Туркменска Съветска Социалистическа Република: история, граници и независимост

Присъединяване към Русия

Руските опити за присъединяване на туркменска територия започват през втората половина на XIX век. От всички централноазиатски народи туркмените оказват най-твърда съпротива срещу руската експанзия. През 1869 г. Руската империя установява присъствието си в днешен Туркменистан, като създава ново морско пристанище на име Красноводск (сега Тюркменбаши).

Няколко години по-късно, през 1873 г., те анексират Хивинското ханство. Тъй като туркменските племена, най-вече йомудите, са на военна служба при хиванския хан, руските войски нахлуват в Хорезм, разрушават много селища и избиват стотици туркмени. През 1881 г. руснаците под командването на генерал Михаил Скобелев обсаждат и превземат Гьок тепе, една от последните туркменски крепости. Геок тепе се намира близо до Ашхабад. След туркменското поражение анексирането на днешен Туркменистан среща слаба съпротива. По-късно през същата година руснаците подписват споразумение с персите. Това споразумение установява постоянна руско-персийска граница, която се превръща в днешната граница между Туркменистан и Иран. През 1897 г. е подписано гранично споразумение между руснаците и афганистанците.

След присъединяването към Русия районът е администриран като Закаспийска област. Закаспийската област се управлява от чиновници, назначени от генерал-губернаторството на Туркестан в Ташкент. През 80-те години на XIX в. е построена железопътна линия от Красноводск до Ашхабад, която по-късно е удължена до Ташкент. Покрай железопътната линия започват да се развиват градски райони. Въпреки че Закаспието по същество е колония на Русия, руснаците все още имат притеснения, като например британските колониални намерения в региона и възможните въстания на туркмените.

Създаване на SSR

Тъй като туркмените като цяло не се противопоставят на въвеждането на съветското управление през 1917 г., през следващите години в региона се наблюдава слаба революционна дейност. Въпреки това годините непосредствено преди революцията са белязани от спорадични туркменски въстания срещу руското управление, най-значимото от които е антицаристкото въстание от 1916 г., което обхваща целия Туркестан. Въоръжената им съпротива срещу съветското управление е част от по-мащабното Басмашко въстание в цяла Централна Азия от 20-те до началото на 30-те години на ХХ в., което включва повечето от бъдещите републики на СССР. Въпреки че съветските източници описват тази борба като незначителна глава от историята на републиката, ясно е, че съпротивата е била важна и е довела до смъртта на голям брой туркмени.

През октомври 1924 г. Централна Азия е разделена на отделни политически единици. Закаспийската област и Туркменската област на Туркестанската автономна съветска социалистическа република (Туркестанска АССР) стават Туркменска съветска социалистическа република (Туркменска ССР), съставна република на Съветския съюз, която има равен статут с Руската ССР. По време на насилствената колективизация и други крайни социално-икономически промени през първите десетилетия на съветското управление скотовъдството престава да бъде икономическа алтернатива в Туркменистан и до края на 30-те години на ХХ в. по-голямата част от туркмените стават уседнали. Усилията на съветската държава да подкопае традиционния туркменски начин на живот водят до значителни промени в семейните и политическите отношения, религиозните и културните обреди и интелектуалното развитие. Хиляди руснаци и други славяни, както и хора от различни националности, предимно от Кавказ, мигрират в градските райони на Туркмения. Туркмения се индустриализира и природните ресурси се експлоатират в ограничена степен.

По време на съветското управление всички религиозни вярвания са потискани от комунистическите власти като суеверия и "останки от миналото". Повечето религиозни обучения и религиозни обреди са забранени. Огромната част от джамиите са затворени. По време на Втората световна война е създаден официален Мюсюлмански съвет на Централна Азия със седалище в Ташкент, който да контролира ислямската вяра в Централна Азия. През по-голямата част от съществуването си Мюсюлманският съвет функционира предимно като инструмент за пропаганда. Атеизмът се отразява на религиозното развитие и допринася за изолирането на туркменския народ от международната мюсюлманска общност. Някои религиозни обичаи, като мюсюлманското погребение и мъжкото обрязване, продължават да се практикуват през целия съветски период, но повечето религиозни вярвания, знания и обичаи се запазват само в селските райони в "народна форма" като вид неофициален ислям, несанкциониран от държавното Духовно управление.

