Борис Фьодорович Годунов (руски: Бори́с Фёдорович Годуно́в, ок. 1551 г. – 23 април [13 април] 1605 г.) е видна фигура в руската история — първоначално като фактически владетел и регент, а по-късно като цар на Русия. Управлява като регент приблизително от 1585 до 1598 г, а след смъртта на цар Фьодор І е избран за цар и остава на престола от 1598 до 1605 г.

Произход и възход към властта

Борис Годунов произхожда от знатно боярско семейство. Благодарение на своите способности и интриги в двора, както и на брака на сестра му с царя, той придобива голямо влияние при двора на Иван IV (Иван Грозни) и особено при слабия му син Фьодор I. Като близък съветник и шурей на царя, Борис става основната фигура във вътрешната политика на държавата в края на XVI век.

Регент и възкачване на престола

След смъртта на Иван IV и при управлението на Фьодор I Борис Годунов фактически държи властта в държавата — той организира управлението на администрацията и външната политика, като постепенно консолидира позициите си. Когато през 1598 г умира и Фьодор I без мъжки наследник, Борис е избран за цар от Земския събор и официално коронясан. Този преход към престола обаче поражда съмнения у част от болярите и народа относно легитимността му — той не е бил пряк наследник (не е наследил трона по права линия).

Вътрешна политика и реформи

Като владетел Годунов се стреми да укрепи централната власт и да подобри стопанството. Подкрепя търговията и колонизацията на изток (разширяване на руското присъствие в Сибир), насърчава земевладелието и развитието на градовете. Въвежда административни и съдебни мерки за по-добро управление, опитва се да стабилизира приходите на държавата и да засили политическата роля на централната администрация. Някои от тези мерки носят ползи за държавата, но и засилват разочарованието сред селяните и част от боярите.

Кризата и падението

Голям удар за управлението на Годунов е тежката гладна криза през 1601–1603 г., която предизвиква масова смъртност, бунтове и размирици. В тези трудни години популярността и авторитетът на царя значително намаляват. Допълнително на неговия престиж тежат и слуховете, че той е замесен в смъртта на младия Дмитрий — син на Иван IV, който е починал при съмнителни обстоятелства в Углич през 1591 г. Тези подозрения дават повод на външни и вътрешни претенденти да претендират за престола.

Претенденти и Времето на смут

В края на управлението на Борис се появяват самозванци, които се обявяват за преживялия Дмитрий. Най-известният от тях — т.нар. Лъжедмитрий I — получава подкрепа от полски съюзници и някои руски противници на Годунов, нахлува в Русия и след смъртта на Борис за кратко става цар. Тези събития маркират началото на т.нар. Време на смут (Начало на XVII в.), в което страната изпада в политически хаос и външна намеса до възкачването на дома на Романови през 1613 г.

Смърт и наследство

Борис Фьодорович умира на 23 април [13 април] 1605 г. Причините за смъртта му остават обсъждани — съобщава се главно за болест, но в историята съществуват и слухове за отравяне или насилие. След неговата смърт властта в Москва бързо се разпада и към трона тръгват претенденти. Историческата оценка за Годунов е смесена: някои историци го възприемат като способен държавник, който е работил за укрепване на държавните институции, други подчертават авторитарните му методи и ролята му в събитията, довели до последвалата криза.

Културни образи

Личността и съдбата на Борис Годунов станаха предмет на голям интерес и в литературата и музиката. Неговият образ е централна фигура в драмата на Пушкин "Борис Годунов" и в операта на Мусоргски "Борис Годунов". И Пушкин, и Мусоргски са се позовавали на исторически източници от своя епох — сред тях е и тълкуването на придворния историк Николай Карамзин, който в началото на XIX в. представя Годунов като могъщ, но и морално сложен владетел. Тези художествени изображения често преувеличават или променят факти в името на драматизацията, затова не винаги съвпадат с историческата действителност.

Борис Годунов остава една противоречива фигура в руската история: управленец, който успява да централизира властта и да предприеме важни държавни действия, но чиято епоха завършва с криза и насърчава дълготрайни политически сътресения.