Виенският конгрес е конференция на посланиците на големите европейски сили. Той се провежда във Виена от 1 ноември 1814 г. до 8 юни 1815 г. Председател е австрийският държавник Клеменс Венцел фон Метерних.

Целта му е да се вземе решение за политическата ситуация в Европа след поражението на Наполеон. За да бъдем точни, никога не е имало "Виенски конгрес". Вместо това се провеждат обсъждания на неофициални сесии между Великите сили.

Конгресът се занимава с определянето на цялостния облик на Европа след Наполеоновите войни, с изключение на условията за мир с Франция, които вече са били определени от Парижкия договор, подписан няколко месеца по-рано, на 30 май 1814 г.

Четирите сили победителки се надяват да изключат французите от участие в преговорите, но Шарл Морис дьо Талейран-Перигор успява да влезе във "вътрешните й съвети" през първите седмици на преговорите.

Кой участва и как се водеха преговорите

В преговорите участват представителите на великите победителки — Австрия, Русия, Великобритания и Прусия — както и делегации от много по-малки държави. Важни фигури на сцената са австрийският канцлер Клеменс фон Метерних, руският император Александър I, британските представители (като граф Касълрий, Viscount Castlereagh) и пруският крал Фридрих Вилхелм III. Франция, въпреки поражението си, е представена от умелия дипломат Талейран, който успява да осигури на страната място сред равноправните преговарящи.

Основни цели и принципи

Главните цели на участниците са:

  • Възстановяване на легитимните монархии и статуквото преди революциите и Наполеон — принцип, известен като легитимизъм.
  • Създаване на баланс на силите, който да предотврати бъдеща хегемония на една държава в Европа.
  • Компенсации и преструктуриране — разпределяне на територии в замяна на военни усилия и за стабилизиране на границите.
  • Създаване на механизми за мирно решаване на спорове, което по-късно е наречено "концерт на Европа" или система на конгреси.

Основни решения и териториални промени

Решенията на конгреса променят политическата карта на Европа. Сред най-важните мерки са:

  • Създаване на Нидерландското кралство (обединение на Холандия и Белгия) като буферна държава срещу Франция и за подсилване на северозападната граница.
  • Прусия получава значителни територии в Рейнската област и на запада, за да бъде укрепен нейният капацитет като противовес на Франция.
  • Австрия укрепва позициите си в Италия — получава Ломбардо-Венецианското кралство и възстановява влияние върху много италиански територии.
  • Русия получава влияние върху Полша: оформя се присъединяване на части от бившето Херцогство Варшавско под формата на Царство Полша (по-точно: „Конгресова Полша”), което е в персонална уния с руския император.
  • Решава се съдбата на германските територии: вместо Свещената Римска империя се създава Немският съюз — конфедерация от близо 35–40 държави под председателството на Австрия.
  • Швейцария получава нейния постоянен неутрален статут; някои малки държави са възстановени или реорганизирани.

Дипломация, обществени прояви и ролята на Талейран

Конгресът е не само арена на дипломатически преговори, но и на много обществени събития — балове, приеми и частни срещи, които играят важна роля за уреждането на отношенията между делегациите. Талейран, макар и представител на победена Франция, използва умело социалните контакти и дипломатическите си умения, за да върне Франция в центъра на разговорите и да защити интересите ѝ.

Последици и значение

Виенският конгрес полага основите на системата, наречена по-късно Концерт на Европа — механизъм за сътрудничество между големите сили, целящ поддържане на мира и предотвратяване на реваншистки стремежи. За десетилетия след конгреса Европа остава относително стабилна: революционните и националистически движения са потиснати за известно време, но неудовлетвореностите от реставрацията и ограниченията върху националните амбиции създават условия за бъдещи конфликти и революции, особено през средата и втората половина на XIX век.

Критика и историческа оценка

И днес историците оценяват Виенския конгрес двупосочно: от една страна той възстановява ред и установява дълготраен баланс на силите, от друга — възстановяването и консервативният ред често пренебрегват националните и либералните стремежи на народите. В резултат някои от наложените решения се оказват временни и предизвикват по-късни промени в европейската карта.

В заключение, въпреки че формално никога не е имало единична "конферентна зала", обединението на дипломатическите усилия във Виена през 1814–1815 г. остава ключов момент за следнаполеоновата Европа — както за териториалното й оформяне, така и за поставянето на дипломатическия модел, който ще доминира континента през следващите десетилетия.