Преди обявяването на независимостта

От 30-те години на ХХ век Москва държи републиката под строг контрол. Политиката на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) по отношение на националностите води до формирането на туркменски политически елит и насърчава русификацията. Славяните, както в Москва, така и в Туркмения, контролират отблизо националните кадри от държавни служители и бюрократи. Като цяло туркменските политици подкрепяха съветската политика. Москва инициираше почти цялата политическа дейност в републиката. Туркменистан беше до голяма степен спокойна съветска република. Единственото по-значимо политическо събитие е корупционен скандал в средата на 80-те години на ХХ в., в резултат на който е отстранен дългогодишният първи секретар Мухаметназар Гапуров. Много туркмени са самостоятелни, което допринася за слабото въздействие на политиките на Михаил Горбачов за гласност и перестройка върху Туркменистан. Републиката се оказа доста неподготвена за разпадането на Съветския съюз и последвалата през 1991 г. независимост.

Когато през 1988 г. и 1989 г. други съветски републики предявяват претенции за суверенитет над своята територия, ръководството на Туркмения също започва да критикува икономическата и политическата политика на Москва. След единодушно гласуване на Върховния съвет Туркменистан обявява своя суверенитет през август 1990 г. През август 1991 г., след неуспешния опит за преврат срещу управлението на Горбачов в Москва, комунистическият лидер на Туркмения и първи президент на Туркменистан Сапармурат Ниязов призовава за всенароден референдум за независимост. Официалният резултат от референдума е 94% в полза на независимостта. Върховният съвет на републиката обявява независимостта на Туркменистан на 27 октомври 1991 г. Туркменистан получава официална независимост от Съветския съюз на 26 декември 1991 г.

Както и другите съветски републики, Туркмения следва марксистко-ленинската идеология. Страната се управлява от единствената партия в републиката - Комунистическата партия на Туркменистан, републикански клон на Комунистическата партия на Съветския съюз.

Политиката на Туркмения се развива в рамките на еднопартийна социалистическа република. Върховният съвет е еднокамарен законодателен орган на републиката, оглавяван от председател. Сградата на Върховния съвет се намираше в Ашхабад.

Политическо лидерство

Първи секретари на Комунистическата партия на Туркменистан

• Иван Межлаук (19 ноември 1924 г. - 1926 г.) (изпълняващ длъжността до 20 февруари 1925 г.)
• Шаймардан Ибрагимов (юни 1926 - 1927 г.)
• Николай Паскутски (1927 - 1928)
• Григорий Аронщам (11 май 1928 г. - август 1930 г.)
• Яков Попок (август 1930 г. - 15 април 1937 г.)
• Анна Мухамедова (април - октомври 1937 г.)
• Яков Чубин (октомври 1937 г. - ноември 1939 г.)
• Михаил Фонин (ноември 1939 г. - март 1947 г.)
• Шаджа Батиров (март 1947 г. - юли 1951 г.)
• Сухан Бабаев (юли 1951 г. - 14 декември 1958 г.)
• Джума Дурди Караев (14 декември 1958 г. - 4 май 1960 г.)
• Балиш Овезов (13 юни 1960 г. - 24 декември 1969 г.)
• Muhammetnazar Gapurow (24 декември 1969 г. - 21 декември 1985 г.)
• СапармуратНиязов (21 декември 1985 г. - 16 декември 1991 г.)

Председатели на Съвета на народните комисари

• Кайхазиз Атабаев (20 февруари 1925 г. - 8 юли 1937 г.)
• Айтбай Худайбергенов (октомври 1937 г. - 17 октомври 1945 г.)
• Сухан Бабаев (17 октомври 1945 г. - 15 март 1946 г.)

Председатели на Съвета на министрите

• Сухан Бабаев (15 март 1946 г. - 14 юли 1951 г.)
• Балиш Овезов (14 юли 1951 г. - 14 януари 1958 г.) (за първи път)
• Джума Дурди Караев (14 януари 1958 г. - 20 януари 1959 г.)
• Балиш Овезов (20 януари 1959 г. - 13 юни 1960 г.) (втори път)
• Абди Аналиев (13 юни 1960 г. - 26 март 1963 г.)
• Мухаметназар Гапуров (26 март 1963 г. - 25 декември 1969 г.)
• Oraz Orazmuhammedow (25 декември 1969 г. - 17 декември 1975 г.)
• Бали Язкулиев (17 декември 1975 г. - 15 декември 1978 г.)
• Чари Кариев (15 декември 1978 г. - 26 март 1985 г.)
• Сапармурат Ниязов (26 март 1985 г. - 4 януари 1986 г.)
• Анамурат Ходжамирадов (4 януари 1986 г. - 17 ноември 1989 г.)
• Хан Ахмедов (5 декември 1989 г. - 27 октомври 1991 г.)