Наутилус: описание, видове и анатомия

Наутилус: подробен преглед на видове, анатомия и еволюция — живи вкаменелости, размери, черупка, радула и хабитат. Открийте шестте съвременни вида и тяхната биология.

Наутилус е общото име на главоногите от семейство Наутилови (Nautilidae). Те са единствените живи представители на подклас Nautiloidea и външният им вид не се е променил съществено в продължение на милиони години. Често се използва терминът камерен наутилус за всички видове от семейство Nautilidae. Наутилусите са твърдо обвързани със своите характерни спирални, камерни черупки, които изпълняват важна роля за плаваемостта и защитата им.

Много биолози ги смятат за "живи вкаменелости", тъй като те са единствените живи потомци на група, която е била особено разнообразна през палеозойската и мезозойската ера и е дала началото на амонитите. Днес наутилусите предоставят уникална възможност за изучаване на еволюционна консервация и морска палеобиология.

Видове и разпространение

Днес в семейството се разпознават шест живи вида, разпределени в два рода — Nautilus и Allonautilus. Най-известният и най-големият вид е Nautilus pompilius, срещан в тропическите води на Индо-Тихия океан, включително около Западна Австралия. Диаметърът му може да достигне до около 27 cm, докато повечето други наутилуси остават под 20 cm. Коремният наутилус, Nautilus macromphalus, е сред по-дребните видове и обикновено достига около 16 cm в диаметър.

Наутилусите обитават предимно стръмни рифови покривки и континентални склонове в тропични и субтропични морета. Те се срещат най-често на дълбочини от порядъка на стотици метри през деня и се придвижват към по-малки дълбочини през нощта, за да се хранят.

Анатомия и физиология

• Черупка: Външната спирална черупка е камерна — вътре има серия от отделения (камери). Младите индивиди заемат външната най-нова камера; останалите камери се изпълват с газ и течност, което помага за регулиране на плаваемостта чрез тънка тръбичка (сипункъл), която свързва камерите.
• Плаваемост и движение: Наутилусът плава главно чрез реактивно придвижване, като изхвърля вода през сифон (хипоном). Промяната на газовото и течностно съдържание в камерите регулира относителната плътност и позволява вертикални придвижвания.
• Крайници: Тялото има много щипковидни придатъци — до десетки (в някои случаи над 60–90) без приспособени за захващане присоски, а с лепливи вдлъбнатини, които им помагат да хващат храна и да се движат по субстрата.
• Хранене и устна апаратура: Радулата е широка и обикновено има девет зъба по последователни редове — адаптация за раздробяване на плячката. Диетата включва разлагащи се животински останки (карана), ракообразни и дребни риби.
• Дишане: Наутилусите имат по едно хрило от всяка страна на тялото, т.е. общо две хриле (две ктении), през които извършват газообмена.
• Органи на чувството: Окото на наутилуса е относително просто — използва принципа на пинхол камера (отворено око без леща при някои видове) и разчита повече на светлосензитивни клетки и химическо усещане, отколкото на острото зрение. Имат добре развито чувство за миризма/химическо усещане, което е важно при откриване на храна.
• Възпроизвеждане: Наутилусите са бавно растящи и достигат полова зрялост сравнително късно. Размножаването е яйцекладно — женските снасят сравнително малък брой големи яйца, които се закрепват за субстрата и се развиват продължително време; младият наутилус излиза от яйцето като миниатюрен, но вече ясно оформен възрастен екземпляр (липсва плanktонна ларвна фаза).

Поведение и екология

Наутилусите са нощни или сумрачни животни: през деня остават по-дълбоко и в по-скрити райони, а през нощта излизат на по-малки дълбочини за хранене. Те изпълняват важна екологична роля като консуматори на трупове и дребна плячка, подпомагайки разграждането на органичната материя в дълбоките рифови екосистеми.

Заплахи и опазване

Популациите на наутилус са уязвими поради ниската скорост на размножаване и събирането им за търговия с декоративни черупки и сувенири. Някои популации са подложени на значителен натиск от колекциониране и нерегулиран улов. Поради това са предприети международни и национални мерки за наблюдение и регулиране на търговията, както и изследвания за оценка на статуса и устойчивостта на различните популации.

Наутилусите представляват важен обект на научни изследвания — от палеонтология и еволюция до съвременна морска биология. Защитата им е от значение както за запазване на биологичното разнообразие, така и за по-доброто разбиране на дългосрочните промени в морските екосистеми.

