Дисоциативно разстройство на идентичността

Определения

В DSM IV се използват термините "идентичност", "състояния на личността" и "алтернативни идентичности", когато се говори за DID, а други хора използват термина "алтер", за да означат същото нещо. Тези думи могат да бъдат объркващи, тъй като не всички използват едно и също определение. Специалистите не са постигнали съгласие по конкретно определение за личност; други термини, включително дисоциация и амнезия, също могат да бъдат дефинирани по различен начин от различните специалисти. Когато се говори за ДИД, да се каже, че някой сменя личността си или се алтернира, означава, че човекът говори и действа по различен начин и обикновено отговаря на различно име.

Дисоциацията е симптом. Повечето хора изпитват нормална дисоциация, при която спират да обръщат внимание на случващото се около тях. Хората с ДИД имат патологична дисоциация, която е много по-сериозна. Тя включва проблеми с паметта и вниманието, които затрудняват работата, пазаруването и взаимоотношенията с други хора. Всеки човек може да се дисоциира, но при някои хора това става много по-лесно и до крайност, която може да бъде нездравословна. Някои лекари смятат, че травмата причинява дисоциацията, която се наблюдава при разстройства като DID.

Признаци и симптоми

Според DSM-IV симптомите на DID са "наличието на две или повече различни идентичности или състояния на личността" (които често се наричат "алтер"), както и забравянето на неща, които хората обикновено не забравят. Освен това симптомите не могат да бъдат причинени от наркотици или нормална детска игра. Хората могат да съобщят, че имат много алтери или само няколко. Повечето хора, диагностицирани с ДИД, имат по-малко от десет, въпреки че някои казват, че имат няколко хиляди. Лице, диагностицирано с DID, не може да бъде диагностицирано с друго дисоциативно разстройство. Тъй като хората с ДИД чуват гласове на различни алтери, то може да бъде объркано с шизофрения. Двата проблема обаче са много различни и лекарите обикновено могат да разберат дали пациентът има DID или шизофрения, като зададат правилните въпроси. Диагнозата DID винаги се поставя въз основа на това, което пациентите казват на лекарите си, и на това, което лекарят смята, че това означава. Не съществуват обективни тестове с използване на кръв или апарати, които могат да покажат дали някой има ДИД. Въпреки че хората са се опитвали да диагностицират и изследват ДИД с помощта на медицински изображения или сканиране на мозъка.

 

Диагноза

DSM използва следните критерии за диагностициране на DID:

• Най-малко две "различни идентичности", които се редуват в контрола на поведението
• Неспособност за припомняне на "важна лична информация", която е твърде голяма, за да се обясни с "обикновено забравяне".
• Нито едно от горните състояния не се дължи на прякото физиологично въздействие на дадено вещество или на общо заболяване.

В Международната класификация на болестите-10 (МКБ-10) се използва терминът множествено разстройство на личността вместо дисоциативно разстройство на идентичността. Тя класифицира DID в раздел F44.8, "Други дисоциативни разстройства".

Причини

Съществуват две основни идеи за причините за ИДП, но все още има разногласия относно това коя от тях е правилна. Моделът на травмата гласи, че ДИД се причинява от родители или семейство, които малтретират или пренебрегват децата си. Някои от тези деца отричат насилието или се преструват, че то се случва на някой друг, и това в крайна сметка се превръща в различна идентичност или промяна. Повечето хора, диагностицирани с ДИД, казват, че си спомнят, че са били малтретирани от родителите си или от други лица, които се грижат за тях, когато са били деца. Когато ги питат за детството им, пациентите с ДИД по-често казват, че са били малтретирани или пренебрегвани, отколкото хората с други диагнози. Въпреки това идеята, че ДИД се развива в детството, се оспорва, тъй като детските спомени не са много надеждни и не е ясно дали малтретирането действително се е случило. Въпреки че ДИД е диагностицирана при деца, има основания да се смята, че диагнозата се дължи по-скоро на влиянието на родители и лекари, отколкото на злоупотреба. Няма достатъчно добри научни доказателства за ДИД в детска възраст, за да сме сигурни, че ДИД действително се дължи на злоупотреба или на нещо друго.

Ятрогенният или социокогнитивният модел (SCM) на DID гласи, че той се създава по време на психотерапия, когато терапевтът създава фалшиви спомени и пациентите се убеждават, че имат множество личности. Някои пациенти може да са по-склонни да развият ДИД при тези обстоятелства, тъй като те естествено са по-склонни да приемат, че терапевтите им са прави за ДИД. Поддръжниците на SCM също така смятат, че пациентите са виждали DID във филми и книги и това им показва как трябва да се държат хората с DID, което ги улеснява да променят поведението си, когато се предполага, че са нова промяна. Те казват също, че критериите, използвани от DSM, са неясни, което затруднява постигането на съгласие дали пациентът има DID или друга диагноза.

