Когнитивна невропсихология: дефиниция, методи и основни теми

Ранната история на когнитивната невропсихология започва с първото признаване на ума/мозъка от страна на хората. Убежденията за значението на ума/мозъка/главата се появяват още през 4000 г. пр.н.е. при шумерите. Записите на шумерите за прием на маковото растение (което съдържа опиум) включват описания на променящите съзнанието въздействия при прием. Това подсказва, че става дума за мозъка. Друга улика, насочваща към признаването на мозъка, е откриването на черепи с пробити в тях дупки през 2000 г. пр. Откриването на тези черепи показва, че културата признава мозъка за важен за живота. Мотивацията за тези пробивания може да варира от духовна до медицинска.

Най-големият принос към ранната когнитивна невропсихология идва от Египет през 1700 г. пр. Тогава се появява хирургическият папирус на Едуин Смит. Този документ включва първото писмено описание на човешкия мозък. Тези писания включват описания на менингите и гръбначно-мозъчната течност. Следващото развитие се появява в Древна Гърция от философите Аристотел, Платон и Алмазон. Древните гърци изказват хипотези за формата и функциите на ума, психиката и душата. Теорията на Аристотел се фокусира върху сърцето като седалище на ума. Според него сърцето съдържа всички емоции и мислене. Той също така смятал, че мозъкът функционира, за да охлажда сърцето. За разлика от Аристотел, Платон е смятал, че мозъкът е мястото, където се извършват умствените процеси. При Аристотел виждаме появата на дуалистичния възглед за ума и тялото. Дуалистичният срещу монистичния подход към ума и мозъка е дебат, който доминира в голяма част от историята на когнитивната невронаука.

Развитието на когнитивната невропсихология след този период е малко и рядко, поради недоверието на Църквата към човешките дисекции. Това ограничава разкриването на нова информация. По това време се наблюдава едно забележително развитие на Гален. Гален е римски лекар, чиито хирургически описания на неврологията помагат за описването на анатомията на мозъка и неврологичните разстройства. Много неквалифицирани лекари се опитвали да правят дисекции тайно, но без да направят истински научни открития. .

16-ти век

Към средата на XVI в. се наблюдава засилено развитие на когнитивната невропсихология. Това се случва след затишието, причинено от Църквата. По време на Ренесанса когнитивната невропсихология получава много забележителни приноси. Тези приноси включват по-задълбочено разбиране на мозъка и неговите подразделения. Виждаме публикуването на първия учебник по неврология от Везалий през 1543 г. и описанието му на хидроцефалията през 1550 г. Виждаме и първата употреба на термина "хипокамп" през 1564 г. Това е времето, когато мозъкът започва да се разглежда като сложен орган, отговорен за много операции на тялото.
Към края на 1500 г. се ражда френският философ и математик Рене Декарт. По това време той е най-известната фигура в когнитивната невропсихология. Някои от приносите на Декарт произтичат от интереса му към нервната система и ролята на мозъка за поведението. Той изказва тезата, че нервната система е съставена от кухи тръби, които се изпълват с "животински духове" всеки път, когато в тази част на тялото се извършва някакво действие. Други негови приноси включват по-развитото понятие за дуализъм. Той изказва хипотезата, че мозъкът и умът са две отделни същности, които съществуват самостоятелно, но са взаимно зависими една от друга. Според него епифизната жлеза в мозъка е мястото, където тези две отделни същности си взаимодействат. Дуалистичната теория на Декарт служи за най-влиятелния му принос към когнитивната невропсихология.

18 век

През XVIII в. науката започва да се развива в областта на когнитивната невропсихология. Първият голям напредък е в областта на човешките рефлекси. Тези телесни реакции към стимули или външни сили са наблюдавани и измервани. Това е установено чрез изучаване на аксоните и изучаване на начина, по който сигналите се движат в човешкото тяло. Преди това науката и технологиите не са били достатъчно напреднали, но през XVII век това се променя. Всъщност за това спомага и разработването на микроскопа. Нервните влакна на мозъка вече могат да се видят и опишат. В пространствата на главния и гръбначния мозък е открита и цереброспинална течност (CSF). С това физиологията на психологията започнала да контролира познанието. Всички тези открития са валидни и днес.

