Едуард I Английски | Плантагенетски крал на Англия

Млад Едуард

Едуард е роден в Уестминстър през юни 1239 г. в семейството на английския крал Хенри III и неговата съпруга, френската благородничка и английска кралица Елеонора Прованска. Бебето Едуард и е кръстено на по-ранния крал Едуард Изповедник, който е личен герой на баща му крал Хенри Момчето Едуард ще получи добро образование, тъй като ще бъде обучавано на латински и френски, които са най-използваните езици в Европа по онова време.

През 1254 г. английските опасения от кастилско нашествие в английската провинция Гаскония карат бащата на Едуард да уреди брак между 15-годишния си син и 13-годишната Елеонора, полусестра на кастилския крал Алфонсо X.

Елеонора и Едуард се женят на 1 ноември 1254 г. в Кастилия. Като част от брачното споразумение младият принц получава субсидии за земя на стойност 15 000 марки годишно. Въпреки че даренията, които крал Хенри прави, са значителни, те не предлагат на Едуард голяма независимост. Той получава Гаскония още през 1249 г., но Симон дьо Монфор, шести граф на Лестър, в качеството си на кралски лейтенант, изтегля доходите. На практика Едуард не получава нито власт, нито приходи от тази провинция. Дарението, което получава през 1254 г., включва по-голямата част от Ирландия и много земи в Уелс и Англия, включително графство Честър, но кралят запазва контрола върху земите, особено в Ирландия, така че властта на Едуард е ограничена и там, а кралят получава по-голямата част от доходите от тези земи.

Гражданска война

В периода 1264-1267 г. се разразява конфликтът, известен като Втората война на бароните, в която баронските сили, водени от Симон дьо Монфор, се сражават срещу онези, които остават верни на краля. Първата сцена на битката е град Глостър, който Едуард, вече млад мъж, който може да участва в битки, успява да отвоюва от врага. Когато Робърт дьо Ферерс, граф на Дерби, идва на помощ на бунтовниците, Едуард договаря примирие с графа, чиито условия по-късно нарушава. След това Едуард превзема Нортхемптън от сина на дьо Монфор, също Симон. Баронските и роялистките сили най-накрая се срещат в битката при Люис на 14 май 1264 г. Едуард, командващ дясното крило, се представя добре и скоро разгромява лондонския контингент от силите на дьо Монфор. Неразумно обаче той последва разпръснатия враг в преследване и на връщане намери останалата част от кралската армия разбита. По силата на споразумението, известно като "Мизата от Люис", Едуард и братовчед му Хенри от Алмен са предадени като пленници на дьо Монфор.

Едуард остава в плен до март и дори след освобождаването си е под строго наблюдение. Междувременно дьо Монфор използва победата си, за да създаде фактическо правителство. Той дори свиква Парламента от 1265 г., известен като Парламента на дьо Монфор.

Тогава, на 28 май 1265 г., Едуард успява да избяга от настойниците си и се присъединява към графа на Глостър, който наскоро е преминал на страната на краля. Подкрепата на Монфорт вече намалява и Едуард превзема Уорчестър и Глостър със сравнително малко усилия. Междувременно Монфорт сключва съюз с Лиуелин и започва да се придвижва на изток, за да обедини сили със сина му Симон.

Едуард успява да извърши изненадваща атака в замъка Кенилуърт, след което се отправя към графа на Лестър.

След това двете сили се срещат във втория голям сблъсък по време на войната на бароните - битката при Ившам на 4 август 1265 г. Монфор няма особени шансове срещу превъзхождащите го кралски сили и след поражението си е убит и осакатен на полето.

