Репарации след Първата световна война: история, суми и последствия

Репарации от Първата световна война са плащанията и прехвърлянето на имущество и оборудване, които Германия е принудена да извърши след поражението си през Първата световна война. Тези задължения имат както икономически, така и силно политическо значение за междубалканските и европейските отношения през 20-те и 30-те години на XX век.

Член 231 от Версайския договор ("клауза за военна вина") обявява Германия и нейните съюзници за отговорни за всички "загуби и щети", нанесени на съюзниците по време на войната, и създава правната основа за исканията за репарации. Формулировката на члена даде основание за големи претенции, които предизвикаха силен гняв и политическо напрежение в Германия.

Определяне на сумата и начин на плащане

През януари 1921 г. Междусъюзническата репарационна комисия определи общата дължима сума на 132 милиарда златни марки — сума, която беше съставена от различни категории плащания в злато, в натура и в дългови ценни книжа. Тази величина беше посрещната като изключително голяма от много икономисти и политици и доведе до продължителни преговори за реструктуриране на задълженията.

Под натиск от икономическите последици и политическата нестабилност бяха приети няколко плана за разсрочване и намаляване на тежестта:

Dawes Plan (1924) — предвижда реструктуриране на плащанията и отпуска американски заеми за стабилизиране на германската валута и икономика.
Young Plan (1929) — предлага допълнително намаляване и нов график на плащане, но световната икономическа криза ограничава възможностите за изпълнение.

Икономически и социални последствия в Германия

Изплащането на огромни суми, съчетано със загубата на територии и промишлен капацитет, допринася за тежка икономическа криза в началото на 20-те години. Най-видимото явление бе хиперинфлацията в Германия през 1922–1923 г., когато стойността на марката се срина, спестяванията бяха обезценени, а социалното напрежение се засили. Окупaцията на Рур от френски и белгийски войски през 1923 г. (в отговор на забавяне или отказ за плащане) е пряко следствие от конфликта около репарациите.

Политически последици

Репарациите и свързаните с тях икономически страдания са един от факторите, използвани от радикални политически движения в Германия, включително нацистката партия, за мобилизиране на общественото недоволство. Мнозина германци възприемат условията на Версай и тежките плащания като национално унижение — емоция, която допринася за радикализиране на политиката през следващото десетилетие.

Прекратяване и окончателно уреждане

До идването на власт на нацистката партия на Хитлер през 1933 г. Германия е изплатила приблизително една осма от първоначално предвидените репарации. След 1933 г. плащанията са прекратени едностранно от новото правителство.

След Втората световна война въпросът за репарациите бе уреден в контекста на по-широки договорености за дългове и икономическо възстановяване на Западна Германия. Впоследствие част от старите дългове и реституционни задължения бяха предмет на допълнителни преговори и споразумения. В исторически план окончателни плащания, свързани със задължения, произтичащи от Първата световна война и последвалите ангажименти през 20-те години, бяха извършени дълго след самия конфликт — в един от последните етапи на уреждането на дълговете Германия направи плащания и през XXI век; медиите отбелязаха през 2010 г. като година, в която бяха направени последни монетарни разплащания, свързани с дългосрочни облигации и задължения от периода след Първата световна война — точно 20 години след обединението на Германия.

Дългосрочно значение

Репарациите повлияха върху международната финансова архитектура и доведоха до програми за международни заеми (особено от САЩ) и до по-широки икономически планове за стабилизация.
Те създадоха политически напрежения между победителите и победените, които се използваха от националистически и реваншистки сили.
Историята на репарациите е често цитиран пример за сложните връзки между икономическата тежест и политическата нестабилност след големи конфликти.

Повечето исторически анализи и икономически изследвания (включително критиките на известни икономисти от онова време) сочат, че формата и размерът на репарациите, както и начинът на тяхното прилагане, са имали значими последици за междувоенния ред в Европа.

Еволюция на репарациите

Събитие	Маркети на Germangold (в милиарди)	Златен стандартНационални долари (в милиарди)	2011 г. US$ (милиарди)
Междусъюзническа комисия за репарации 1921 г.	269	64.0	785
План за младежта от 1929 г.	112	26.6	341
Конференция в Лозана 1932 г.	20	4.8	81

Проведе се широк дебат относно справедливостта и вероятното въздействие на решението за обезщетение. Джон Мейнард Кейнс подава оставка от британското министерство на финансите през 1919 г. в знак на протест срещу високата сума, която е поискана.

Планът Доус от 1924 г. променя репарационните плащания на Германия. През май 1929 г. планът "Йънг" намалява по-нататъшните плащания до 112 млрд. златни марки (28,35 млрд. долара за период от 59 години, което е 1988 г.). Освен това Планът "Младост" разделя годишното плащане, определено на два милиарда златни марки (473 млн. щатски долара), на две части: една част, която се равнява на една трета от сумата и не може да бъде разсрочена, и разсрочена част за останалите две трети.

