Миафизитизмът (или хенофизитизмът) е идея за природата на Христос. Според нея Исус Христос притежава едновременно пълна божественост и пълна човешкост, но тези две реалности се разбират като обединени в една единна природа. В тази формула божественото и човешкото не са две отделни личности или дуализирани начала, а съставляват едно единство в лицето на Словото (Логос), въплътило се заради човеците.

Исторически контекст и основни формулировки

Миафизитската позиция черпи вдъхновение от трудовете на св. Кирил Александрийски и от някои ранни източни патристи. Класическата формула, използвана в ориенталната традиция, може да бъде обобщена като „μία φύσις τοῦ θεοῦ λόγου σεσαρκωμένη“ — „една природа на Словото Божие, въплътена“. Това разграничение става особено важно след Петия вселенски събор в Халкидон (451 г.), който формулира халкедонския израз: Христос е „в две природи, несмесени, неизменни, неразделни, неотделими“. Халкедонската формула бе приета от Източната и Западната църква, но повечето Ориентално православни църкви я възприемат като несъвместима с начина, по който те разбират единството на личността на Христа.

Миафизитизъм и монофизитизъм — в какво е разликата?

Често халкедонците описват позицията на Ориенталните православни като форма на монофизитизъм, но това е опростяване, което не отразява нюансите. За да се изясни разликата:

  • Монофизитизм (в по-екстремалния смисъл, известен като еутихиево учение) твърди, че в Христос има само една природа, в която човешката природа е „погълната“ или претопена от божествената — с риск да се отрече истинската човешка природа на Иисус.
  • Миафизитизмът акцентира, че има една обединена природа, но в нея остават реално присъстващи и запазени както божествените, така и човешките свойства. С други думи, не се говори за поглъщане или пълно сливане, а за единство на лицето и единство на природата, което пази и двете реалности.

Кой изповядва миафизитската позиция?

Тази Христология е характерна за т.нар. Ориентални (или Предхалкидонски) православни християнски църкви — например Коптската, Арменската апостолическа, Сирийската (антиохийска) православна, Етиопската и Еритрейската църкви, както и някои индийски църкви. Тези общности отказват да бъдат определяни просто като „монофизитски“, защото с години са защитавали собственото си понятие за единството на Христовата природа.

Съвременни диалози и христологично значение

През XX и XXI век теологични диалози между Ориенталните православни, Източноправославната и Римокатолическата църква доведоха до значително помирение и до по-добро разбиране на терминологичните разлики. Много съвременни богослови и официални документи подчертават, че голяма част от спора след Халкидон е бил по формулировки и език, а не по основни догматични истини — и в резултат на диалозите се наблюдава по-голяма готовност да се признаят взаимни изповеди на вярност към пълнотата на божествената и човешката природа в Христос.

Теологическо и пастирско значение

Миафизитизмът има за цел да запази съюза между божественото и човешкото в Христа така, че спасителното дело да остане достоверно: ако Христос не е тяло и истински човек, Неговото дело за опрощение и Въплъщението губи смисъл; ако не е истински Бог, само човешкото не би имало сила да спаси. Затова учението подчертава едновременното присъствие и истинската реалност на двете природи в едно лице — ключова тема за христологията и за църковната вяра и литургична практика.

Накратко, миафизитизмът е опит да се изрази мистерията на Въплъщението чрез акцент върху единството на Христовата природа, без да се заличават или омаловажават нито божествените, нито човешките характеристики на Личността на Христос.