Войната не приключва със смъртта на Монфор и Едуард продължава да води кампания. По Коледа той се споразумява с по-младия Симон дьо Монфор и неговите съмишленици на остров Акхолм в Линкълншир. През март той води успешна атака срещу Чинкуе Портс. Един контингент от бунтовници се задържа в почти непревземаемия замък Кенилуърт и не се предава до изготвянето на примирителния Диктат от Кенилуърт. През април изглеждало, че Глостър ще поеме каузата на реформаторското движение и гражданската война ще се възобнови, но след предоговаряне на условията на диктанта от Кенилуърт страните постигат споразумение. Едуард обаче участва слабо в преговорите за уреждане на отношенията след войните; в този момент основното му внимание е насочено към планирането на предстоящия кръстоносен поход.

Кръстоносен поход и присъединяване

На 24 юни 1268 г. Едуард приема кръста на кръстоносеца на сложна церемония заедно с брат си Едмънд и братовчед си Хенри от Алмайн. Сред другите, които се ангажират с Деветия кръстоносен поход, са някои от бившите противници на Едуард. Събирането на средства за експедицията е свързано с големи трудности.

Първоначално кръстоносците възнамеряват да освободят обсадената християнска крепост Акра, но преди да успеят да го направят, на французите се случват няколко бедствия. Френските сили са поразени от епидемия, която на 25 август отнема живота на самия крал Луи през 1270 г. Докато Едуард пристигне в Тунис, Шарл вече е подписал договор с емира и не му остава нищо друго, освен да се върне в Сицилия. Кръстоносният поход е отложен за следващата пролет, но опустошителна буря край бреговете на Сицилия разубеждава Шарл Анжуйски и наследника на Луи Филип III от по-нататъшни походи.

Едуард решава да продължи сам и на 9 май 1271 г. най-накрая се приземява в Акра. По това време ситуацията в Светите земи е несигурна. Йерусалим е паднал през 1244 г. и Акко вече е център на християнската област. Мюсюлманските държави са в настъпление под ръководството на Байбарс и сега заплашват самия Акко. Едно посолство при монголите спомага за нападението над Алепо на север, което отвлича вниманието на Байбара.

През ноември Едуард провежда набег към Какун, който би могъл да послужи като плацдарм към Йерусалим, но както монголското нашествие, така и атаката към Какун се провалят. Сега нещата изглеждат все по-отчаяни. Накрая, нападение от мюсюлмански убиец през юни го принуждава да се откаже от по-нататъшни походи. Въпреки че успява да убие наемен убиец, той е улучен в ръката от кинжал, за който се предполага, че е отровен, и през следващите месеци силно отслабва.

Едуард напуска Акра едва на 24 септември. Пристигайки в Сицилия, той е посрещнат с новината, че баща му е починал на 16 ноември. Едуард е дълбоко натъжен от тази новина, но вместо да бърза веднага да се прибере у дома, той предприема спокойно пътуване на север. Политическата ситуация в Англия е стабилна след сътресенията в средата на века и Едуард е провъзгласен за крал при смъртта на баща си, а не при собствената си коронация, както е било обичайно дотогава. В отсъствието на Едуард страната се управлява от кралски съвет, ръководен от Робърт Бърнел. Новият крал се отправя на пътешествие по суша през Италия и Франция, където, наред с други неща, посещава папата в Рим и потушава бунт в Гаскония. Едва на 2 август 1274 г. той се завръща в Англия и е коронясан на 19 август.

 
Операции по време на Кръстоносния поход на Едуард I  


Средновековен ръкопис, показващ обезобразеното тяло на Симон дьо Монфор в полето на Ившам  

Крал Едуард

Управлението на Едуард има два основни етапа. Първата фаза е свързана с управлението на вече мирната държава. Втората фаза е война срещу Уелс и Шотландия.

Администрация

Първата му грижа е да възстанови реда и да възстанови кралската власт след катастрофалното управление на баща му. За да постигне това, той сменя администраторите. Назначава Робърт Бърнел за канцлер, който заема този пост до смъртта си през 1292 г. След това Едуард заменя повечето местни служители, като например шерифите. Това се прави, за да се подготви за разследването, което ще разглежда жалби за злоупотреба с власт от страна на кралските служители. Изготвени са закони за определяне на правата върху собствеността на земята, за събиране на дългове, за търговия и за поддържане на мира на местно ниво.

