Маргарита Анжуйска (1430–1482) — кралица-консорт на Англия и лидер на Ланкастър

Маргарет е родена на 23 март 1430 г. в Понт-а-Мусон в Лотарингия. Маргарет е втората дъщеря на Рене, крал на Неапол, и на Изабела, херцогиня на Лотарингия. Тя има петима братя и четири сестри, както и трима полубратя и сестри от връзките на баща ѝ с любовници. Баща ѝ, популярен като "добрия крал Рене", е херцог на Анжу и титулярен крал на Неапол, Сицилия и Йерусалим; описван е като "човек с много корони, но без кралства". Маргарита е кръстена в Тул в Лотарингия. Ранните си години тя прекарва в замъка Тараскон на река Рона в Прованс и в стария кралски дворец в Капуа, близо до Неапол в Кралство Сицилия. Майка ѝ се грижи за образованието ѝ и може би ѝ урежда уроци при учения Антоан дьо ла Сале, който преподава на братята ѝ. В детството си Маргарет е известна като la petite créature.

На 23 април 1445 г. Маргарет се омъжва за английския крал Хенри VI в абатството Тичфийлд в Хемпшир. Хенри е с осем години по-възрастен от нея. Кралят и кралицата на Франция са били съответно чичо и леля на младоженеца и булката: Покойната майка на Хенри, Катерина, е била сестра на крал Шарл VII, чиято съпруга Мария Анжуйска е била сестра на бащата на Маргарет - Рене. Освен това Хенри претендира за Кралство Франция. Той контролира и части от Северна Франция. Поради всичко това френският крал се съгласява да омъжи Маргарет за своя съперник при условие, че няма да му се налага да предоставя обичайната зестра, а вместо това ще получи от англичаните земите Мейн и Анжу. Английското правителство, опасявайки се от крайно негативна реакция, запазва това условие в тайна от английската общественост.

Маргарет е коронясана за кралица-консорт на Англия на 30 май 1445 г. в Уестминстърското абатство от Джон Стафорд, архиепископ на Кентърбъри, на петнадесетгодишна възраст. Тя е описана като красива и освен това "вече жена: страстна, горда и волева". Онези, които очаквали бъдещото връщане на английските претенции към френските територии, вярвали, че тя вече разбирала горещо дълга си да защитава интересите на короната. Изглежда, че е наследила тази неукротимост от майка си, която се бори за утвърждаване на претенциите на съпруга си към Неаполитанското кралство, и от баба си по бащина линия Йоланда Арагонска, която всъщност управлява Анжу "с мъжка ръка", като въвежда ред в провинцията и не допуска англичаните. Така чрез семейния пример и собствената си силна личност тя е напълно способна да се превърне в "шампион на короната".

Раждане на син

Хенри се интересува повече от религията и науката, отколкото от военните дела, и не е успешен крал. Той е управлявал, откакто е бил само на няколко месеца. Много от действията му са били извършени от хора, които са управлявали вместо него. Когато се оженил за Маргарет, психическото му състояние вече било нестабилно. По времето, когато се ражда единственият им син, Едуард Уестминстърски, принц на Уелс (на 13 октомври 1453 г.), Хенри вече е претърпял пълен срив. Носели се слухове, че той не е способен да стане баща на дете и че новият принц на Уелс е резултат от прелюбодейна връзка. Мнозина^[who?] предполагат, че действителният баща на младия принц е или Едмънд Бофорт, втори херцог на Съмърсет, или Джеймс Бътлър, пети граф на Ормънд. И двамата са били верни съюзници на Маргарет.

Макар че Маргарет е агресивно пристрастна и има избухлив характер, тя споделя любовта на съпруга си към ученето поради културното си възпитание. Тя също така покровителства основаването на колежа "Куинс" в Кеймбридж.

