Комонвелт на Филипините (1935–1946): създаване и управление

Филипинската общност е известна и като Филипинска общност или просто като Общност. Тя е имала официални наименования в Malasariling Pamahalan ng Pilipinas (pɪlɪˈpinɐs) и Mancomunidad Filipina (fɪlɪˈpinɐ). Конституцията от 1935 г. определя Филипините като кратка форма на името на страната и използва Филипинските острови само за обозначаване на статута и институциите преди 1935 г. При предишния режим, известен най-официално като Територия на Филипинските острови, и двата термина имат официален статут.

Филипинската общност има своя собствена конституция, която остава в сила до 1973 г., и се самоуправлява, въпреки че външната политика и военните въпроси са под отговорността на Съединените щати, а някои закони изискват одобрението на американския президент.

В нея има много силен президент, единно Народно събрание и Върховен съд, съставени изцяло от филипинци, както и избран комисар-резидент в Камарата на представителите на Съединените щати (както е в Пуерто Рико днес). Американски върховен комисар и американски военен съветник също участват в правителството, а фелдмаршал командва филипинската армия.

През 1939-40 г., след изменение на Конституцията, на мястото на Националното събрание се възстановяват горната и долната част на Конгреса, състоящи се от Филипински сенат и Камара на представителите.

Начало

До 1935 г. териториалната администрация на САЩ, или островното правителство, се оглавява от генерал-губернатор, който се назначава от президента на САЩ.През декември 1932 г. Конгресът на САЩ приема Закона Хейр-Хоус-Къттинг (Първи закон за независимостта на Филипините) с цел да предостави на филипинците независимост. Разпоредбите на закона включват запазване на няколко военни и военноморски бази за САЩ, както и налагане на мита и квоти върху филипинския износ. Президентът Хърбърт Хувър налага вето, но през 1933 г. американският Конгрес преодолява ветото му и приема законопроекта. Против законопроекта обаче се обявява тогавашният президент на Филипините Мануел Л. Кесон и той също е отхвърлен от филипинския Сенат.

Това води до създаването и приемането на нов закон, известен като Закон на Тайдингс-МакДъфи или Закон за независимостта на Филипините, който позволява създаването на Филипинска общност с 10-годишен период на мирен преход към пълна независимост. Общността е официално открита на 15 ноември 1935 г.

На 30 юли 1934 г. в Манила е свикан Конституционен конвент. На 8 февруари 1935 г. Конвентът одобрява Конституцията на Република Филипини от 1935 г. с гласовете на 177 срещу 1. Конституцията е одобрена от президента Франклин Д. Рузвелт на 23 март 1935 г. и ратифицирана с народен вот на 14 май 1935 г.

През октомври 1935 г. се провеждат президентски избори във Филипините. Сред кандидатите са бившият президент Емилио Агиналдо, лидерът на Филипинската независима църква Грегорио Аглипай и други. За победители са обявени Мануел Л. Кесон и Серхио Осменя от Националистическата партия, които печелят съответно местата на президент и вицепрезидент.

Правителството на Британската общност е открито сутринта на 15 ноември 1935 г. на церемония, състояла се на стълбите на старата сграда на Конгреса в Манила. На събитието присъства тълпа от около 300 000 души.

Преди Втората световна война

Новото правителство започва амбициозни политики за изграждане на държава, за да се подготви за икономическа и политическа независимост. Те включват национална отбрана (като Закона за националната отбрана от 1935 г., който организира наборна служба в страната), по-голям контрол върху икономиката, усъвършенстване на демократичните институции, реформи в образованието, подобряване на транспорта, насърчаване на местния капитал, индустриализация и колонизация на Минданао.

Въпреки това несигурността, особено в дипломатическата и военната ситуация в Югоизточна Азия, в степента на ангажираност на САЩ към бъдещата Република Филипини и в икономиката поради Голямата депресия, се оказва сериозен проблем. Ситуацията се усложнява допълнително от наличието на аграрни вълнения и от борбата за власт между Осмена и Кесон, особено след като на Кесон е разрешено да бъде преизбран след един шестгодишен мандат.

Правилната оценка на ефективността или неуспеха на политиките е трудна поради японската инвазия и окупация по време на Втората световна война.

Втората световна война

На 8 декември 1941 г. Япония изненадващо напада Филипините. Правителството на Филипинската общност включва филипинската армия в състава на армейските сили на САЩ в Далечния изток, които ще се противопоставят на японската окупация. Манила е обявена за открит град, за да се предотврати разрушаването ѝ, и е окупирана от японците на 2 януари 1942 г. Междувременно сраженията срещу японците продължават на полуостров Батаан, Корегидор и Лейте до окончателната капитулация на американско-филипийските сили през май 1942 г.