Парламент

Едуард реформира английския парламент и го превръща в източник на приходи. По време на управлението си Едуард провежда редовни заседания на парламента. През 1295 г. настъпва значителна промяна. За този парламент, освен лордовете, били свикани по двама рицари от всяко графство и по двама представители от всеки район. Преди това от общините се е очаквало просто да се съгласят (да кажат "да") с вече взети от владетелите решения. Сега те се събираха с пълната власт (plena potestas) на своите общности, за да дадат съгласието си за решенията, взети в Парламента. Сега кралят имал пълна подкрепа за събирането на "светски субсидии" от цялото население. Мирските субсидии са данъци, събирани като определена част от движимото имущество на всички миряни. Историците наричат този модел "моделен парламент".

Войната в Уелс

Главният водач на уелсците е Лиуелин ап Груфуд. Той отказва да отдаде почит на Едуард и се жени за Елинор, дъщеря на Симон дьо Монфор. През ноември 1276 г. е обявена война. Първоначалните операции започват под командването на Мортимър, Едмънд Краучбек (брат на Едуард) и граф Уоруик. Подкрепата за Лиуелин е слаба сред уелсците.

През юли 1277 г. Едуард нахлува със сила от 15 500 души, от които 9000 са уелсци. Кампанията така и не стига до голямо сражение, а Лиуелин скоро разбира, че няма друг избор, освен да се предаде. По силата на договора от Аберконуи през ноември 1277 г. му остават само земите на Гвинед, но му е позволено да запази титлата принц на Уелс.

Когато през 1282 г. войната избухва отново, ситуацията е съвсем различна. За уелсците тази война е за национална свобода. Тя се радва на широка подкрепа, особено след опитите за налагане на английското право на уелските поданици. За Едуард тя се превръща във война за завладяване. Войната започва с бунт на Дафид (по-малкия брат на Люелин), който е раздразнен от наградата, получена от Едуард през 1277 г. Скоро към него се присъединяват Лилиуелин и други уелски вождове и първоначално уелсците постигат военни успехи. Уелските успехи обаче приключват на 11 декември, когато Лиуелин е въвлечен в капан и убит в битката при Оруин Бридж. Английското завоевание е завършено с пленяването през юни 1283 г. на Дафид, който е отведен в Шрусбъри и екзекутиран като предател през есента на следващата година.

Следващи въстания се случват през 1287-8 г. и 1294 г. И в двата случая въстанията са потушени. Със закона от 1284 г., наречен Статут от Рудлан, Уелс е включен в състава на Англия и получава система на управление като английската, като графствата се охраняват от шерифи.

Английското право е въведено по наказателни дела, въпреки че на уелсците е позволено да запазят собствените си закони в някои случаи на имуществени спорове. След 1277 г. и все повече след 1283 г. Едуард започва пълномащабен проект за английско заселване на Уелс. Той създава нови градове като Флинт, Аберистуит и Руддлан.

Едуард започва мащабна програма за изграждане на замъци, за да държи уелсците под контрол. Неговите замъци поставят началото на широкото използване на прорези за стрели в стените на замъците в цяла Европа, като се опират на източните влияния. Продукт на Кръстоносните походи е и въвеждането на концентричния замък, като четири от осемте замъка, основани от Едуард в Уелс, следват този дизайн.

През 1284 г. в замъка Каернарфон се ражда синът на крал Едуард - Едуард II. През 1301 г. в Линкълн младият Едуард става първият английски принц, удостоен с титлата принц на Уелс.

Войни с Шотландия

През 80-те години на ХІІІ в. Шотландия и Англия са в мир. Александър III Шотландски и Едуард се споразумяват, че Александър притежава земи в Англия. Това му дава повод да признае Едуард за свой господар и оставя неяснота дали това се отнася и за Шотландия.