Елизабет Уудвил (родена около 1437 г.), по-късна кралица на Англия като бъдеща съпруга на съперника на съпруга на Маргарет, крал Едуард IV, предполагаемо е служила на Маргарет Анжуйска като прислужница. Въпреки това липсват достатъчно доказателства, които да позволят на историците да установят това с абсолютна сигурност: няколко жени в двора на Маргарет са носили името Елизабет или Изабела Грей.

Вражда между Маргарет и херцога на Йорк

След като се оттегля от Лондон, за да живее в разкошен стил в Гринуич, Маргарет е заета с грижите за малкия си син и не проявява никакви признаци на политическа воля, докато не смята, че съпругът ѝ е заплашен от сваляне от амбициозния Ричард Йоркски, 3-ти херцог на Йорк, който, за нейно огорчение, е назначен за лорд-протектор, докато Хенри е умствено неспособен от 1453 до 1454 г. Херцогът е надежден претендент за английския престол и към края на протекторството му има много влиятелни благородници и роднини, готови да подкрепят претенциите му. Херцогът на Йорк е могъщ; съветниците на Хенри са корумпирани; самият Хенри е доверчив, податлив и все по-нестабилен; Маргарет е предизвикателно непопулярна, мрачно и галантно решена да запази английската корона за своето потомство. И все пак поне един изследовател определя като източник на окончателното падение на Ланкастърите не толкова амбициите на Йорк, колкото необмислената враждебност на Маргарет към Йорк и прекаленото ѝ отдаване на непопулярни съюзници. Независимо от това кралица Маргарет е мощна сила в света на политиката. Крал Хенри е бил като на длан, когато е искал да направи нещо.

Биографката на Маргарита Хелън Маурер обаче не е съгласна с по-ранните историци, които датират така бленуваната вражда между кралицата и Йорк от времето, когато той получава длъжността протектор. Тя предполага, че взаимният антагонизъм се заражда две години по-късно през 1455 г. след първата битка при Сейнт Олбанс, когато Маргарет го възприема като предизвикателство към властта на краля. Маурер базира това заключение на разумно проучване на модела на Маргарет за връчване на подаръци; то разкрива, че Маргарет полага много грижи да покаже, че в началото на 1450 г. облагодетелства еднакво както Йорк, така и Едмънд Бофорт (Съмърсет). Маурер също така твърди, че Маргарет изглежда е приемала протекциите на Йорк и твърди, че няма съществени доказателства в подкрепа на дългогодишното мнение, че тя е отговорна за изключването на йоркистите от Великия съвет след възстановяването на Хенри (вж. по-долу).

От друга страна, покойният историк Пол Мъри Кендъл твърди, че съюзниците на Маргарет Едмънд Бофорт (Съмърсет) и Уилям де ла Поул, тогава граф на Съфолк, не са имали трудности да я убедят, че Йорк, дотогава един от най-доверените съветници на Хенри VI, е отговорен за нейната непопулярност и вече е твърде могъщ, за да му се вярва. Маргарет не само убеждава Хенри да отзове Йорк от поста му на губернатор във Франция и вместо това да го прогони в Ирландия, но и многократно се опитва да го убие по време на пътуванията му до и от Ирландия - веднъж през 1449 г. и отново през 1450 г. Съвместната отговорност на Едмънд Бофорт (Съмърсет) и Съфолк за тайната капитулация на Мейн през 1448 г. и последвалата катастрофална загуба на останалата част от Нормандия през 1449 г. заварва Маргарет и двора на Хенри с бунтове, въстания на магнатите и призиви за импийчмънт и екзекуция на двамата най-силни съюзници на Маргарет. Възможно е също така да направи неизбежна окончателната битка на живот и смърт между Маргарет и Камарата на Йорк, като изяви опасната популярност на Ричард сред общините. Ричард Йоркски, благополучно завърнал се от Ирландия през 1450 г., се изправя срещу Хенри и е приет отново като доверен съветник. Скоро след това Хенри се съгласява да свика парламента, за да отговори на призивите за реформи. Когато парламентът се събрал, исканията не можели да бъдат по-малко приемливи за Маргарита: не само че Едмънд Бофорт (Съмърсет) и Съфолк били обвинени в престъпно лошо управление на френските дела и подкопаване на правосъдието, но като престъпление срещу Съфолк (вече херцог) било обвинено, че е настроил краля срещу херцога на Йорк. Освен това исканията за реформи включваха херцогът на Йорк да бъде признат за първи съветник на краля, а председателят на общините, може би с повече плам, отколкото мъдрост, дори предложи Ричард, херцог на Йорк, да бъде признат за наследник на трона. В рамките на няколко месеца обаче Маргарет си възвърна контрола над Хенри, парламентът беше разпуснат, непредпазливият председател беше хвърлен в затвора, а Ричард Йоркски се оттегли за известно време в Уелс.

