Кехлибар — изкопаема смола: свойства, видове, възраст и употреба

Кехлибарът се образува от смола, която се отделя от някои дървета. Той не е дървесен сок или смола. Скоро смолата става лепкава и по-късно се вкаменява като кехлибар. Кехлибарът може да изглежда по различен начин в зависимост от произхода си и по-късната си геоложка история.

За да се получи кехлибар, изходната смола трябва да е устойчива на гниене. Много дървета произвеждат смола, но обикновено тя се разгражда чрез физични и биологични процеси. Излагането на атмосферни влияния обикновено води до разпадане на смолата, подпомагано от микроорганизми като бактерии и гъбички. За да може смолата да оцелее достатъчно дълго, за да се превърне в кехлибар, тя трябва да устои на тези сили или да бъде произведена при условия, които ги изключват.

Балтийският кехлибар (в миналото наричан пруски кехлибар) се открива под формата на неправилни конкреции в морски пясък, известен като синя пръст, в долноолигоценските пластове на Самбия в Калининградска област, където понастоящем се добива систематично.

Кехлибарът от агатис произхожда от иглолистното дърво агатис, което в миналото е растяло на много по-голяма площ.

Кехлибарът от Америка и Африка често произхожда от Hymenaea protera - род бобови дървета.

Освен прекрасно запазените растителни структури смолата може да съдържа и останки от насекоми, паяци, безгръбначни, жаби, ракообразни и други дребни организми, които са попаднали в капана ѝ, докато е била течна. В повечето случаи органичната структура е изчезнала, като е останала само кухина, може би със следи от хитин.

Кехлибарът се среща на всички континенти на Земята, с изключение на полярните области, най-вече на източното крайбрежие на САЩ, Канада, Бирма, Мексико, Ливан, Борнео, Румъния, Сицилия и други места. Според учените най-старият кехлибар произхожда от карбоновото време и е на възраст около 345 милиона години (горен карбон, Нортъмбърланд, САЩ). Кехлибар има в Мексико и в Карибския басейн, главно в Доминиканската република. Но повечето от тях предлагат далеч по-малък добив от кехлибара, открит в региона на Балтийско море около Балтийско море. Балтийският кехлибар е и най-известният кехлибар благодарение на европейската история. Омир го споменава в своята "Одисея", книга 15, 459-465 г. пр. н. е.: "... златна огърлица, между която бяха нанизани кехлибарени мъниста...". Кехлибарът от "Новия свят" като Мексико и Доминиканската република се добива с търговска цел едва от миналия век.

Балтийският кехлибар се среща по бреговете на голяма част от Балтийско и Северно море. Най-големият производител на кехлибар е носът Самбия, който сега е част от Калининградска област в Русия. Около 90 % от добиваемия кехлибар в света се намира в Калининградската област на Русия на Балтийско море.

Този кехлибар се е отложил в края на еоцена и началото на олигоцена в делтата на праисторическа река, в плитка част на морски басейн. Освен по крайбрежието край Калининград, кехлибар се среща и на други места в региона на Балтийско море. Малки количества балтийски кехлибар могат да бъдат открити дори извън региона на Балтийско море, например по крайбрежието на югоизточна Англия. По данни от анализа с инфрачервена микроспектроскопия с преобразуване на Фурие (FTIR) на кехлибар и смола от живи дървета, че отговорни за това са иглолистни дървета от семейство Sciadopityaceae. Единственият жив представител на това семейство е японският чадърен бор, Sciadopitys verticillata.

Смолата от изчезналото дърво Hymenaea protera е източникът на доминиканския кехлибар и вероятно на повечето кехлибар, откриван в тропиците. Доминиканският кехлибар се отличава от балтийския най-вече с това, че почти винаги е прозрачен и има по-голям брой вкаменелости. Това е позволило да се реконструира подробно екосистемата на отдавна изчезнала тропическа гора.

Кехлибарът се използва широко за изработване на мъниста и други украшения, както и за поставки за пури и устица на лули. Забележителна е Кехлибарената стая в Екатерининския дворец край Санкт Петербург. Тя е репродукция на оригиналната Кехлибарена стая, унищожена по време на Втората световна война.

В балтийските страни кехлибарът често се обработва в автоклав, главно за да се получат и подсилят цветовете и визуалните ефекти, като по този начин се създават красиви бижута. Когато постепенно се нагрява в маслена баня, кехлибарът става мек и гъвкав. Две парчета кехлибар могат да бъдат съединени, като повърхностите им се намажат с ленено масло, нагреят се и след това се притиснат, докато са горещи. Мътният кехлибар може да стане по-ясен в маслена баня, тъй като маслото запълва многобройните пори, на които се дължи мътността. Малките фрагменти, които преди се изхвърляха или се използваха само за лак, сега се използват в големи мащаби за производството на "амброид" или "пресован кехлибар". Парчетата се нагряват внимателно, като се изключва въздухът, и след това се пресоват в една маса чрез силен хидравличен натиск, като омекналият кехлибар се изтласква през отвори в метална плоча. Както беше споменато, продуктът се използва широко за изработване на евтини бижута и изделия за пушене.

В ранните векове кехлибарът е бил много ценен като декоративен материал, но също и с религиозна цел. Мънистата на броеницата се използват както от католиците, така и от мюсюлманите до наши дни. Около 58 г. от н.е. римският император Нерон изпраща римски рицар да търси това "злато на Севера" и донася в Рим стотици килограми кехлибар. В по-късни времена, от 1283 г. нататък, тевтонските рицари, след като се завръщат от кръстоносните походи, стават абсолютни владетели на Прусия и балтийските източници на кехлибар, както и на производството на предмети от кехлибар, като наказват нарушителите със смърт чрез обесване. Историята разказва, че когато през 1492 г. пристигат на карибския остров "Ла Испаньола" (Доминиканската република), Колумб получава от млад принц от племето таино чифт обувки, украсени с доминикански кехлибар, в замяна на предложената от него нишка от мъниста от балтийски кехлибар.

• Кехлибар (цвят)
• Списък на минералите