Лондонският договор от 1839 г. е договор, подписан на 19 април 1839 г. между европейските велики сили - Обединеното кралство Нидерландия и Кралство Белгия. Известен е още като Първи лондонски договор, Конвент от 1839 г. и Лондонски договор за раздяла.

Контекст и причини

Договорът идва след революцията в Белгия (1830), когато белгийците се отделят от Нидерландското кралство. Предишният международен опит за уредба — договорът от 1831 г., известен като Договорът за XXIV статии, не е приет от Нидерландия и оставя открити въпроси за граници и статут. След години на преговори и временни примирия, Лондонската конференция довежда до окончателно уреждане през 1839 г.

Основни положения на договора

  • Признание на независимостта: Договорът формално признава Белгия като самостоятелна и независима държава.
  • Неутралитет: Най-важната клауза е, че Белгия трябва да остане неутрална в бъдещи конфликти. Този неутралитет е предвиден като постоянно задължение.
  • Гаранции от великите сили: Подписалите условията велики сили се ангажират да пазят и гарантират този неутралитет и да защитават Белгия в случай на външна агресия.
  • Разделяне и статут на Люксембург: Договорът утвърждава промени в териториалния статут на Люксембург — западните части са присъединени към Белгия, а останалата част запазва личната уния с Нидерландия (впоследствие това питаeние ще бъде окончателно решено по-късно).
  • Граници и демаркация: Бяха уточнени границите между Белгия и Нидерландия и започна процес на техните демаркации на терен, включително финансови компенсации и уреждане на собствеността.

Подписали и практика

Подписите на договора включват представителите на Великите сили от епохата и страните, пряко заинтересовани от решението. На практика клаузата за неутралитет е считана за международно-правен ангажимент, който следва да бъде спазван от всички държави-гиаранти.

Последствия и историческо значение

Договорът има дълготрайни последици за равновесието в Западна Европа. Белгийският неутралитет става ключов елемент от международните отношения през XIX и началото на XX век. Нарушаването на този неутралитет по време на Първата световна война дава легитимен повод за реакциите на великите сили:

  • Когато Германската империя нахлува в Белгия през август 1914 г., това се възприема като нарушаване на международните гаранции за неутралитет.
  • В резултат на това Обединеното кралство обявява война на Германия на 4 август 1914 г., един от основните мотиви за което е защитата на белгийската неутралност, гарантирана с Лондонския договор.
  • Договорът също така допринася за международната практика на гаранции и ангажименти към неутрални държави, която има обаче ограничена сила при сблъсък на интересите между големите сили.

Оценка

Лондонският договор от 1839 г. е важен пример за дипломатическо уреждане след революция и за усилие да се установи стабилност чрез международни гаранции. Въпреки това, историческите събития в началото на XX век показват, че формалните гаранции не винаги могат да предотвратят военни конфликти, когато големи стратегически интереси са застрашени.

Забележка: Договорът остава важен документ в историята на Белгия и на европейските отношения; последващи споразумения и конвенции (например относно Люксембург) допълват и уточняват правния и териториален статут в региона.