Поради Голямата депресия се прави опит да се отложат по-нататъшните плащания. Той се проваля, но на конференцията в Лозана през 1932 г. е решено репарациите да бъдат отменени. По това време Германия е изплатила една осма от сумата, изисквана по Версайския договор. Но след идването на Хитлер на власт Германия отказва да продължи да плаща.

Мнения в Германия

Само малцина германци признават, че са загубили войната. Германското върховно командване обвиняваше много цивилни части от обществото, особено социалистите, комунистите и евреите. Идеята е известна като Dolchstoßlegende (мит за удара с нож в гърба). Германците бяха недоволни от сумата на репарациите, която изглеждаше ужасна, отчасти защото германските лидери не можеха да се представят в решението.

Въздействие върху германската икономика

Счита се, че икономическите проблеми, свързани с плащанията, са важен фактор, довел до края на Ваймарската република и началото на диктатурата на Адолф Хитлер. Джон Мейнард Кейнс, британски икономист, твърди, че това ще отслаби германската икономика, както и германската политика. Много историци обаче не са съгласни с него. Маргарет Макмилън, канадски историк, изказа идеята си, че Германия е можела да плати всички плащания, ако е искала. Според нея проблемът е, че Германия не би искала да плати.

Сали Маркс, американски историк, също смята, че Германия може да плати репарациите. Според нея германците плащат репарациите изцяло и навреме, докато французите са окупирали Дюселдорф през 1921 г., но спират, след като французите вече не са разположени там през 1922 г. По-късно същата година проблемът става по-сериозен, тъй като представители на Франция и Белгия настояват за окупация на Рурската област, за да принудят Германия да плати, докато британците искат да намалят репарациите. Окупацията на Рур започва през януари 1923 г. Съюзниците бяха напълно сигурни, че германското правителство възнамерява да откаже да плаща, за да изпита, ако съюзниците пожелаят да наложат репарации.

Като "тиха борба" в Рур германското правителство започва хиперинфлация, която през 1923 г. унищожава германската икономика. През 2008 г. британският историк Ричард Д. Евънс заявява, че германското правителство е отговорно за хиперинфлацията, тъй като е предпочело това пред изплащането на репарации. Германците спечелват съжалението на света и след това французите са принудени да се съгласят с плана Доус от април 1924 г., който намалява репарациите. Съгласно този нов план Германия плаща 1 милиард марки през 1924 г., а до 1927 г. достига общата сума от 2,25 милиарда марки. След тази година Германия е в състояние да плаща по 2,5 милиарда марки годишно. Въпреки това германците все още спират да плащат репарациите. За да се справят с това, съюзниците се събират на конференция в Лондон през юли-август 1924 г. Това е първият случай, в който Германия оспорва Версайския договор.

Германците се оплакват, че плащанията по плана "Доуз" все още са твърде високи, поради което през 1928 г. е създаден планът "Йънг" и до 1988 г. германците не са задължени да плащат повече от 2,5 млрд. Густав Щреземан изисква Рейнската област да бъде върната на Германия, за да може Германия да приеме плана. Под силен натиск французите напускат Рейнланд през юни 1930 г.

Британският историк А. Дж. П. Тейлър пише, че репарациите са достатъчно строги, за да се разглеждат като наказание, но не са достатъчни, за да спрат Германия да възвърне статута си на велика сила, и могат да бъдат обвинени за възхода на Адолф Хитлер.

Въпроси и отговори

В: Какво представляват репарациите от Първата световна война?

О: Репарациите от Първата световна война са плащания и прехвърляне на имущество и оборудване, които Германия е принудена да извърши след поражението си през Първата световна война.

В: Какво е било основанието за репарациите?

О: Член 231 от Версайския договор ("клауза за вината във войната") обявява Германия и нейните съюзници за отговорни за всички "загуби и щети" на съюзниците по време на войната и създава основата за репарации.

Въпрос: Кога е определена общата сума, дължима за репарации?

О: Общата сума, дължима за репарации, е определена през януари 1921 г. от Междусъюзническата комисия за репарации.

В: Каква е общата сума, дължима за репарации?

О: Общата сума, дължима за репарации, е 132 милиарда златни марки, което е около 6,6 милиарда британски лири или 33 милиарда щатски долара (приблизително 393,6 милиарда щатски долара към 2005 г.).

В: Защо много икономисти смятаха, че сумата е твърде голяма?

О: Много икономисти смятаха, че сумата е твърде голяма, защото е бреме, което Германия не може да понесе.

В: Кога Германия спира да плаща репарации?

О: Германия спира да плаща репарации след идването на власт на нацистката партия на Хитлер през 1933 г., като дотогава е изплатена около една осма от репарациите.

В: Кога са извършени последните плащания?

О: Окончателните плащания бяха извършени в деня, в който изминаха точно 20 години от обединението на Германия.