Симфония №9 на Бетовен — Хорова симфония (Ода на радостта, оп.125)

Симфония №9 на Бетовен — Хорова симфония (Одата на радостта): епична, революционна творба със знаменитата мелодия и вечно послание за мир, единство и човечество.

Симфония № 9 в ре минор оп. 125 (Хорова симфония) на Лудвиг ван Бетовен е едно от най-известните и влиятелни музикални произведения в историята. То съчетава голяма оркестрова сила с човешкия глас и носи силно хуманистично послание, което продължава да резонира до днес.

Симфонията е произведение за оркестър, но за първи път в симфоничната литература Бетовен въвежда в него значима вокална част: в четвъртата част участват четирима солисти (сопран, алт, тенор и бас) и хор. Заради това творбата е известна като „хорова“ симфония. Тя е необичайно мащабна по дължина — обикновено изпълненията продължават повече от час — и по своята драматургия и емоционално напрежение.

Структура и музикални особености

Симфонията има четири части:

• Първа част — в сонатна форма, драматична и динамична, с характерни мотивачески връзки между темите.
• Втора част — скерцо, ритмично оживена, с контрастиращи трио епизоди.
• Трета част — бавна, представляваща тема с вариации; тук се развива голямо лирично и драматично поле.
• Четвърта част — кулминацията, в която е вградено стихотворението на Фридрих Шилер (Ode an die Freude). Във финала Бетовен комбинира оркестър, солисти и хор, включва рекитативни откъси, тема и вариации, фуги и мощни хорови моменти.

В началото на последната част се появява основната мелодия („Freude, schöne Götterfunken…“), една от най-познатите в класическата музика. Тя е изключително проста и запомняща се — в началото се използват само пет тона (например C, D, E, F, G), което я прави подходяща и за музикално обучение и за деца. Когато темата се появява за първи път в симфонията, тя е възложена на виолончелата и контрабасите, в контраст със силния хор и оркестър в кулминациите.

Текстът и идеите

Стихотворението, използвано от Бетовен, е Ode an die Freude от Фридрих Шилер. То е публикувано за пръв път през 1785 г., а идеите му за братство, свобода и човешко единение стават особено значими с настъпването на епохата на Френската революция и по-късните политически и обществени промени в Европа. Бетовен носи дълбоко уважение към тази поема още от младостта си и в крайна сметка решава да ѝ даде музикална форма в своята девета симфония.

Съставяне и първо изпълнение

Бетовен мисли за използване на Шилеровия текст в симфоничен контекст от дълго време. През 1817 г. той започва работа върху първите части; през 1822 г. взима окончателното решение да включи стихотворението; основната част от работата върху останалата музика е извършена през 1823 г., а симфонията е завършена през 1824 г.. Премиерата се състои на 7 май 1824 г., в театър във Виена, с Бетовен като диригент.

Отдавна напреднала в глухота, Бетовен не е в състояние да чуе аплодисментите в края на изпълнението; публиката ръкопляска, но той не ги чува поради това, че е бил глух. Наложило се да го обърнат към публиката, за да види техния възторг.

Влияние и наследство

Деветата симфония промени представите за жанра: използването на глас в симфонична форма, широтата на израза и философската дълбочина на финала правят творбата символ на нови музикални възможности. Основната тема на „Ода на радостта“ е използвана в десетки изпълнения, записи, филми и публични прояви, а нейното послание за мир и единение прави творбата често предпочитана за големи международни и дипломатически събития.

През 1972 г. „Ода на радостта“ е приета за национален химн на Европа; официалният ѝ оркестрален аранжимент е направен от Херберт фон Караян. Симфонията продължава да бъде неизменна част от концертните програми и един от най-издирваните шедьоври в класическата музика.

Днес Симфония № 9 остава не само музикално постижение, но и символ на човешките стремежи към свобода, солидарност и братство — теми, които и през XXI век запазват своята актуалност.

Търсене по буква