Самонараняване (самоувреждане): причини, симптоми и помощ

Самонараняването е общ термин, който включва много различни видове умишлено увреждане на тялото. Има много неща, които могат да се считат за самонараняване. Например, ако някой работи твърде усилено с тялото си, това може да се разглежда като лека форма на самонараняване. В други леки случаи самонараняващият се може умишлено да отскубне струпеите, за да попречи на зарастването на порязвания или драскотини. Натрапчивото скубане на косата (трихотиломания) и натрапчивото скубане на кожата (дермотиломания) са разстройства на импулсния контрол, които също са леки форми на самонараняване.

В по-тежки случаи самонараняващият се може да счупи или изкълчи кост или да загуби опасно количество кръв. Хапането, изгарянето и рязането са други форми на самонараняване. Прекаляването с лекарства е друг често срещан вид самонараняване.

Самонараняването може да се влоши толкова повече, колкото по-дълго човек го прави. Това се дължи на факта, че тялото на човека изгражда толерантност (свиква с) към болката от нараняванията. Поради това той трябва да се наранява повече, за да получи същия ефект. В някои случаи това може да доведе до фатални или почти фатални наранявания.

Човек може да изпитва доброволно болка по други причини, които обикновено не се считат за самонараняване. Самонараняване е, когато някой се наранява, за да избегне нещо, а не поради психологически проблеми. Някои хора си нанасят самонараняване по време на война, за да не им се налага да служат в армията.

Някои хора преминават през болка, за да променят външния си вид, като например при пробиването на уши. Това се нарича модификация на тялото. Модификацията на тялото не е форма на самонараняване.

Скарификацията е вид модификация на тялото, при която някой разрязва или изгаря кожата си за украса. Това може да включва и брандиране, което е често срещано в някои братства. Може също така да включва многократно разрязване на кожата по определен модел или дизайн. Това води до появата на много големи белези. Някои африкански племена използват скарификацията като символ на красота и сила.

Експертите смятат, че около 1% от населението се е самонаранявало. Въпреки че хора от всички възрасти и етнически групи се самонараняват, някои групи са по-склонни да се самонараняват от други. Възрастта, полът и расата могат да бъдат фактори за риска от самонараняване. Някои данни сочат, че самонараняването е по-често срещано и при хора, които имат семейна история на самоубийство или самонараняване.

Възраст

Като цяло повече млади хора се лекуват за самонараняване, отколкото всяка друга възрастова група. Според едно австралийско проучване 30 % от тийнейджърите казват, че са се самонаранявали. То е по-разпространено сред хората с психични заболявания. Всеки четвърти (25 %) от тийнейджърите с психични заболявания се е самонаранявал. Самонараняването при жените е най-често срещано на възраст между 15 и 24 години. Мъжете са най-склонни да се самонараняват на възраст 25-34 години.

Скорошно проучване, посветено на младите хора, показва, че 10% от 15-16-годишните са се самонаранявали. В този случай самонараняването обикновено се извършва чрез порязване.

Пол

Проучване, проведено в Оксфорд през 2000 г., установява, че приблизително 300 на 100 000 (0,3 %) от мъжете на възраст между 15 и 24 години и 700 на 100 000 (0,7 %) от жените на същата възраст са постъпили в болница след самонараняване. Въз основа на подобни статистически данни повечето хора са съгласни, че младите бели жени са най-склонни да се самонараняват. Вероятно поради това обикновено се смята, че при жените процентът на самонараняване е по-висок, отколкото при мъжете. Възможно е обаче това да не е вярно, защото жените е по-вероятно да получат помощ за самонараняването си. При мъжете процентът на самонараняване може да е същият или подобен на този при жените. Някои констатации дори сочат, че във възрастовия диапазон от средата на 30-те години повече мъже се лекуват от самонараняване, отколкото жени.

Дискриминация

Малцинствените групи, които се сблъскват с дискриминация, също са по-склонни да се самонараняват. Ако някой е тормозен, защото е различен (например заради своята раса, етническа принадлежност или сексуална ориентация), това може да доведе до ниска самооценка и чувство на безпомощност по отношение на емоциите. Това може да накара някои хора да се самонаранят.

Лична история

Проучванията показват, че хората, които са били малтретирани, са по-склонни да се самонараняват. Сексуалното, физическото и емоционалното насилие могат да доведат до ниска самооценка, особено при децата. То може да причини и други емоционални проблеми. Някои хора могат да се обърнат към самонараняване, за да облекчат тези емоции. Ниската самооценка на жертвите на насилие може да ги накара да вярват, че насилието е било по тяхна вина. По тази причина те могат да се самонаранят.

Нестабилните условия на живот, като безработица или развод, също могат да повишат вероятността от самонараняване.

Затворниците също така са по-склонни да се самонараняват. Това може да се дължи на постоянните травми, които се случват в затворите, включително сексуално и физическо насилие и сплашване. В среда като затворническата, в която възможностите на лишените от свобода са ограничени, затворниците могат да се насочат към самонараняване. В Англия и Уелс в доклад на Лигата Хауърд се казва, че през 2007 г. над 22 000 затворници са се самонаранили.

Лицата с увреждания в обучението и развитието, като например аутизъм, са по-склонни да се самонараняват. Причината за това е неясна. Някои проучвания на случаи показват, че това може да е форма на самостимулация. Възможно е децата с аутизъм, които се самонараняват, да се опитват да изразят неудовлетвореност, която не могат да обяснят с думи. Децата с аутизъм, които се самонараняват, могат да се самонараняват чрез удряне на главата или хапане.

Самонараняването е пристрастяващо поведение. След като някой започне да се самонаранява, е трудно да спре, дори и да иска. Това прави професионалната помощ и лечението важна част от възстановяването от самонараняване.

Видът на най-ефективното лечение е различен при различните хора. Съществуват много различни видове терапия, които се използват в помощ на хора, които се самонараняват.

Когнитивно-поведенческата терапия може да помогне на човека да разбере защо се самонаранява. Когнитивно-поведенческата терапия се използва, за да помогне на пациентите да разберат причините за своя проблем. Така пациентът може да научи какви са причините за самонараняването му и да се научи как да се справя с тези проблеми по начин, различен от самонараняване.

Терапиите, използвани при посттравматично стресово разстройство, също могат да помогнат. Това е така, защото много хора, които се самонараняват, са били жертви на насилие. Пример за това е терапията за десенсибилизация и преработване на движенията на очите (EMDR).

За лечение на самонараняването могат да се използват и лекарства. Смята се, че самонараняването може да освободи химически ендорфини в мозъка. С течение на времето тези химикали могат да предизвикат пристрастяване. Съществуват някои лекарства, които могат да помогнат при това пристрастяване, но не е доказано, че те помагат на хората, които се самонараняват. Налтрексонът и налоксонът са две лекарства, които се изследват за този вид лечение. Изследванията, свързани с ендорфините, са проведени предимно с животни. Не е ясно дали тяхната мозъчна химия променя резултата от изследването.