Според средната позиция травмата може да промени начина, по който мозъкът запомня нещата, което улеснява запомнянето на неща, които всъщност не са се случили. Предполага се също така, че ранната травма може да направи децата по-склонни да използват въображението си, за да се преструват, че насилието или други болезнени ситуации не се случват, и ако те започнат терапия, когато са по-големи, за терапевтите е по-лесно да ги убедят, че имат ДИД.

Лечение

Не съществува научно доказан подход за лечение, който да е ефективен. Повечето терапевти, които лекуват пациенти с DID, използват няколко различни подхода. Терапията обикновено продължава няколко години и не винаги дава резултат. Някои терапевти се опитват да намалят или премахнат алтерите, така че пациентът да има само една личност, докато други не го правят. ISSTD препоръчва първо да се подобри способността на пациента да се справя със симптомите и да води по-нормален живот, а след това да се опита да се справи с травматичните спомени. Последната стъпка е обединяването на всички личности, така че пациентът да има достъп до всичките си спомени.

Прогноза

Понякога пациентите с DID се подобряват без никаква помощ, но това не е често срещано явление. Пациентите с повече диагнози, отколкото само DID, често се нуждаят от повече време, за да се подобрят.

Епидемиология

Не са провеждани широкомащабни проучвания, за да се установи колко често се среща DID. Според ISSTD DID се среща в 1 до 3 % от общото население и в 1 до 5 % от групите пациенти в болниците. ДИД се среща по-често при жените, отколкото при мъжете, но това може да се дължи на факта, че мъжете с ДИД се изпращат в затвора вместо в болници. Броят на хората, диагностицирани с ДИД, се е увеличил от около 200 през 1970 г. до около 20 000 през 90-те години на миналия век. Според ISSTD това се дължи на факта, че лекарите не са били обучени или не са имали опит да разпознават ДИД. Вместо това те са диагностицирали хора с депресия, посттравматично стресово разстройство или гранично личностно разстройство. Хората, които подкрепят ССМД, казват, че увеличаването на броя на диагнозите се дължи на това, че малък брой лекари са поставили диагноза на голям брой хора и че голям брой терапевти са започнали да използват видове психотерапия, които карат хората да мислят, че имат ДИД.

История и култура

Преди 1900 г. се е смятало, че DID се причинява от духове или призраци, които контролират поведението на хората. Първият случай на ДИД, описан в медицината, е през 1646 г. от швейцарския лекар Парацелз. До 70-те години на ХХ век ДИД е много рядко срещано явление. Между 1980 г. и 1990 г. броят на случаите, описани в медицината, нараства от около 200 на повече от 20 000. През 1994 г. е публикувано четвъртото издание на DSM, което променя наименованието от "множествено разстройство на личността" на "дисоциативно разстройство на идентичността". DSM променя и начина на диагностициране на DID. През същия период са написани много научни статии за DID, въпреки че след 1995 г. броят на статиите, публикувани всяка година, намалява. Днес научните изследвания върху ДИД са малко.

Въпреки че ДИД е много рядко срещано явление, има много книги, пиеси и филми за хора с ДИД. През 1886 г. Робърт Луис Стивънсън публикува кратката книга "Странният случай с д-р Джекил и г-н Хайд", която е много популярна. По-късно хората смятат, че д-р Джекил и г-н Хайд са примери за хора с ДИД. През 1957 г. е заснет филмът "Трите лица на Ева" за жена с ДИД. През 1973 г. е публикувана популярната книга "Сибил" за жена с ДИД. През 1976 г. по нея е направен филм, а през 2007 г. - втори. Проучване, направено през 2001 г. сред американски и канадски психиатри, установява, че има много разногласия и скептицизъм относно диагностицирането на ДИД и дали диагнозата се основава на достатъчно качествена наука.

Книгата "Странният случай с д-р Джекил и мистър Хайд" разказва за човек с "раздвоение на личността", а по-късно се превръща в история, която хората свързват с ДИД.

DID в правната система

Адвокатите и лекарите, които работят със закона, също смятат, че DID е много противоречив. От 90-те години на миналия век насам ДИД се среща все по-често в съдилищата. Хората се опитват да избегнат влизането в затвора за такива престъпления като убийство и серийно изнасилване, като твърдят, че имат ДИД, а адвокатите и съдиите са загрижени за хората, които се преструват, че имат ДИД, за да избегнат влизането в затвора. За пръв път това се случва през 1976 г. и оттогава повечето хора, които извършват престъпления, твърдят, че причината за това е ДИД, влизат в затвора.