История на отглеждането на шафран | Отглеждането на шафран датира отпреди повече от 3000 години
Историята на отглеждането на шафран е отпреди повече от 3000 години. Дивото растение, от което произлиза шафрановият крокус, се нарича Crocus cartwrightianus. Хората започнали да избират диви растения, които имали дълги "стигми". Постепенно в края на бронзовата епоха в Крит се появила форма на C. cartwrightianus - C. sativus. Експертите смятат, че първият документ, в който се споменава шафранът, е асирийска книга за ботаника от VII в. пр.н.е., която е написана по времето на Ашурбанипал. Оттогава досега са открити доказателства за използването на шафрана при лечението на около 90 заболявания през последните 4000 години.
Детайл от фреската "Събирачи на шафран" от сградата "Ксесте 3". Фреската е една от многото, посветени на шафрана, които са открити в селището от бронзовата епоха Акротири, Санторини.
Средиземноморски
Минойците са имали изображения на шафран в дворците си още през 1500-1600 г. пр.н.е., показващи как той може да се използва като лекарство. По-късно гръцките легенди разказват за морски пътешествия до Киликия, където авантюристите се надявали да намерят най-ценния шафран в света. Друга легенда разказва как някой на име Крокус бил омагьосан и се превърнал в оригиналния шафранов крокус. Древните средиземноморски народи - включително парфюмеристите в Египет, лекарите в Газа, жителите на Родос и гръцките куртизанки хетери - използвали шафран в своите парфюми, мехлеми, потури, спирали за очи, божествени дарове и медицински процедури.
В късния елинистически Египет Клеопатра използвала шафран в баните си, за да се чувства добре. Египетските лечители са използвали шафрана като средство за лечение на най-различни стомашно-чревни заболявания. Шафранът е използван и като боя за тъкани в градове от Леванта като Сидон и Тир. Аул Корнелий Целз предписва шафран в лекарствата за рани, кашлица, колики и краста, както и в митридата. Римляните толкова обичат шафрана, че когато се заселват в Южна Галия, римските колонисти вземат със себе си шафран, който се отглежда широко до падането на Рим. Конкурентни теории твърдят, че шафранът се е върнал във Франция едва с маврите от VIII в. или с Авиньонското папство през XIV в.
На тази древна минойска фреска от Кносос, Крит, е изобразена маймуна (прегърбена синя фигура), която събира реколтата от шафран.
Азия
Боите, направени от шафран, са използвани за рисуване още преди 50 000 години. Те са открити в страната, която днес се нарича Ирак. По-късно хората, наречени шумери, използвали диворастящия шафран в своите лекарства и магически отвари. Търговците са пренасяли шафран на дълги разстояния преди II хилядолетие пр. Древните перси отглеждат свой собствен вид шафран (Crocus sativus "Hausknechtii") в Дербена, Исфахан и Хорасан към 10 век пр.н.е. Понякога шафрановите нишки са били втъкани в текстил. Те са били давани като дарове на боговете и използвани в багрила, парфюми, лекарства и средства за измиване на тялото. Шафранови нишки също така били разпръсквани по леглата и смесвани в горещ чай като начин за лечение на тъжни чувства. Други хора се страхували, че персите ще използват шафрана като наркотик и афродизиак. По време на азиатските си походи Александър Велики използвал персийски шафран в чая, ориза и ваните си, за да лекува бойните си рани. Войниците на Александър копирали действията на своя водач и пренесли навика да се къпят с шафран обратно в Гърция.
Никой не знае как шафранът се е появил в Южна Азия. Традиционните кашмирски и китайски свидетелства датират пристигането му преди 900-2500 години. Междувременно историците, които изучават древноперсийски документи, датират пристигането на шафрана някъде преди 500 г. пр.н.е., като го обясняват или с персийско пресаждане на шафранови стъбла за снабдяване на нови градини и паркове, или с персийско нашествие и колонизация на Кашмир. Тогава финикийците продават кашмирския шафран като багрило и средство за лечение на меланхолия. Оттук нататък използването на шафрана в храни и багрила се разпространява в цяла Южна Азия. Така например будистките монаси в Индия приемат шафранови одежди след смъртта на Буда Сидхарта Гаутама. Въпреки това дрехите не са били боядисани със скъпия шафран, а с куркума, по-евтина боя, или с плод от джакфрут.
