Киотският протокол: намаляване на парниковите газове и глобално значение

Киотският протокол: как намалява парниковите газове, влияе на глобалната политика и оформя борбата с климатичните промени — ключова информация за граждани и лидери.

Протоколът от Киото е план, създаден от Организацията на обединените нации за Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата, който се опитва да намали последиците от изменението на климата, като например глобалното затопляне. Планът гласи, че страните, които приемат (следват) Протокола от Киото, трябва да се опитат да намалят количеството въглероден диоксид (и други "парникови газове", които замърсяват атмосферата), което изпускат във въздуха.

Пълното наименование на Протокола от Киото е Протокол от Киото към Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата. Нарича се Протокол от Киото, защото е съставен в Киото, Япония. Протоколът от Киото официално влезе в сила на 16 февруари 2005 г, след като необходимият праг за ратификация беше достигнат с включването на Русия. Към февруари 2009 г. 183 държави са се съгласили да следват Протокола от Киото, които тогава съставляваха повече от 55 % от парниковите газове, изпускани в атмосферата.

Какво целеше Протоколът и кои газове покрива

Целта на Протокола беше да установи правно обвързващи цели за намаляване на емисиите на парникови газове за развитите страни (т.нар. страни от Annex I). Основните газове, покрити от Протокола, са:

• въглероден диоксид (CO2)
• метан (CH4)
• оксид на азота (N2O)
• флуорирани газове (HFC, PFC)
• серен хексафлуорид (SF6)

Как работи — механизми за намаляване

Протоколът въведе няколко иновативни механизма за дипломация и пазарни решения, които да помогнат на страните да изпълнят ангажиментите си:

• Търговия с емисии (Emissions Trading) — страните, които успеят да намалят емисиите под определените им квоти, могат да продават излишъка на други страни.
• Съвместно изпълнение (Joint Implementation, JI) — проекти между развитите страни за намаляване на емисии, като страната инвеститор получава кредити.
• Механизмът за устойчиво развитие (Clean Development Mechanism, CDM) — развиващите се страни могат да реализират проекти за намаляване на емисиите, а инвеститорите от развитите държави да получават сертифицирани кредити.

Страни, ратификации и политически противоречия

Протоколът разделяше държавите на такива с ангажирани задължения (основно развитите – Annex I) и такива без задължения в първия ангажиментен период (развиващите се страни). Това доведе до политически противоречия, тъй като някои големи развиващи се икономики не носеха задължения в първия период, което беше използвано като аргумент от някои страни против ратификация.

Исторически някои важни бележки по ратификациите и позициите на държавите:

• Съединените американски щати (Съединените американски щати) подписаха Протокола, но Сенатът не го ратифицира и страната не прие задължения в рамките на Протокола (решение за незадължаване беше взето още по-късно от администрацията на президента Джордж У. Буш).
• Някои държави първоначално подписаха, но отложиха или бавят ратификацията; в текста по-горе са посочени примери като Хърватия и Казахстан (свързани с национални процедури за приемане на международни договори).
• Австралия ратифицира Протокола по-късно — стъпка, която беше част от политическите дебати в страната.
• Китай (Китай) и Индия бяха третирани като развиващи се страни и затова не носеха задължения в първия ангажиментен период, което предизвика критики от някои развитите държави.

Критики и ограничения

Протоколът беше постигнат значим международен напредък, но имаше и редица критики:

• Ограничено покритие — някои от най-бързо развиващите се икономики с нарастващи емисии имаха по-малки или никакви задължения в първите ангажиментни периоди.
• Ниска амбиция за определени държави и възможност за "износ" на емисии (carbon leakage), когато производства се пренасят в държави със слаби ограничения.
• Сложност и бюрокрация при прилагане на пазарните механизми и верификацията на кредитите.
• Политическа съпротива вътре в отделни страни поради опасения за икономическите последици и загуба на работни места в специфични сектори.

Наследство и глобално значение

Въпреки ограниченията, Протоколът от Киото имаше важно значение:

• Той въведе правно обвързващи цели за емисиите и създаде международни механизми за търговия и сътрудничество, които по-късно бяха използвани и адаптирани.
• Опитът и научените уроци от прилагането на Киото допринесоха за по-широки международни преговори и в крайна сметка за постигнатите споразумения след 2012 г., включително Парижкото споразумение от 2015 г., което следва различен подход (всеобхватни национално определени вноски).
• Киото акцентира върху необходимостта от глобално сътрудничество за решаване на климатичните промени и стимулира развитието на международни пазари за въглеродни кредити и инвестиции в зелени технологии.

Протоколът от Киото остава важен етап в международната климатична политика — като първия опит за установяване на задължителни цели и работещи механизми на глобално ниво. Днес усилията са насочени към по-амбициозни и по-широко обхватни решения, които да ограничат глобалното затопляне и да подпомогнат адаптацията и устойчивото развитие.

Въпроси и отговори

В: Какво представлява Протоколът от Киото?

В: Какво се изисква от държавите да направят в Протокола от Киото?

В: Кой създаде Протокола от Киото?

В: Защо беше създаден?

В: Какви видове газове са включени в този протокол?

Въпрос: Как държавите спазват този протокол?

В: Има ли механизъм за прилагане на този протокол?

Търсене по буква