Наследница на трона е невръстната му внучка Маргарет. За съжаление Александър умира през 1286 г., а Маргарет - през 1290 г. Така Шотландия остава без крал, което поставя началото на всички проблеми.

Борба за короната на Шотландия

Имаше четиринадесет претенденти; Джон Балиол и Робърт де Брус (дядото на известния Робърт Брус) имаха най-добрите дела. Съперниците се съгласиха да предадат кралството на Едуард до вземането на решение. Джон Балиол е избран през 1292 г.

Едуард продължава да настоява за властта си в Шотландия. Той се намесва в някои от правните дела на Шотландия и настоява шотландците да служат в неговата армия. Това кара шотландците да сключат съюз с Франция. След това те нападат Карлайл.

В отговор Едуард нахлува в Шотландия през 1296 г. и превзема град Беруик в особено кърваво нападение. В битката при Дънбар шотландската съпротива е ефективно смазана. Едуард конфискува Камъка на съдбата - шотландския коронационен камък - и го пренася в Уестминстър, сваля Балиол от власт и го поставя в Лондонската кула, а управлението на страната поверява на англичани. Кампанията е много успешна, но английският триумф е само временен.

Уилям Уолъс

Макар че конфликтът в Шотландия изглеждал решен през 1296 г., той бил започнат отново от Уилям Уолъс, който произхождал от една от известните фамилии. Уолъс бил по-скоро военачалник, отколкото политик, и скоро започнал въстание. През 1297 г., докато Едуард е във Фландрия, той разгромява голяма английска войска при моста Стърлинг. През 1298 г. Едуард побеждава Уолъс в битката при Фалкирк. След това шотландците избягват откритите битки, за да нападат Англия с малки групи.

Следващият ход на Едуард е политически: през 1303 г. е сключено мирно споразумение между Англия и Франция, което разваля френско-шотландския съюз. Робърт дьо Брус и повечето от останалите благородници се обявяват за верни на Едуард. Уолъс е предаден и предаден на англичаните. Той е публично екзекутиран.

Ситуацията отново се променя през 1306 г., когато дьо Брус убива съперника си Джон Комин и се коронясва за крал на Шотландия от Изобел, сестра на графа на Бюкан. Едуард, в лошо здравословно състояние, изпраща армии на север под командването на други командири. Брус е победен в битката при Метвен през юни 1306 г. След битката Едуард последва брутално потискане на съюзниците на де Брус. В отговор това подхранва още бунтове. Този конфликт все още продължава през 1307 г., когато Едуард, вече в напреднала възраст, води последния си поход в Шотландия, преди да умре в граничния град Бърг бай Сендс на 68-годишна възраст, което води до наследяването на принца на Уелс като Едуард II на Англия.

 
Грош на Едуард I (4 пенса)  

Издание

Елеонора Кастилска умира на 28 ноември 1290 г. Необичайно за уговорените бракове, двойката всъщност се обичала. Едуард е дълбоко засегнат от смъртта ѝ. Той издига дванадесет кръста на Елеонора - по един на всяко място, където погребалната й процесия спира за през нощта. Като част от мирното споразумение между Англия и Франция през 1294 г. е договорено Едуард да се ожени за френската принцеса Маргарет. Бракът е сключен през 1299 г.

Едуард и Елеонора имат поне четиринадесет деца, а може би и шестнадесет. От тях пет дъщери оцеляват до зряла възраст, но само едно момче - неговият син и наследник Едуард, принц на Уелс.

Едуард е обезпокоен от това, че синът му не успява да оправдае очакванията, и в един момент изгонва любимеца на принца Пиърс Гавестън. Едуард може и да е знаел, че синът му е бисексуален, но не е хвърлил Гавестън от крепостните стени, както е показано в "Смело сърце".

 
Едуард I Английски  


Елеонора Кастилска