Черупката

Наутилусите са единствените главоноги, които имат външна черупка. Това е предшестваща или базисна характеристика. Животното може да се оттегли напълно в черупката си. То може да затвори отвора с кожеста качулка, образувана от две специално сгънати пипала. Черупката е навита и варовита, с перлена обвивка. Тя е устойчива на натиск, но се имплодира на дълбочина около 800 m. Черупката на наутилуса е изградена от два слоя: външният слой е матово бял, а вътрешният - поразително бял с иридесценция. Най-вътрешната част на черупката е перлена, синьо-сива. Перлата осмена не е перла, а бижутериен продукт, получен от тази част на черупката.

Черупката е вътрешно разделена на камери. Всички стени между камерите ("прегради") са пробити в средата от канал - сифункул. Чрез него животното може да променя налягането на въздуха в камерите. При съзряването на наутилуса тялото му се придвижва напред, като запечатва всяка камера с нова преграда (стена). Последната напълно отворена камера, най-голямата, се използва като жива камера. Броят на камерите се увеличава от около четири в момента на излюпването до тридесет или повече при възрастните.

Цветът на черупката държи животното скрито във водата. Когато се гледа отгоре, черупката е по-тъмна на цвят и е маркирана с неправилни ивици, което я кара да се слива с тъмнината на водата отдолу. Долната страна е почти изцяло бяла, което прави животното неразличимо от по-светлите води близо до повърхността на океана. Този начин на камуфлаж се нарича контразасенчване.

Черупката на наутилуса е един от най-добрите естествени примери за логаритмична спирала.

·        

Черупка на наутилус, погледната отгоре

·        

Същата черупка, погледната отдолу

·        

Получерупка, показваща камерите в логаритмична спирала

Черупки от наутилус: N. macromphalus (вляво), A. scrobiculatus (в средата), N. pompilius (вдясно)

Естествена история

Плаваемост и движение

За да плува, наутилусът вкарва и изкарва вода в жилищната камера и използва струйно задвижване. Когато водата се намира в камерата, сифункулът извлича сол от нея и я разпръсква в кръвта. Когато водата се изпомпва навън, животното регулира плаваемостта си с помощта на газа, съдържащ се в камерата. Плаваемостта може да се контролира чрез изпомпване на газ и течност в или от камерите с помощта на сифункула. Подобен контрол на плаваемостта ограничава наутилусите; те не могат да работят при екстремно налягане.

В дивата природа наутилусът обикновено живее на дълбочина около 300 м, като през нощта се издига на около 100 м, за да се храни, чифтосва и снася яйца. Черупката на наутилуса не може да издържи на дълбочини, по-големи от около 800 м.

Диета и сетивна система

Наутилусите са хищници и се хранят основно със скариди, малки риби и ракообразни, които се улавят с пипалата. Въпреки това, поради много малкото енергия, която отделят за плуване, им е необходимо да се хранят само веднъж месечно. За разлика от другите главоноги те нямат добро зрение; структурата на очите им е силно развита, но липсва твърда леща. Те имат проста леща с "дупчица", през която може да преминава вода. Смята се, че вместо зрение животното използва обонянието като основно сетивно средство по време на търсене на храна, намиране или идентифициране на потенциални партньори.

Еволюция

Фосилните данни показват, че наутилоидите не са се променили много (поне по отношение на формата на тялото) през последните 500 милиона години. Преди 200 милиона години наутилоидите са били много по-разпространени и разнообразни. Много от ранните са били с права черупка, както при изчезналия род Lituites. Те се развиват през камбрия и стават значим морски хищник през периода ордовик. Някои видове са достигали размери над 2,5 метра. Другият подклас главоноги, Coleoidea, отдавна се е разграничил от Nautilidae и оттогава наутилусът е останал сравнително непроменен. Измрелите роднини на наутилуса включват амонити, които са били много важни в продължение на много милиони години. Други групи са бакулитите и гониатите.

Размножаване и продължителност на живота

Наутилусите са полово диморфни и се размножават чрез снасяне на яйца. Закрепени за скали в плитки води, яйцата се развиват дванадесет месеца, преди да се излюпят с дължина около 30 mm. Женските се размножават веднъж годишно и регенерират гонадите си, което прави наутилусите единствените главоноги, които се размножават многократно. Продължителността на живота на наутилусите е около 20 години, което е изключително много за главоноги.

Дистрибуция

Наутилусите се срещат само в тропическите райони на Индийския и Тихия океан, от 30° с.ш. до 30° ю.ш. и от 90° до 185° з.д. Живеят по дълбоките склонове на кораловите рифове.

Черупката на наутилуса заема видно място в официалната емблема на Нова Каледония.


Пипала на Наутилус

Въпроси и отговори

В: Какво представлява наутилусът?

В: Колко живи вида наутилуси има?

В: Кой вид наутилус е най-големият и най-известният?

В: Какво представлява наутилусът с коремче?

В: Колко зъба има радулата на наутилуса?

В: Колко чифта хриле има наутилусът?

В: Защо наутилусите се смятат за "живи вкаменелости"?

Търсене по буква