Втора партийна система

Модели

Словосъчетанието "втора партийна система" е дефинирано от историка Ричард П. Маккормик. Според него тази система е:

• Това беше отделна партийна система.
• Той е създаден в продължение на 15 години. Точното време, което е било необходимо за развитието му, е различно за всеки щат.
• Причината е, че лидерите се опитват да станат президенти. Всеки кандидат изгради своя собствена национална коалиция.
• Популярността на лидера и неговите последователи зависи от региона. Например Джон Куинси Адамс е най-силен в Нова Англия. Андрю Джаксън и неговите поддръжници са били най-силни в американския Югозапад.
• За пръв път в Юга и Запада има двупартийна политика. (Преди това в тези региони имаше само една политическа партия.)
• Във всеки регион двете политически партии имаха еднаква подкрепа.
• Партиите бяха уязвими по отношение на проблеми, характерни за даден регион (като робството).
• Във всеки щат се появиха едни и същи две партии.
• Антимасонската партия е популярна само в щатите със слаба втора партия.
• Сборището замени политическото събрание като начин хората с еднакви възгледи да се срещат и да обсъждат политиката.
• Политическите кампании започват да се фокусират повече върху народния вот - подкрепата на обикновените хора.
• Гласоподавателите се интересуват повече от близки избори. В по-ранните системи избирателите се интересуваха от харизматични (добре говорещи) кандидати и конкретни въпроси.

Лидери

Редица важни исторически личности са били политически лидери в тази система. Някои известни демократи са: Андрю Джаксън, Мартин Ван Бюрен, Джон Калхун, Джеймс К. Полк, Луис Кас и Стивън Дъглас. Някои известни виги са: Хенри Клей, Даниел Уебстър, Уилям Х. Сюард и Търлоу Уид.

Начала

На президентските избори в Съединените щати през 1824 г. няма политически партии. Имаше четирима основни кандидати за президент: Хенри Клей, Уилям Кроуфорд, Андрю Джаксън и Джон Куинси Адамс. В края на надпреварата нито един от кандидатите нямаше достатъчно гласове в избирателната колегия, за да спечели, и Камарата на представителите на Съединените щати трябваше да избере победителя. Тримата крайни кандидати бяха Адамс, Кроуфорд и Джаксън. Въпреки че Клей не беше един от тези финалисти, той беше председател на Камарата на представителите и неговата работа беше да преговаря кой да стане президент. Джаксън имал най-много гласове от населението (гласове, подадени от гражданите) и най-много електорални гласове (гласове, подадени от електоралната колегия), но не бил избран. Вместо него за президент е избран Джон Куинси Адамс. Той веднага избира Клей за свой държавен секретар.

Джаксън гръмко обяви, че това е "корупционна сделка". Джаксън е много популярен политик, най-известният боец от войните с американските индианци и герой от войната от 1812 г. Той събрал своите поддръжници в политиката и местните милиции и създал Демократическата партия. Мартин ван Бюрен, блестящ лидер в нюйоркската политика, бил най-важният поддръжник на Джаксън. Ван Бюрен бил популярен във Вирджиния и Пенсилвания и имал подкрепата на гласовете на техните избирателни колегии. Новата Демократическа партия побеждава Адамс на президентските избори в САЩ през 1828 г. и Джаксън е избран за президент. Ван Бюрен става държавен секретар, а по-късно и вицепрезидент. Адамс, Клей и техните поддръжници в Демократично-републиканската партия стават известни като Национални републиканци.

Банковата война

Андрю Джаксън е бил противник на идеята за предоставяне на специални услуги на групи със специални интереси. Той се противопоставя категорично на Втората банка на Съединените щати. Банката беше федерална институция, която работеше донякъде като централна банка. (Тя много приличала на Федералната резервна система, която щяла да бъде създадена по-късно.) Банката е контролирана от банкера Никълъс Бидъл и подкрепяна от Хенри Клей. Джаксън не харесвал никакви банки и не вярвал в хартиените пари. (Вярвал, че парите трябва да бъдат само злато и сребро.) Като президент той успял да закрие Втората банка.

Джаксън продължава да атакува банковата система. През юли 1836 г. той издава циркулярно писмо за спекулата. (Specie е дума, която означава злато и сребро, използвани като пари.) В циркуляра се казва, че само златни и сребърни монети, а не хартиени пари, могат да се използват за закупуване на федерална земя. Това кара повечето бизнесмени и банкери да се присъединят към партията на вигите. Също така градовете, които зависеха от комерса (търговията) и промишлеността, станаха поддръжници на партията на вигите. Джаксън става по-популярен сред фермерите, които се занимават с натурално стопанство (фермери, които отглеждат култури за ядене, но не и за продан), и работниците, които работят на ден.

Система за плячка

В политиката на САЩ системата на плячката е практика, при която политическа партия предоставя на своите поддръжници постове в правителството. Тези длъжности в държавната администрация са били давани като награда и стимул (нещо, което кара човек да се старае повече), за да продължи да работи за политическата партия.

Джаксън е използвал системата на плячката много пъти, когато е бил президент. Той възнаграждавал поддръжниците си и обещавал бъдещи работни места, ако местни и щатски политици се присъединят към екипа му. Той вярвал в теорията за ротацията на длъжностите, при която хората оставали на даден пост само за кратко време. Вярвал е, че това ще предпази държавната администрация от корумпиране. Други лидери на Демократическата партия искаха да дадат работни места в държавната администрация на приятели и верни членове на партията. Като цяло Джаксън уволни по-малко от двадесет процента (20%) от първоначалната държавна служба.

Като президент Джаксън насърчава използването на системата на плячката. Тя става важна част от Втората партийна система и Третата партийна система. Системата на плячката е прекратена през 90-те години на XIX век.

Свързани страници

• Първа партийна система, 1790-1820 г.
• Системата на третата партия, 1850-1890 г.
• Политически партии в САЩ