Magnum Crimen (Голямо обвинение): Половин век клерикализъм в Хърватия

Предговор

Новак пише, че е прекарал повече от 40 години в събиране на документи и книги, за да напише книгата си. Започва да събира тези материали още в гимназията, продължава като студент в университета и като член на Австрийския исторически институт във Виена, Австрия, а след това и като университетски преподавател в Загреб и Белград. Работи върху три книги, от които Magnum crimen е последната, а първите две части са Magnum tempus и Magnum sacerdos. През 1941 г., след унищожаването и окупацията на Кралство Югославия, Новак е принуден да унищожи всички материали, които е събрал. Имало е опасност да бъде арестуван и убит от германските окупационни сили и техните сътрудници в Белград. Той е сред първите десет души, арестувани от германците в Белград, но успява да оцелее и да продължи работата си по тази книга след освобождението на Белград през октомври 1944 г.

Новак посвещава тази книга на жертвите (известни и неизвестни) на клирофашизма.

Наблюдавайки дейността на Римокатолическата църква в Югославия в продължение на повече от петдесет години, авторът стига до извода, че тази църква е заменила идеята за служене на Бога със служене на Римската курия, т.е. служене на правителството на Римския папа в ролята на световен лидер. В резултат на тази идея в Кралство Югославия Римокатолическата църква отъждествява римокатолицизма с хърватската народност, което превръща по-голямата част от свещениците ѝ в пламенни поддръжници на усташите.

Глави I - XVIII

Книгата описва дейността на римокатолическото духовенство в Кралство Югославия, включително намеренията и опитите му да се издигне над държавата, да контролира държавата и в крайна сметка ежедневието на обикновените хора. Тя има две отделни части. Първата част се състои от петнадесет глави, които обхващат римокатолическия клирицизъм от края на XIX и началото на XX век в Австро-Унгария, а след това и в Кралство Югославия. Втората част, последните четири глави, обхваща възхода и падението на Независимата държава Хърватия и активната подкрепа на духовенството на Римокатолическата църква.

Основната доктрина на Римокатолическата църква в Кралство Югославия е, че:
(а) духовенството се заплаща от държавата като държавни служители;
(б) държавата не може да има никакъв контрол върху Църквата; (в)
Църквата има право да участва пълноценно в политическия живот на Кралство Югославия;
(г) църковното вероучение/религиозното образование е част от учебните програми на основните и средните училища; и че
(д) учебните програми на Римокатолическата църква в училищата са задължителни за всички ученици, чийто поне един родител е римокатолик.

За да постигне тези цели, Църквата подкрепя клерикални политически партии, като ги противопоставя на други вероизповедания, най-вече на Сръбската православна църква, като публично проповядва омраза към православното население и пропагандира хърватски и словенски сепаратизъм и нетърпимост към другите.

Идеите на Йосип Юрай Щросмайер, най-важната от които е - служенето на Бога е равно на служенето на хората, създаването на близки отношения между хървати и сърби чрез въвеждането на старославянския език като литургичен език на Римокатолическата църква на Балканите - са агресивно потискани от римокатолическото духовенство в Хърватия и Словения. Духовенството поставя Римската курия между Бога и народа, като изисква от римокатолиците пълно подчинение на Римската курия и безусловна любов към римския папа. Духовенството, което остава вярно на Щросмайер, е маргинализирано, като най-яростните поддръжници са отлъчени от Загребския архиепископ.

Въпреки това Щросмайер е приеман като велик римокатолически епископ от същото духовенство - но учението му е изопачавано или изобщо не е споменавано. Същата съдба сполетява и Франьо Рачки, Анте Трумбич и Степан Радич - трима хърватски политици, които се застъпват активно и се борят за югославизма - като общ знаменател на общността и живота сред славянските народи в Кралство Югославия. Борбата на Трумбич и Радич срещу централизма се тълкува като подкрепа на хърватския и словенския сепаратизъм.

Новак доказва, че дори антихърватските дейности в италианските хърватски и словенски земи (като компенсация за помощта им през Първата световна война) не са били противодействани от хърватското и словенското римокатолическо духовенство в Югославия. Изгонването на хърватското и словенското духовенство от тези земи и заместването му от италианците е посрещнато с мълчание и прието без съпротива или протест от техните католически братя в Югославия.

Политическата дейност на Анте Павелич в Кралство Югославия, тероризмът на усташите и приемането на фашизма са подкрепяни от римокатолическото духовенство. Национализмът на Павелич отъждествява римокатолицизма с хърватството, което е активно подкрепяно и тълкувано от духовенството.

Втората част на книгата е посветена на началото на Независимата държава Хърватия, активната подкрепа на римокатолическото духовенство за тази държава, както и участието и подкрепата му в изтребването и/или насилственото покръстване на сърбите и изтребването на евреите и ромите. Книгата е пълна със свидетелства и документи, показващи активното участие на католическото духовенство в подкрепата, организирането и извършването на изтреблението на сърби, евреи и роми в Кралство Югославия. Едно от най-странните описани събития е, че римокатолическите свещеници в концентрационния лагер Ясеновац работят всеки ден върху най-ужасните начини за убиване на затворниците в лагера, докато редовно ходят в параклиса, за да се молят на Бога.

