Резолюцията от Тонкинския залив (август 1964 г.) е съвместна резолюция на Конгреса на САЩ, която фактически предоставя на президентската администрация широки пълномощия да предприема военни действия във Виѐтнам и така ускорява прякото включване на САЩ в войната във Виетнам.

Предистория

В продължение на години преди 1964 г. САЩ водят и подпомагат ограничени и често тайни операции срещу комунистическия Северен Виетнам. ЦРУ и други агенции организират и подкрепят южновиетнамски екипи за саботаж и набези в територията на Севера (частично чрез операции като т.нар. Operation 34A). В същото време американски кораби извършват наблюдателни и разузнавателни патрули в крайбрежните води на Северен Виетнам; такива мисии (понякога наричани DESOTO patrols) включват кораби като Мадокс, които изпълняват и шпионски задачи.

Инцидентите в Тонкинския залив

На 2 август 1964 г. е имало сблъсък между патрулния разрушител Мадокс и северновиетнамски моторни лодки; Мадокс претърпява атаки, при които отговаря с артилерийски огън и въздушна подкрепа. На 4 август администрацията на президента Линдън Джонсън съобщава, че корабите Мадокс и Търнър Джой отново са били нападнати в Тонкинския залив и че тези нападения представляват агресия срещу американски сили. В резултат президентът поиска от Конгреса да му даде мандат да „върне атаките“ и да защити националните интереси.

Приемане на резолюцията и последици

На 7 август 1964 г. Конгресът прие т.нар. Резолюция от Тонкинския залив, която даде на президента правото да предприема „всички необходими мерки“ за отблъскване на нападения и за предотвратяване на по-нататъшна агресия. Резолюцията бе използвана като легитимация за по-широка военна ескалация: в следващите месеци и години САЩ разшириха въздушните удари (включително операция „Rolling Thunder“), увеличиха броя на военноморските и въздушните мисии и в крайна сметка разположиха големи сухопътни части във Виетнам.

Критика и историческа оценка

По-късно разсекретени документи и анализи (включително оценката на американското разузнаване) поставиха под въпрос твърденията за втория инцидент от 4 август — много историци и експерти считат, че той е бил преувеличен или неправилно интерпретиран. Резолюцията от Тонкинския залив се превърна в символ на това как на базата на ограничена и спорна информация може да бъде даден „бял чек“ за военна намеса, а нейното приемане остава често цитирано като пример за разминаване между изпълнителната власт и реалните факти.

Последиците за вътрешната политика в САЩ бяха тежки: нарастваха обществените протести срещу войната, увеличи се недоверието към правителството, а конгресовите и юридическите механизми за контрол върху употребата на военна сила станаха предмет на ревизия (включително по-късни инициативи като War Powers Act). Историческата оценка на събитията от август 1964 г. подчертава както значението на разузнавателната и политическата отговорност, така и рискa от прибързани решения в условия на криза.