Княжество Капуа (на латински: Principatus Capuae или Capue, на италиански: Principato di Capua) е държава в южната част на Италианския полуостров. Съществува от IX до XI век. През по-голямата част от историята си то е независимо на практика, но официално е под сюзеренитета на Западната и Източната римска империя.
Първоначално Капуа е била гасталдат в рамките на княжество Беневенто, а след това - графство в рамките на княжество Салерно. Владетели на Капуа са лангобарди до 1058 г., когато е завладяна от норманите.
География и стратегическо значение
Княжество Капуа се намирало в плодородната Кампания, край река Волтурно, със столица град Капуа (днес археологическият център е близо до Santa Maria Capua Vetere). Неговото положение върху важни пътни артерии, в това число древния маршрут по Апия, и контролът над равнината правели територията значима както икономически, така и военнополитически. Капуа често служело като опора за контрол над Южна Италия и като буфер между византийските владения в областта и вътрешността, управлявана от лангобарди.
Политическо развитие и владетели
През IX век гасталдатите (локални управители) на Капуа натрупали влияние и автономия спрямо княжество Беневенто. Постепенно властта преминала към местни владетелски родове — т.нар. ландулфиди — които оформили местна династия и превърнали Капуа в самостоятелна политическа единица. В различни периоди княжеството е имало сложни отношения както с византийските, така и с другите лангобардски владения (Беневенто, Салерно) и с франкските или германските влияния на север.
Сред най-известните лангобардски владетели на Капуа е представителят на династията, който разширил влияние и създал традицията на наследственото управление. В края на X век изгрява личността на Пандулф Железния (Pandulf Ironhead), който успява временно да обедини някои от южноиталийските лангобардски владения и да увеличи значението на Капуа в регионалната политика. Неговото управление и наследство оставят трайни следи в институционалната структура на княжеството.
Администрация, общество и църква
Административно Капуа наследява лангобардски модели: комбинация от военна аристокрация, местни управители (гасталдати, графства) и църковни структури. Църквата играела важна роля — епископи и манастири притежавали земи, оказвали съдебна и социална помощ и били центрове на грамотност и култура. Лангобардските закони и обичаи съжителствали с ромейски (византийски) традиции и римско-канонично право, което създавало смесена правна и културна среда.
Икономика и култура
Икономиката се базирала предимно на земеделие (жито, лозе, маслини), вторични занаяти и регионална търговия. Контролът над равнината и пътищата давал приходи от мита и пазари. В градовете се развивали занаяти и пазарни връзки с други пристанища и вътрешни центрове. Капуа, като преходна територия между западната и източната културна орбита, поемала влияния от византийската администрация, лангобардската военно-феодална традиция и по-късно — норманската военна култура.
Норманското завладяване и край на лангобардския период
През XI век норманите, които вече имали присъствие в Южна Италия като наемници и владетели на терени (аделите Дренгот и Боемонд), разширяват властта си за сметка на лангобардските княжества. През 1058 г. владението върху Капуа преминава в ръцете на норманския авантюрист Ричард Дренгот (известен като Ричард I от Капуа), с което формално завършва дългият период на лангобардско управление. След норманското завладяване Капуа става част от по-големите нормански владения, които в средата на XII век се обединяват в Кралство Сицилия.
Значение и наследство
Княжество Капуа има важно място в историята на Южна Италия като пример за прехода от лангобардската политическа организация към норманската държавност. То илюстрира сложните взаимодействия между местни аристократични родове, византийски и западни имперски интереси, църковна власт и нови военни сили. Археологическите находки и историческите източници за Капуа подчертават ролята на региона като център на културни и административни иновации в ранното средновековие.