Някои историци смятат, че шафранът е попаднал в Китай с монголските нашественици от Персия. От друга страна, шафранът се споменава в древни китайски медицински текстове, включително в четиридесеттомната фармакопея Shennong Bencaojing (神農本草經 - "Великата билка на Шеннонг", известна също като Pen Ts'ao или Pun Tsao), която датира от 200-300 г. пр. Традиционно приписван на легендарния император Ян ("Огън") (炎帝) Шеннонг, той документира 252 медицински метода за лечение на различни заболявания, базирани на фитохимикали. И все пак около III в. от н.е. китайците споменават шафрана като продукт с кашмирски произход. Така например китайският медицински експерт Уан Джън съобщава, че "местообитанието на шафрана е в Кашмир, където хората го отглеждат главно, за да го поднасят на Буда". Уан също така разсъждава за това как се е използвал шафранът по негово време: "Цветето [на шафрановия крокус] увяхва след няколко дни и тогава се получава шафранът. Той се цени заради еднаквия си жълт цвят. Той може да се използва за ароматизиране на вино."
Монолитът с височина 17,8 м на джайнисткия тиртанкара Бхагаван Гоматешвара Бахубали, издълбан в периода 978-993 г. и намиращ се в Шраванабелагола, Индия, се намазва с шафран на всеки 12 години от хиляди вярващи като част от фестивала Махамастакабхишека.
Европа
В Европа отглеждането на шафран намалява рязко след падането на Римската империя. Шафранът е въведен отново, когато ислямската цивилизация "Ал-Андалус" се разпространява в Испания, Франция и Италия. По време на Черната смърт през XIV в. търсенето на лекарства на основата на шафран рязко нараства и се налага голяма част от шафрана да се внася с венециански и генуезки кораби от южните и средиземноморските земи, като например Родос. Кражбата на една такава пратка от благородници предизвиква продължилата четиринадесет седмици "Шафранова война". Конфликтът и произтичащият от него страх от ширещото се шафраново пиратство подтикват към значително отглеждане на шафран в Базел, който процъфтява. След това отглеждането и търговията се разпространяват в Нюрнберг, където епидемичните нива на фалшифициране на шафран довеждат до въвеждането на кодекса Safranschou, според който фалшификаторите на шафран са глобявани, затваряни и екзекутирани. Скоро след това отглеждането на шафран се разпространява в цяла Англия, особено в Норфолк и Съфолк. Градчето Шафран Уолдън в Есекс, наречено така заради новата специализирана култура, се превръща в основен център за отглеждане и търговия с шафран в Англия. Притокът на по-екзотични подправки като шоколад, кафе, чай и ванилия от новопривлечените източни и отвъдморски страни обаче води до спад в отглеждането и използването на шафрана в Европа. Единствено в Южна Франция, Италия и Испания се запазва значително отглеждане.
Европейците пренасят шафрана в Америка, когато имигрантите от църквата "Швенкфелер" напускат Европа със сандък, съдържащ шафранови стръкове; в действителност много от швенкфелерите са отглеждали шафран в Европа. Към 1730 г. нидерландците от Пенсилвания отглеждат шафран в цяла източна Пенсилвания. Испанските колонии в Карибския басейн купуват големи количества от този нов американски шафран, а голямото търсене гарантира, че цената на шафрана на стоковата борса във Филаделфия е равна на тази на златото. По-късно търговията с Карибския басейн се срива след войната от 1812 г., когато много търговски кораби, превозващи шафран, са унищожени. Въпреки това нидерландците от Пенсилвания продължават да отглеждат по-малки количества шафран за местна търговия и за използване в своите сладкиши, юфка и ястия с пилешко месо или пъстърва. Американското отглеждане на шафран оцелява до наши дни главно в окръг Ланкастър, Пенсилвания.
В средновековните европейски илюстровани ръкописи, като този от XIII в., в който е изобразено убийството на архиепископа на Кентърбъри Томас Бекет, често се използват шафранови багрила за придаване на жълти и оранжеви нюанси.
Въпроси и отговори
В: Каква е историята на отглеждането на шафран?
О: Историята на отглеждането на шафран е отпреди повече от 3000 години. Дивите растения с дълги стигми са били избирани от хората и в крайна сметка C. sativus се е появил в Крит през късната бронзова епоха.
В: Кой е първият документ, в който се споменава шафранът?
О: Първият документ, в който се споменава шафран, е асирийска книга за ботаника от VII в. пр.н.е., написана по времето на Ашурбанипал.
В: Откога шафранът се използва за медицински цели?
О: Шафранът се използва за медицински цели от около 4000 години.
В: От какъв вид растение е дивата форма, от която произхожда шафрановият крокус?
О: Дивата форма, от която произхожда шафрановият крокус, се нарича Crocus cartwrightianus.
В: Кога се появява C. sativus?
О: C. sativus се появява в края на бронзовата епоха в Крит.
В: Кой е написал асирийската книга за ботаника от VII в. пр.н.е., в която се споменава шафранът?
О: Асирийската книга за ботаника от VII в. пр.н.е., в която се споменава шафранът, е написана по времето на Ашурбанипал.