Друг напредък бе постигнат с терапията селектроконвулсии (ЕКТ) или електрошокова терапия. Това е метод, използван за лечение на психични разстройства. При ЕКТ мозъкът на човека се шокира от електричество. Това стимулира целия мозък, което води до изчезване и излекуване на психичните разстройства. Използва се за лечение на слепота, хистерия, депресия и много други разстройства. Смяташе се, че това е пътят на бъдещето в лечението на увреждания.

19-ти век

През XIX век започва спорът за локализма срещу холизма в когнитивната невропсихология. Хората започват да поставят под въпрос холизма и да изследват идеята за локализма. Локализмът означава, че мозъкът има отделни области, които отговарят за определени действия в организма. Изследването на френологията поставя началото на тези теории за локализацията. Френологията представлява разглеждане на човешкия череп и откриване на странни неравности, които да бъдат измерени. След това всички странни неравности или форми в черепа са били свързвани с интелигентността или самоличността на човека. Тези черти могат да включват език, логика и дори любов. Ако някоя част от черепа е изпъкнала, това означава, че тази черта е по-добра. Това поставя началото на теориите за локализация

Следващото голямо постижение в когнитивната неврология е свързано с изследвания на аблацията. При тях се отстраняват части от мозъка, за да може да се измери функцията без тази мозъчна област. Например невропсихологът може да отстрани малкия мозък. След като той бъде отстранен, равновесието на животното не е добро. Това свързва малкия мозък с равновесието. Що се отнася до мозъчните увреждания, най-известният случай е с Финиъс Гейдж. Този пациент е работил на железопътната линия, когато парче метал преминава през предната част на главата му. Той не е умрял от тази мозъчна травма. Въпреки това нормалната му личност се променила. Това довело до идеята, че фронталният кортекс, частта от мозъка, която е била прободена, контролира начина, по който човек действа. Друго изследване установило локализацията на езика в мозъка. Двама отделни учени изследвали пациенти с езикови проблеми. Те установили, че всички техни пациенти имат лезии или увреждания в две определени области на мозъка. Едната област, известна като областта на Брока, контролирала говоренето. Установено е, че другата област, наречена област на Вернике, контролира разбирането на езика.

Този начин на разглеждане на проблемите в мозъка води до проучвания на пациенти с епилепсия. Пациентът с епилепсия е човек, който често страда от припадъци. Тези пристъпи се изследват, за да се научи повече за това как мозъкът изпраща електрически сигнали. След това тези електрически сигнали се измерват. Установено е, че всеки неврон може да изпраща сигнал с определена скорост. След това тези неврони са били оцветени с оцветител, за да се видят. Първоначално се смяташе, че всички нерви са свързани като мрежа, наречена нервна мрежа. С по-сложни оцветители обаче беше установено, че всеки нерв е отделен и може да се задейства самостоятелно.

20-ти век

В началото на XX век когнитивната невропсихология дълго време не е била изучавана. Това се дължи отчасти на влиянието на Джон Б. Уотсън, който е бил бихевиорист в психологията. Той твърдял, че познанието не може да се изучава научно, защото не може да се наблюдава. Така че през първата половина на XX в. психологията като област е доминирана от бихевиоризма, който се занимава главно със стимулите и реакцията на човека към тях. Джон Б. Уотсън е единственият психолог, който критикува когнитивната психология. Пиер Мари през 1906 г. критикува Брока, който е един от първите, създали областта на когнитивната невропсихология. Хенри Хед през 1926 г. също атакува цялото поле на когнитивната невропсихология. Поради тези критики и влиянието на бихевиоризма когнитивната невропсихология е в застой в продължение на много години.

Друга причина за изчезването на когнитивната невропсихология в началото на ХХ век е, че науката все още не е била достатъчно напреднала. Много когнитивни психолози са били и невролози. Тези две области на изследване все още не са били разделени, както е днес. Тези невролози са искали да изучават модулите в мозъка и да ги локализират с части от мозъка, но технологията все още не е позволявала това. Методите, които се използват днес, все още не са били създадени. Те можели да изследват къде се намира мозъчната лезия на даден човек само като направят аутопсия, след като човекът вече е бил мъртъв. Това беше голяма част от причините, поради които тази област беше критикувана и поради които много хора смятаха, че познанието не може да се изучава научно.

