Папските държави: история, територии и краят до 1870 г.

Папските държави: подробна история, територии и краят до 1870 г. — от суверенитета на папата до загубата на Рим, Лацио и възникването на Ватикана.

Папските държави, официално държавата на Църквата (на италиански: Stato della Chiesa, италианско произношение: [ˈstato della ˈkjɛːza]; на латински: Status Ecclesiasticus; също Dicio Pontificia), са поредица от територии на Италианския полуостров под прякото суверенно управление на папата от VIII век до 1870 г.

До 1861 г. голяма част от територията на папските държави е завладяна от Кралство Италия. През 1870 г. папата губи Лацио и Рим и няма никаква физическа територия, освен Ватикана.

Произход и ранно развитие

Основите на светската власт на папата се полагат в ранното средновековие. През VII–VIII век, след упадъка на византийската власт в Централна Италия и нашествията на лангобардите, папството поема ролята на местна администрация и защитник на градовете и земите около Рим. Ключов момент е дарението на крал Пепин Къси (Donation of Pepin) през 756 г., когато франкският владетел връща на папата територии, освободени от лангобардите, и така се създават ядрените владения на папата в Лацио и околностите на Рим.

Територии и административно устройство

В различните епохи папските държави включват разнообразни области на Апенините. Най-значими са:

• Лацио — околностите на Рим, център на папската власт;
• Умбрия и части от Марке и Емилия‑Романя — важни провинции и легации;
• Понтийско херцогство и Романья — области с чести конфликти и международни влияния;
• междувременно папството е упражнявало влияние върху отделни анклави и владения като Анивьон (от 14. век, по време на авиньонското папство) и други зависими феоди.

Административно държавата на Църквата е разделена на легации и провинции, управлявани от легати, губернатори или директни представители на папата. Важна роля играят кардиналите и римската курия, които съчетават духовни и светски правомощия.

Културна и икономическа роля

Папските държави не са били само политическа единица — те са център на религиозна, културна и икономическа активност. Рим остава важен духовен и художествен център, привличащ творци и архитекти (папи като Юлий II и Павел III създават ренесансови проекти и дворцови строежи). Земеделието, данъците, монетното право и търговията формират икономическата база на държавата.

Кризите: Ренесанс, Реформа и Ново време

През Средновековието и Ренесанса папството се намесва активно в италианската и европейската политика, често като владетел-държавник. Реформацията и конфликти с мощни европейски династии поставят нови предизвикателства. По време на авиньонското папство (1309–1377) центърът на папската власт временно се премества във Франция, което отслабва директното управление над италианските територии и променя отношенията със светските владетели.

Наполеонови войни и конгресът от Виена

В края на XVIII и началото на XIX век революционните и наполеоновите войни довеждат до окупация и преустройване на папските територии. През 1798 папският държавен апарат е разрушен, папата е отведен в изгнание, а голяма част от земите са присъединени към различни републики и имперски структури. След поражението на Наполеон, на Конгреса в Виена (1814–1815) е възстановена суверенитета на папството, което връща предишните територии и правомощия в по-консервативна форма.

Папските държави и Рисорджименто (обединение на Италия)

През XIX век идеите за национално обединение в Италия (Рисорджименто) поставят папските държави в центъра на борбите за територии и власт. Основни моменти:

• 1848 г. — вълни от революции влизат и в папските владения; за кратко е провъзгласена Римска република (1849) с участието на Гарибалди, но тя е потушена с военна намеса (френска интервенция) и папската власт е възстановена;
• 1859–1860 г. — след войните на кралство Сардиния /Пиемонт/ и анексиите, големи територии, управлявани от папата в централна и северна Италия, са присъединени към възникващото Кралство Италия;
• 1861 г. — провъзгласяване на Кралство Италия, въпреки че Рим и околностите все още остават под папска власт (с подкрепата на френски гарнизон).

Краят през 1870 г.

Кулминацията настъпва през 1870 г., когато френският гарнизон, който е пазил папата от намесата на италианската армия, е изтеглен заради избухването на Франко‑пруската война. На 20 септември 1870 г. италианските войски прекъсват портите на Рим (известен акт като щурм при Порта Пиа) и влизат в града. Рим е анексиран към Кралството Италия след референдум, а папската светска власт практически приключва — папата запазва само духовния си авторитет и се обявява за „затворник в Рим“ в Апостолическата палата.

Този акт слага край на съществуването на папските държави като независима политическа формация до 1870 г. Последващите години бележат продължителни спорове между Светия престол и италианската държава до окончателното уреждане с Латеранските споразумения (1929), които създават Ватиканския град като суверенна държава — резултат от по-късно развитие на проблема, извън непосредствения период до 1870 г.

Значение и следи

Папските държави имат дълбоко влияние върху политическото и културно формиране на Италия и Европа. Те са пример за институция, която комбинира духовна власт с светска суверенност в продължение на повече от хиляда години. Краят им през 1870 г. е ключов етап от процеса на национално обединение на Италия и промяната на ролята на религиозните институции в модерната държава.

Търсене по буква