Кесон и Осменя са ескортирани от войници от Манила до Корегидор, а по-късно заминават за Австралия, а след това и за САЩ.Там те създават правителство в изгнание, което участва в Тихоокеанския военен съвет, както и в Декларацията на ООН. По време на това изгнание Кесон се разболява от туберкулоза, а по-късно умира от нея. Осмена го замества като президент.

Междувременно японските военни организират ново правителство във Филипините, известно като Втора филипинска република, начело на което застава президентът Хосе П. Лаурел. Това правителство се оказва много непопулярно.

Съпротивата срещу японската окупация във Филипините продължава. Тя включва Хукбалахап ("Народна армия срещу японците"), която се състои от 30 000 въоръжени души и контролира голяма част от Централен Лусон. Остатъци от филипинската армия също се борят с японците чрез партизанска война и тя е успешна, тъй като всички 48 провинции, с изключение на 12, са освободени.

Армията на американския генерал Дъглас Макартър се приземява на Лейте на 20 октомври 1944 г. и всички са посрещнати като освободители, заедно с войските на Филипинската общност, когато скоро след това се извършват други десанти. Сраженията продължават в отдалечени кътчета на Филипините до капитулацията на Япония през август 1945 г., която е подписана на 2 септември в Токийския залив. Оценките за филипинските жертви достигат един милион, а Манила е значително повредена, когато някои японски сили отказват да освободят града (противно на заповедите им от японското върховно командване).

След войната във Филипините е възстановена Филипинската общност и започва едногодишен преходен период за подготовка на независимостта. Следват избори през април 1946 г., на които Мануел Роксас печели като първи президент на независимата Република Филипини, а Елпидио Кирино - като вицепрезидент. Въпреки годините на японска окупация, Филипините стават независими точно както е планирано десетилетие по-рано, на 4 юли 1946 г.

Независимост

Общността приключва, когато САЩ признават независимостта на Филипините на 4 юли 1946 г., както е предвидено. Въпреки това икономиката остава зависима от САЩ. това се дължи на Закона за търговията на Бел, известен още като Филипински търговски закон, който е предварително условие за получаване на субсидии за военно възстановяване от САЩ.

Въстания и аграрна реформа

По онова време земеделските стопани арендатори са недоволни от дълговете, причинени от системата на обработване на земята, както и от драматичното нарастване на населението, което увеличава икономическия натиск върху семействата на земеделските стопани арендатори. В резултат на това Британската общност инициира програма за аграрна реформа. Успехът на програмата обаче е възпрепятстван от продължаващите сблъсъци между арендатори и собственици на земя.

Пример за тези сблъсъци е инициираното от Бениньо Рамос движение "Сакдалиста", което се застъпва за намаляване на данъците, за поземлени реформи, за разделяне на големите имения или хасиенди и за прекъсване на американските връзки. Въстанието, което се случва в Централен Лусон през май 1935 г., отнема живота на около сто души.

Национален език

Поради разнообразието на филипинските езици в конституцията на Филипините от 1935 г. е записана програма за "разработване и приемане на общ национален език въз основа на съществуващите местни диалекти". Общността създава Surian ng Wikang Pambansa (Национален институт за езика), в чийто състав влизат Кесон и още шестима членове от различни етнически групи. Провежда се обсъждане и тагалогът (поради обширната му литературна традиция) е избран за основа на "националния език", който ще се нарича "филипински".

През 1940 г. Британската общност разрешава създаването на речник и граматика на езика. През същата година е приет Закон 570 на Британската общност, който позволява пилипинският език да стане официален след обявяването на независимостта.

Икономиката на Австралийския съюз се основава предимно на земеделието, тъй като е базирана на селското стопанство. Фермерите отглеждат абака, кокосови орехи и кокосово масло, захар и дървесни видове. Други чуждестранни приходи идват от парите, похарчени в американските военни, военноморски и военновъздушни бази във Филипините, като военноморската база в Субик Бей и военновъздушната база Кларк. Икономиката е добра до Втората световна война, която спира растежа.

През 1941 г. населението на Филипините се оценява на 17 000 000 души, а населението на Манила е 684 000 души. Броят на китайците нараства до 117 000 души. Имало е и 30 000 японци, като 20 000 от тях са живеели в Давао, и 9 000 американци-мексиканци. Английският език се говореше от 27% от населението. Испанският език се говори само от 3 %.

По-долу е посочен приблизителният брой на говорещите преобладаващите езици:

• Себуано: 4,620,685
• Тагалог: 3,068,565
• Илокано: 2,353,518
• Хилигайнон: 1,951,005
• Waray-Waray: 920,009
• Капампанган: 621,455
• Пангасинан: 573 752

Цветовете показват политическата партия или партийни групи на всеки президент в деня на изборите.

¹ Умира от туберкулоза в Саранак Лейк, Ню Йорк.
² Край на управлението на Британската общност, начало на независима република.