През 1457 г. кралството отново е разтърсено, когато се установява, че Пиер дьо Бризе, могъщ френски генерал и привърженик на Маргарита, е кацнал на английския бряг и е опожарил град Сандвич. Като водач на френска войска от 4000 души от Хонфльор, той имал за цел да се възползва от хаоса в Англия. Кметът Джон Друри е убит по време на това нападение. Впоследствие се утвърждава традиция, която се запазва и до днес, кметът на Сандвич да носи черна роба в знак на траур за това позорно деяние. Маргарет, заедно с дьо Бризе, става обект на злостни слухове и вулгарни балади. Общественото възмущение е толкова голямо, че Маргарет с голяма неохота е принудена да даде на родственика на херцога на Йорк Ричард Невил, 16-и граф на Уоруик, поръчение да пази морето в продължение на три години. Той вече заемал поста капитан на Кале.

Ръководител на фракцията Ланкастрианци

Враждебността между съперничещите си фракции на йорикистите и ланкастърите скоро прераства във въоръжен конфликт. През май 1455 г., малко повече от пет месеца след като Хенри VI се възстановява от пристъп на психично заболяване и приключва покровителството на Ричард Йоркски, Маргарет свиква Велик съвет, от който йоркистите са изключени. Съветът призова за събиране на пиерите в Лестър, за да защитят краля "от враговете му". Йорк очевидно е бил подготвен за конфликт и скоро е потеглил на юг, за да посрещне армията на Ланкастърите, която е вървяла на север. Ланкастърите претърпяват съкрушително поражение в първата битка при Сейнт Олбанс на 22 май 1455 г. Едмънд Бофорт (Съмърсет), графът на Нортъмбърланд и лорд Клифорд са убити, Уилтшър бяга от бойното поле, а крал Хенри е пленен от победоносния херцог на Йорк. През март 1458 г. заедно със съпруга си и водещи благородници от враждуващите фракции тя участва в шествието в Деня на любовта в Лондон.

През 1459 г. военните действия се подновяват в битката при Блор Хийт, където Джеймс Тучет, 5-и барон Одли, е победен от йористка армия под командването на Ричард Невил, 5-и граф на Солсбъри.

Ранни кампании

Докато Маргарет се опитва да събере допълнителна подкрепа за каузата на ланкастърите в Шотландия, главният ѝ военачалник Хенри Бофорт, 3-ти херцог на Съмърсет, ѝ спечелва голяма победа в битката при Уейкфийлд на 30 декември 1460 г., като разгромява обединените армии на херцога на Йорк и графа на Солсбъри. И двамата мъже са обезглавени, а главите им са изложени на портите на град Йорк. Тъй като по време на битката Маргарет е била в Шотландия, не е възможно тя да е издала заповедта за екзекуцията им, въпреки разпространеното мнение за обратното. Последва победа във втората битка при Сейнт Олбанс (на която присъства) на 17 февруари 1461 г. В тази битка тя побеждава йоркистките сили на Ричард Невил, 16-и граф на Уоруик, и си връща съпруга. Именно след тази битка тя, в явен акт на отмъщение, нарежда да бъдат екзекутирани двама йоркски военнопленници - Уилям Бонвил, 1-ви барон Бонвил, и сър Томас Кириел, който е пазил крал Хенри, за да го предпази от опасност по време на битката. Кралят е обещал на двамата рицари имунитет, но Маргарет го измамва и нарежда екзекуцията им чрез обезглавяване. Твърди се, че тя ги изправя пред съд, на който председателства синът ѝ. "Твърди се, че тя попитала: "Справедлив сине - каква смърт ще загинат тези рицари?" Принц Едуард отговорил, че главите им трябва да бъдат отрязани, въпреки молбите на краля за милост.

