Схоластиката е начин на мислене и преподаване на знания, развил се главно през Средновековието. Името идва от латински и гръцки корени (scholasticus / σχολαστικός) и описва учебния и според метод, използван в катедралните и монашеските школи, а по-късно и в университетите. Тя се появява, когато учени и богослови се стремят да съчетаят така наречената класическа философия с учението на християнското богословие. Схоластиката не е чисто философия или само теология, а по-скоро метод на преподаване и систематично разсъждение, който поставя в центъра си използването на диалектиката — структурирана дискусия, целяща да даде отговор на конкретен въпрос или да покаже как противоречията могат да бъдат разрешени.
Методът на схоластиката включва практики като lectio (четене и коментар на авторитетни текстове), quaestio (поставяне на проблеми под формата на въпроси) и disputatio (публични диспути, в които се излагат доводи "за" и "против"). Важен елемент е също позоваването на авторитети — Библията, църковните отци и класическите философи — и опитът да се проучи как тези авторитети могат да бъдат съпоставени и синтезирани.
Началото на схоластиката се свързва с ранните църковни отци като Свети Амвросий и Свети Августин. Те полагат основите, като използват философски инструменти за тълкуване на учението и тайнствата на църквата — особено Августин, чието възприемане на платонизма и теоретичните му разсъждения за познанието силно влияят върху по-късната схоластична традиция.
В процъфтяващия период на схоластиката ключови фигури са Петър Абелар, Алберт Магнус, Дънс Скот, Уилям Окамски, Бонавентура и най-вече Тома Аквински. Всеки от тях развива своята школа и акценти: например Абелар популяризира диалектическия подход в логиката и етичното разсъждение; Алберт Магнус и Тома Аквински въвеждат и систематизират аристотелизма в християнски контекст; Бонавентура представя по-мистическа и духовна перспектива в рамките на францисканската традиция; Дънс Скот разработва специфични метафизични и концептуални разграничения; а Уилям Окамски става известен с номинализма си и с принципа, че не бива да се умножават без нужда „субстанции“ — идеята, която често се свързва с т.нар. бръснач на Окам.
Summa Theologica на Тома Аквински е един от най-значимите опити за синтез на гръцката философия и християнската доктрина — систематично изложение на въпроси за Бог, морала, човешката природа и спасението. По времето на Аквински и другите схоластици се оформя и университетската програма: важен текст в обучението стават сборници като „Sententiae“ на Петър Ломбард, а учебният процес често преминава през коментари и диспути върху такива авторитети.
През XIII в. учението на Аристотел е смятано за особено важно и често се предпочита пред това на Платон. Това се дължи и на широкия прилив от преводи и коментари на аристотелови съчинения (включително чрез арабски посредници), които дават на западните учени възможност да се занимават по-подробно с естествените науки, логиката и метафизиката. Схоластичното образование се е основавало в голяма степен на писмени текстове и на аргументи „за“ и „против“ идеите в тях — модел, различен от емпиричното наблюдение, характерно за модерната наука. Макар Аристотел да е бил оригинален изследовател на природата, повечето схоласти работят главно със ръкописи, написани на два древни езика — латинският, езикът на Библията Вулгата, и старогръцкият. Гръцкият език отварял достъп до съчиненията на древните философи в техния оригинален текст, когато такива са оцелели.
Девизът на Боеций "Доколкото си в състояние, съединявай вярата с разума" добре обобщава стремежа на схоластиката: всички схоластици са били средновековни християни, чието основно притеснение е било да разберат как гръцките идеи и рационалните аргументи могат да се впишат в тяхната религиозна картина на света.
Схоластиката достига своя връх през XII–XIV в., когато университети като Парижкия и Оксфорд стават центрове на интелектуален живот. В същото време започват да се появяват и критики — от страна на хуманистите през Ренесанса, както и в резултат на новото, експериментално виждане за природата по време на Научната революция. Въпреки това схоластичният метод — структурираното задаване на въпроси, внимателното цитиране на авторитети и логическата аргументация — остава влияние върху юридическата мисъл, богословието и академичните дискусии.
Наследството на схоластиката е дълбоко: от една страна тя дава рамка за систематично мислене и за интегриране на различни области на знанието; от друга — вградените в нея спорове (реализъм срещу номинализъм, ролята на разума спрямо вярата и др.) формират основа за последващото развитие на философията и науката. През XIX и XX в. се наблюдава и възраждане на интерес към някои схоластични традиции (нео-схоластицизъм, томизъм), които продължават да влияят върху съвременното богословие и философия.
