Инквизицията е юридическият орган на Католическата църква, създаван по различно време и на различни места с цел борба с ереста и с религиозните или догматични отклонения през късното Средновековие и Новото време. Работата ѝ обхващала две основни сфери: контрол над писаното слово (цензура) и преследване на лица, смятани за еретици. За първото църквата водела списъци на забранени книги (Индекс) на книги — на вярващите често било забранено да четат или да разпространяват материали, които се определяли като вредни за вярата. За второто — инквизицията разплитала обвинения, водела процеси и налагала наказания на онези, които се обявявали или смятали за еретици.

Произход и институционално развитие

Процесите срещу ересите започват още в ранното Средновековие, но институционалната форма на папската (римската) инквизиция се оформя през XIII в. Папа Григорий IX уеднаквява процедурите и назначава постоянни папски инквизитори около 1230–1233 г., като за изпълнители често се ползват доминиканците (а понякога и францисканците). По-късно се появяват и държавни инквизиции с различна степен на зависимост от Рим.

Една от най-известните национални форми е Испанската инквизиция, учредена с решение на кралското семейство — Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска — през 1478 г. (с папско разрешение от 1478–1480 г.). Тя имала силна държавна основа и широко поле за действие в Испания и в нейните владения, особено срещу изповядващите юдаизъм или ислям, преди или след принудителни обръщания (конверсос, мориски).

През 1542 г. папа Павел III създава централен орган за борба с ереста — т.нар. Римска или „свещена“ инквизиция (Suprema Sacra Congregatio Romanae et Universalis Inquisitionis), понякога наричана и „Свещен офис“ (Holy Office). Тази институция контролирала местните трибунали в Италия и изпълнявала надзорни и апелационни функции за важни дела — най-известният пример е процесът срещу Галилео Галилей през 1633 г. (срещу твърденията за унищожаване на свободата на научното изследване има богата историческа дискусия).

Важно е да се отбележи, че някои наименования в историческите източници могат да се смесват. Така, терминът „Свещената конгрегация за разпространение на вярата (на латински: Sacra Congregatio de Propaganda Fide)“ се отнася до друга конгрегация, учредена за мисии и разпространение на католическата вяра (1622), а не пряко до органите на инквизицията. По-късно органите, занимаващи се с догматичния контрол (Holy Office), претърпяват реформи и през XX в. са преименувани и преразпределени в съвременни папски конгрегации.

Процедури и методи

Процесите на инквизицията следвали определена юридическа процедура: получаване на донос или сигнал, задържане и разпит, събиране на свидетелства и писмени доказателства, възможност за обвиняемия да защитава себе си, а при нужда — очен прогон към покаяние или наказание. На практика процедурите често се отличавали със секретност, а понякога и с предразположеност към презумпция за вина, особено когато липсвали гаранции, които днес смятаме за основни (право на независима защита, гласност).

По-късните варианти на инквизицията имали правото да използват изтезания или заплаха от изтезания за получаване на признания. Църковните съдилища обикновено са прилагали призива за „доброволно“ признание под натиск; в практиката това често водело до принудителни мерки. Инквизицията можела да налага църковни наказания (покаяние, лишаване от права, заточение), а когато искането за наказание включвало смърт, решението се предавало на светската власт — гражданските органи изпълнявали смъртните присъди. Този механизъм важи и за случаи, в които била издавана заповед за екзекуции; стандартните изпълнения включвали изгаряне на клада или публично гаротиране. Често след присъдите се провеждали публични церемонии (autos-da-fé), смесващи юридическо наказание и публично изобличение.

Инквизицията често се стремяла към религиозни обръщания — връщане в лоното на църквата или формални покаяния (религиозни обръщания). Някои обвиняеми приемали обръщане и така избягвали най-тежките наказания.

Известни дела и историческо възприемане

Сред най-обсъжданите случаи са делата срещу интелектуалци и религиозни фигури, като процеса срещу Галилео Галилей (присъда за отричане на хелиоцентричната теория и домашен арест) и случаите на хора като Джордано Бруно, който е екзекутиран през 1600 г. заради религиозно-философски възгледи. Имената и практиките на инквизицията са оставили силни свидетелства в литературата, историческата памет и политическата реторика.

Оценките за броя на жертвите на инквизицията варират силно. Старите популярни оценки, говорещи за милиони екзекутирани, са преоценени от повечето съвременни исторически изследвания, които дават по-умерени цифри за действителните изпълнения и осъдени в сравнение с сензационните митове. Въпреки това злоупотребите, несправедливите процеси и травмата, нанесена върху отделни общности (напр. еврейски и мюсюлмански общности в Испания), са добре документирани и остават част от критичната оценка на институцията.

Упадък и наследство

От XVII–XIX в. влиянието на инквизиционните органи намалява поради политически промени, просветителски идеи и растящи национални съдебни системи. Испанската инквизиция формално е премахната през XIX в. (1834 г.), а различните форми на инквизиция постепенно губят своята сила. В същото време централните папски органи за контрол върху доктрината продължават да съществуват в променени форми: т.нар. Свещен офис е претърпял реформи и е преработен в съвременни конгрегации, занимаващи се с доктринална дисциплина.

Наследството на инквизицията е сложно: от една страна — тя стои като пример за религиозен контрол, цензура и злоупотреби с право; от друга — тя е част от развитието на европейската юридическа практика, институционализацията на разследването и формалирането на доказателствените процедури. В съвременните дебати инквизицията често се използва като символ на религиозната нетърпимост и на ограниченията върху свободата на мисълта и науката, но историческите изследвания подчертават нюансите и контекста на всяка отделна инстанция.

Културни и правни последствия

Инквизиционната практика е оставила следи в правото (напр. стандарти за доказване), в образованието (цензура и контролиран достъп до книги) и в културните представи за религията и властта. Въпросите за баланса между догматичната чистота и свободата на мисълта, за ролята на държавата и църквата и за механизмите на справедлив процес продължават да бъдат обсъждани и днес.

Етимология: Думата „инквизиция“ е свързана с латинските корени inquirere / quaerere — идеята за търсене, разпитване и разследване. Тази етимология отразява юридическата функция на институцията, но не оправдава методите, които в редица случаи са били недопустими или жестоки.