Престой във Франция

Армията на Ланкастърите е разбита в битката при Таутън на 29 март 1461 г. от сина на покойния херцог на Йорк, бъдещия Едуард IV Английски, който сваля крал Хенри и се провъзгласява за крал. Маргарет е решена да си върне наследството на сина си и бяга с него в Уелс, а по-късно и в Шотландия. Откривайки пътя си към Франция, тя се свързва с братовчед си, френския крал Луи XI, и по негово внушение допуска приближаването на бившия поддръжник на Едуард, Ричард Невил, граф на Уоруик, който се е разминал с бившия си приятел в резултат на брака на Едуард с Елизабет Удвил и сега търси отмъщение за загубата на политическото си влияние. Дъщерята на Уоруик, Ан Невил, е омъжена за сина на Маргарет, Едуард, принц на Уелс, за да затвърди съюза, а Маргарет настоява Уоруик да се върне в Англия, за да се докаже, преди да я последва. Той го прави, като на 3 октомври 1470 г. възстановява за кратко Хенри VI на трона.

Окончателно поражение в Tewkesbury

Когато Маргарет, синът ѝ и снаха ѝ (Ан) са готови да последват Уорик обратно в Англия, събитията отново се обръщат в полза на йориките и графът е победен и убит от завърналия се крал Едуард IV в битката при Барнет на 14 април 1471 г. Маргарет е принудена да поведе собствената си армия в битката при Теуксбъри на 4 май 1471 г., в която ланкастърските сили са разбити, а седемнадесетгодишният ѝ син Едуард Уестминстърски е убит. Обстоятелствата около смъртта на Едуард никога не са изяснени; не е известно дали е убит в самите боеве или е екзекутиран след битката от херцога на Кларънс. Ако е загинал в битката, той е единственият принц на Уелс, който някога е загивал. През предходните десет години Маргарет си е спечелила репутация на агресивна и безмилостна, но след поражението при Теуксбъри и смъртта на единствения си син тя е напълно сломена духом. След като в края на битката е пленена от Уилям Стенли, Маргарет е хвърлена в затвора по заповед на крал Едуард. Първоначално е изпратена в замъка Уолингфорд, а след това е преместена в по-сигурния лондонски Тауър. Хенри VI също е затворен в Тауър след Теуксбъри и умира там през нощта на 21 май; причината за смъртта му е неизвестна, макар че се подозира регентство. През 1472 г. е предадена под опеката на бившата си придворна дама Алис Чосър, херцогиня на Съфолк, където остава до откупуването ѝ от Луи XI през 1475 г.

През следващите седем години Маргарет живее във Франция като бедна роднина на краля. Тя е приютена от Франсис дьо Виньол и умира в замъка му в Дампиер-сюр-Лоар, близо до Сомюр (Анжу), на 25 август 1482 г. на 52-годишна възраст. Погребана е до родителите си в катедралата в Анже, но останките ѝ са извадени и разпръснати от революционерите, които разграбват катедралата по време на Френската революция.

Все още съществуват много писма, писани от Маргарет по време на мандата ѝ като кралица-консорт. Едно от тях е написано до Лондонската корпорация във връзка с обидите, нанесени на нейните наематели в имението Енфийлд, което е част от земите ѝ в давност. Друго писмо е написано до архиепископа на Кентърбъри. Писмата на Маргарет, които обикновено са били озаглавени с думите "До Кене", са събрани в книга под редакцията на Сесил Монро, издадена за Камденското общество през 1863 г.

