] не достигнат краен етап и не доведат цялото полско политическо тяло до състояние на безсилие".

Густав Щреземан умира от инсулт през октомври 1929 г. на 51-годишна възраст. Масивният му гроб се намира в берлинското гробище Луизенщадт на улица Зюдщерн в Кройцберг и включва творба на немския скулптор Хуго Ледерер. Внезапната и преждевременна смърт на Щреземан, както и смъртта на неговия "прагматичен умерен" френски колега Аристид Бриан през 1932 г. и убийството на наследника на Бриан Луи Барту през 1934 г. оставят вакуум в европейската държавност, който още повече наклонява хлъзгавия склон към Втората световна война.

Густав и Кете имат двама сина - Волфганг и Йоахим Стреземан.

Щреземан през септември 1929 г., малко преди смъртта му, със съпругата си Кете и сина си Волфганг


Погребението на Stresemann


Гробницата на Щреземан в гробището Luisenstädtischer Friedhof, Берлин

Първи кабинет, август - октомври 1923 г.

• Густав Щреземан (DVP) - канцлер и министър на външните работи
• Роберт Шмид (SPD) - вицеканцлер и министър на възстановяването
• Вилхелм Золман (SPD) - министър на вътрешните работи
• Рудолф Хилфердинг (SPD) - министър на финансите
• Hans von Raumer (DVP) - министър на икономиката
• Heinrich Brauns (Z) - министър на труда
• Gustav Radbruch (SPD) - министър на правосъдието
• Otto Gessler (DDP) - министър на отбраната
• Anton Höfle (Z) - министър на пощите
• Rudolf Oeser (DDP) - министър на транспорта
• Ханс Лутер - Министър на храните
• Johannes Fuchs (Z) - министър на окупираните територии

Втори кабинет, октомври - ноември 1923 г.

• Густав Щреземан (DVP) - канцлер и министър на външните работи
• Вилхелм Золман (SPD) - министър на вътрешните работи
• Ханс Лутер - министър на финансите
• Joseph Koeth - министър на икономиката
• Heinrich Brauns (Z) - министър на заетостта
• Gustav Radbruch (SPD) - министър на правосъдието
• Otto Gessler (DDP) - министър на отбраната
• Anton Höfle (Z) - министър на пощите
• Rudolf Oeser (DDP) - министър на транспорта
• Герхард граф фон Каниц - министър на храните
• Роберт Шмид (SPD) - министър на възстановяването
• Johannes Fuchs (Z) - министър на окупираните територии

Промени

• 3 ноември 1923 г. - Социалдемократическите министри Золман, Радбрух и Шмид подават оставка. Золман е наследен на поста министър на вътрешните работи от Карл Ярес (DVP). Останалите не са заменени преди падането на министерството.

Цитати

Ако съюзниците ми бяха услужили само един-единствен път, щях да накарам германския народ да застане зад мен, да; дори и днес бих могъл да го накарам да ме подкрепи. Те (съюзниците) обаче не ми дадоха нищо, а малките отстъпки, които направиха, винаги идваха твърде късно. Така за нас не остана нищо друго освен брутална сила. Бъдещето е в ръцете на новото поколение. Нещо повече, те, германските младежи, които можехме да спечелим за мира и възстановяването, ние загубихме. В това се състои моята трагедия и тяхното, на съюзниците, престъпление.

- Щреземан, до дипломата сър Албърт Брус Локхарт през 1929 г.

Книги

• Търнър, Хенри Ашби Stresemann and the politics of the Weimar Republic, Princeton, N. J. : Princeton University Press, 1963 г.
• Райт, Джонатан Густав Щреземан: най-великият държавник на Ваймар (2002).
• Енсле, Манфред Й. Териториалният ревизионизъм на Щреземан (1980 г.).