В края на Втората световна война католическите духовници се защитават, като в някои писма и инструкции, адресирани до свещениците, заявяват, че се противопоставят на насилственото обръщане и изтребване. В книгата се отбелязва, че тези писма и указания не са били публични и не са били уважавани или следвани. Всъщност в една статия от "Нови лист" се твърди, че евреинът не може да се спаси, ако премине към римокатолицизма.

В тази книга архиепископ Алойзиус Степинац е представен като пламенен римокатолически кръстоносец, който публично подкрепя създаването на Независимата държава Хърватия, признава усташите за хърватски патриоти, защитава я пред римския папа и е отговорен за расисткото отношение и поведение на своите духовници.

Издание на английски език [2011]

Това издание, освен че е превод на английски език на изданието от 1948 г., съдържа две нови глави - XIV. Бойците на Ecclesia във война с идеологията на Тирс и XV. Обвиненията на Либелус, и двете пропуснати в оригиналната версия под натиска на шефа на ОЗНА на Йосип Броз Тито Макс Баце.

Глава XIV е посветена на дружество "Сокол", основано в Прага през 1862 г. от Йиндржих Фюгнер и Мирослав Тирш. Целта на дружество "Сокол" е да възроди и укрепи националното самосъзнание и да насърчи психическото и физическото здраве на чешкия народ чрез спорт и морално възпитание. Идеята скоро придобива панславянски характер и по-късно организации на Сокол са създадени в Хърватия, Словения, Сърбия, България, Полша и Русия. Движението на Сокол получава пълната подкрепа на Щросмайер, тогавашен епископ на Джаково. След разпадането на Австро-Унгария и създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци през 1918 г. и под ръководството на Лазар Кар на 15 юни 1919 г. хърватските соколски дружества се обединяват със сръбските и словенските соколски клубове в голям Соколски съюз.

Предразположеното към сепаратизъм хърватско духовенство принуждава хърватските соколи да напуснат Югославския съюз на соколите през 1919-20 г., което подхранва вътрешните конфликти в съюза на политическа основа. По същото време висшето католическо духовенство създава духовната организация "Орлови" (Орли) с цел да отвлече младежите от Алианса. Хърватската католическа църква отхвърля панславянската идея за обединяване на католически, православни и мюсюлмански вярващи под мотото, че "братът е скъп независимо от вярата му". Двете католически организации, Orlovi (Орли) и Katolička Akcija (Католическа акция), са основната база на тази съпротива срещу идеята за югославянство, братство и религиозна толерантност. Съпротивата на Католическата църква срещу тази идея за панславизъм кара полските Соколи да се въздържат от участие в международния Всесоколски събор, проведен в Прага през 1926 г.

Глава ХѴ, озаглавена Libellus Accusations, е посветена на няколко хърватски духовници, които са последователи на идеята на Щросмайер (а именно, че да служиш на хората означава да служиш на Бога). Най-изтъкнатият сред тях е Франьо Иванишевич, национален борец и пропагандатор на старославянския църковен език като език на литургията в Хърватската католическа църква. Той показа, че католическият свещеник, който служи на народа си, не би бил против своята Църква и вяра.

Сред учените-историци тази книга се приема като сериозен академичен справочник и като такъв е цитирана и препращана многократно [1],[2]. По този начин книгата се превръща в справочник в библиотеките на много университети по света [3].

Най-ранните изследвания на тази книга са тези на руснака С. Троицки (от 1949 г. - вж. връзката) и на шведа О. Нойман. Нойман подчертава три неща, характерни за тази книга: ролята на В. Новак в разпространението и защитата на идеята за югославизма, изобилието от документи, използвани в подкрепа на съдържанието на книгата, и това, че "Някои пасажи са написани от учен в достоен академичен халат, в други части на книгата авторът поема ролята на прокурор". Съкратеното издание на тази книга, публикувано през 1960 г., е рецензирано в Istorijski glasnik и същата рецензия е отразена в Историческите реферати.

За тази книга могат да се намерят редица кратки бележки - разпръснати в трудовете, свързани с този исторически период. Някои от тях са неутрални, а други - отхвърлящи и неодобрителни.

Последното издание на английски език от 2011 г. е публикувано в два тома и включва две глави, които са били изключени от всички предишни издания на книгата и които според сръбския историк Василие Кръстич са били цензурирани по искане на двама хърватски комунистически лидери - Владимир Бакарич и Макс Баце. Както съобщава сръбският вестник "Политика", публикуването на изданието на английски език е финансирано от съученик на Милорад Екмечич; Екмечич е написал предговора към изданието. Според същата статия публикуването на английския превод е съвпаднало със съдебния процес на Хърватия срещу Сърбия пред Международния съд, за да може "светът да бъде информиран за престъпленията на усташите срещу сърбите по време на Втората световна война".

Книгата има седем пълни издания [4] и едно съкратено.