В средата на ХХ век в психологията настъпи преход, наречен "когнитивна революция". Тогава психолозите започват да се съгласяват, че съществуват научни начини за изучаване на познанието. Тези нови убеждения за когнитивната психология са породени от изследването на Джон К. Маршал и Нора Нюкомб на четенето и от изследването на паметта на Шалис и Уорингтън в началото на 70-те години на ХХ век. В средата на 80-те години на миналия век е публикувана първата книга за студенти от Ellis & Young, наречена Human Cognitive Neuropsychology. Появиха се и нови технологии, които улесниха изучаването на мозъка и съзнанието. Седемдесетте и осемдесетте години на миналия век са периодът, в който когнитивната невропсихология става видима, и много психолози започват да я изучават след това.

Важна особеност на по-късната половина на ХХ век е ясното разделяне на когнитивната невропсихология и когнитивната невронаука. Когнитивните невропсихолози изучават човешкия ум след настъпило мозъчно увреждане и се фокусират повече върху познанието. Когнитивните невролози изучават човешкия мозък и невронните системи след настъпване на мозъчно увреждане и обръщат повече внимание на невроните. Докато когнитивните невролози се занимават с това как работи мозъкът и кои части на мозъка отговарят за какви функции, когнитивните невропсихолози искат да изучават хора с мозъчни увреждания, за да се опитат да видят как работи човешкият ум. С тази информация те могат да формулират теории за човешкия ум, както и да създадат по-добри терапии за хора с мозъчни увреждания.

Важна особеност, развита през ХХ век, е начинът, по който се провеждат научните изследвания. Тъй като мозъчното увреждане на всеки човек е различно, когнитивните невропсихолози изследват само отделни случаи, а не групи от хора или синдроми. Психолозите изучават ума, като разглеждат хора, които са загубили някаква функция след настъпило мозъчно увреждане. Например, ако преди мозъчното увреждане човек е можел да разпознава както лица, така и предмети, но след мозъчно увреждане в определена част на мозъка е можел да разпознава само лица, но не и предмети, тогава психолозите могат да направят изводи за функциите в определени модули на мозъка.

В края на 20-ти век започват да се използват и компютърни модели на познанието. Психолозите създават теории и ги инсталират в компютър, след което на практика увреждат фалшивия мозък на мястото, където пациентът има увреждания. По този начин те могат да получат по-добър поглед върху начина, по който работи умът. Това е един от начините, по които технологиите са помогнали за изучаването на човешкия ум. Това, заедно с изобретяването на устройствата за сканиране на мозъка, е довело до голяма промяна в когнитивната невропсихология.

Когнитивните невропсихолози използват метода на двойната дисоциация, когато изучават модулите на ума. При него те използват много пациенти, които са имали мозъчни увреждания, и се опитват да разберат кои части на мозъка са отговорни за различните познания. Тази концепция за модуларността е разработена от Джери Фодор в книгата му "Модуларността на ума" от 1983 г. Психолозите не са съгласни колко и кои части на ума са изградени модулно.

21 век

През този век когнитивните невропсихолози използват много методи за изследване на ума. Те използват апарати, които сканират мозъка, за да видят къде са уврежданията, и след това изучават когнитивните способности на тези пациенти. Те все още използват двойна дисоциация за изучаване на пациентите, проучвания на случаи, компютърни модели и много други функции, които са били изобретени в края на ХХ век. С новите технологии вероятно ще има много подобрения в тази област.

Когнитивната невропсихология използва изследванията на хора с проблеми в познанието, за да научи повече за нормалните когнитивни процеси. Това е възможно благодарение на многобройните технологични постижения, като например:

• Подходи, свързани с пораженията и поведението
• EEG
• Компютърна томография (CAT)
• Сканиране с позитронно-емисионна томография (ПЕТ)
• MRI
• fMRI