1. ↑ Brooke, C.N.L.; Ortenberg, V. (юни 1988 г.). "Раждането на Маргарита Анжуйска" (The Birth of Margaret of Anjou). Исторически изследвания. 61 (146): 357–58. doi:10.1111/j.1468-2281.1988.tb01072.x.
2. ↑ Маргарет Люсил Кекевич, Добрият крал: René of Anjou and Fifteenth Century Europe, (Palgrave Macmillan, 2008), 101.
3. ^3.03.1 ↑ ^{3.2 3.3} Kendall, стр. 19.
4. ↑ Maurer, Helen E. (2004). Margaret of Anjou : Queenship and Power in Late Medieval England (Маргарита Анжуйска : кралска власт и власт в късносредновековна Англия). Woodbridge: Boydell. p. 21. ISBN 978-1-84383-104-4.
5. ↑ Sellar, W.C.; Yeatman, R.J. (1930). 1066 и всичко останало. Methuen. pp. 46.
6. ↑ Smith, George (1975). Коронясването на Елизабет Уайдвил. Gloucester: Gloucester Reprints. p.28
7. ↑ Boutell, p.276.
8. ↑ Kendall, стр.30-31.
9. ↑ Кендал, стр. 18, 19 и 24: "Прекомерната алчност и амбиция - натрапчивите грехове на съвременните му връстници - като че ли до голяма степен отсъстват от характера му. Необходима е била безмилостната враждебност на една кралица, за да му напомни, че притежава по-добра титла за трона от Хенри Шести", стр. 18." Оказва се, че Ричард, херцог на Йорк, не се е стремял към короната, нито е искал да има повече глас в управлението, отколкото му е принадлежало. За много англичани от онова време той е представлявал единствената надежда за спасение от блатото на безредието и лошото управление, в което кралството се е гърчело." Идентификация на стр. 517, n8.
10. ↑ Фрейзър, стр.139.
11. ↑ Преглед на Maurer, Helen (2003). Маргарита Анжуйска: Кралска власт и власт в късносредновековна Англия. Retrieved 1 March 2011
12. ↑ Kendall, стр. 21-23, като се позовава на The Paston Letters, том 4, като оригинален източник.
13. ↑ Kendall, стр.21-23.
14. ↑ Kendall, стр.13-14. Когато Йорк и кралят и кралицата се срещат отново, на полето на примирието в Блекхийт през 1452 г., той попада в засада и е пленен, докато Едмънд Бофорт (Съмърсет) отново е възстановен на почетно място. Идентификация.
15. ↑ Kendall, стр. 32.
16. ↑ Haigh, стр. 32.
17. ↑ Вагнер, стр. 26.
18. ↑ Kendall, стр.39-40.
19. ^19.019.1 ↑ Costain, p.305.
20. ↑ Hartley, Cathy (2003). Исторически речник на британските жени. London: ISBN 1-85743-228-2
21. ↑ Hookham, Mary Ann The life and times of Margaret of Anjou, queen of England and France; and of her father René "the Good", king of Sicily, Naples, and Jerusalem, Tinsley brothers eds. Лондон, 1872 г., стр. 369-71, изтеглено на 17 декември 2016 г.
22. ↑ Letters of Queen Margaret of Anjou and Bishop Beckington and Others, edited by Cecil Monro, Esq., published for the Camden Society, M.DCCC.LXIII, pp.98-98, Google Books, retrieved on February 24, 2010
23. ↑ Monro, стр.99-100.
24. ↑ Тъй като писмото не е датирано, не е известно кой е бил архиепископът; Мънро предполага, че най-вероятно става дума за Джон Стафорд (13 май 1443 г. - 25 май 1452 г.) или за кардинал Джон Кемп (21 юли 1452 г. - 22 март 1454 г.).
25. ↑ Monro, стр.89-165
26. ↑ Letters of Queen Margaret of Anjou and Bishop Beckington, and Others, edited by Cecil Monro, Esq., published for the Camden Society, M.DCCC.LXIII, Google Books, изтеглено на 24 февруари 2010 г.