Делата за граждански права 109 U.S. 3 (1883 г.) са група от пет сходни дела, обединени в един въпрос за разглеждане от Върховния съд на САЩ. Съдът постановява, че Конгресът не разполага с конституционните правомощия по силата на Четиринадесетата поправка да забрани расовата дискриминация, извършвана от частни лица и организации, а не от щатските и местните власти.

Съдът постановява, че Законът за гражданските права от 1875 г., който предвижда, че "всички лица под юрисдикцията на Съединените щати имат право на пълно и равноправно ползване на помещенията, предимствата, улесненията и привилегиите на гостилниците, обществените транспортни средства по суша или вода, театрите и другите места за обществено забавление; при спазване на условията и ограниченията, установени със закон, и се прилага еднакво за граждани от всяка раса и цвят на кожата, независимо от предишното състояние на робство", е противоконституционен.

Правен въпрос и мотивировка на съда

Основният правен въпрос беше дали Конгресът е имал основание по Четиринадесетата поправка да забрани расова дискриминация, когато тя е практикувана от частни лица или частни предприятия. В мотивировката на мнозинството съдът прие, че Четиринадесетата поправка ограничава и контролира действията на държавата и на органите на държавната власт, но не дава право на Конгреса да наказва или регулира всички действия на частни лица, дори когато те имат дискриминационен ефект. Тази доктрина често се нарича "държавно действие" (state action) — т.е. конституционните ограничения важат за държавни, а не за частни субекти.

Решението беше написано от съдията Джоузеф Брадли и прието с мнозинство; съдия Джон Маршал Харлан остана единственият забележим възразяващ в разгледаните дела и написал съществено особено мнение в защита на по-широко тълкуване на равните права.

Контекст и историческо значение

Решението е постановено в силно поляризирания период след Реконструкцията. То значително ограничава възможността на федералната власт да използва Четиринадесетата поправка за борба с расовата дискриминация в частния сектор, което улеснява законодателните и социални практики, довели до въвеждането и закоравяването на сегрегацията (т.нар. "джим кроу" закони) в много щати през последните десетилетия на XIX и началото на XX век.

Последици и по-нататъшно развитие

Практически ефект от решението бе отслабване на федералните възможности за защита срещу дискриминация извън държавните актове. По-късно, през XX век, Конгресът и Върховният съд намериха други правни основания за забрана на частната дискриминация: например използване на търговската (commerce) власт на Конгреса при приемането и прилагането на Civil Rights Act от 1964 г., както и повторно тълкуване на някои разпоредби на Тринадесетата поправка. В отделни решения (например дела от 1960-те години и след тях) правната доктрина, произтичаща от делата от 1883 г., е ограничена и обходена чрез други конституционни основания и федерални закони.

Съвременна оценка

И до днес делата остават ключов прецедент за разликата между "държавно действие" и частна дискриминация в американското конституционно право. Много съвременни юристи и историци критично оценяват решението като фактор, който е улеснил продължителната расова сегрегация и недостатъчната защита на гражданските права в продължение на десетилетия. В същото време по-късните законодателни и съдебни стъпки значително възстановяват възможностите на федералната власт да санкционира и предотвратява расова дискриминация в различни сфери на обществения живот.